Аз съм майка на деца, родени от донорски яйцеклетки. Всеки ден благодаря на Бога за това, че ме благослови с щастието да имам тези малки чудеса в дома си и само аз си знам какво ми е коствало, за да ги имам. Чувствам се изключително омерзена от нелепите внушения на М. Бенатова и на „писателката” Людмила Филипова. Да определят сбъднатата ми мечта да нося живот в себе си и да виждам как растат децата ми като „егоистично преследване на бременност” (???) е скудоумно, жалко, грозно и жестоко...
И понеже историята ми, довела на финала до раждането на прекрасни деца, е дълга и сложна, бих споделила с „компетентните” авторки някои от нещата, довели до необходимостта от ползването на чужд генетичен материал:
Преди още да съм навършила 30 г. стана ясно, че имам тумор /слава богу, доброкачествен, който по-късно бе отстранен и отдавна забравих за него/, но за беда той бе разбъркал по такъв начин репродуктивните ми функции, че яйчниците ми бяха спряли да функционират. Нима тогава трябваше да вдигна ръце и да се откажа завинаги от мечтата си за дете? Бях млада, здрава и с нагласата, че искам и мога да бъда майка... Само че някой „горе” беше решил, че не ми е дадено да отделя здрава яйцеклетка. Минах през какви ли не специалисти и никой не ми даде надежда, че чудото при мен може да се случи. След няколко години лутане подадох документи за осиновяване, но след като бях вписана в списъка за кандидат-осиновители, повече от 2 години никой от социалните служби не ме потърси... Е, пак питам, трябваше ли да се предам и да сложа кръст на мечтата си да отгледам дете?
В един момент, когато вече почти се бях отчаяла, намерих лекар, който ми помогна да забременея и да родя.
Децата ми нямат „десетки разнояйчни близнаци”, както внушава М.Б. /знам това!/, нито са „произведени” от меркантилен лекар с цел огромна печалба... Нито пък, раждайки преди да навърша 35 г., съм догонвала „последните си неосъществени амбиции” или пък съм произвела болногледачи – „утрешни сираци”, които да обгрижват престарялата си майка /!!!/...
Дадох живот на две малки чудеса, които са ми по-скъпи от всичко на света!!! Те носят генетичния материал на мъжа ми, но повярвайте ми, въпросът с гените е последното, което има значение в цялата тази история. Значение има бебешкият смях, първите думи и първите стъпки... и невероятното щастие да дадеш любовта си на децата, които си родил. Останалото са само журналистически сензации, за които скоро никой няма да си спомня...