Здравейте Ваня Савова,много се чудех дали да споделя проблема си тук или да ви пиша на лични.Омъжена съм от 8 години и имаме репродуктивни проблеми,заради които ходя вече 4 години по клиники.Още преди да разберем за проблема,съпругът ми много ме ревнуваше-никакво излизане без него,да не закъснявам след работа,защо не съм си вдигнала GSM.И това не е само като съм била на работа.Като бях безработна беше пак същото.А недай си боже да празнувам банкет-в толкова и толкова да си си вкъщи,кои бяха на банкета и все такива въпроси.Всичко търпях.
Когато се разбра ,че не мога да забременея и проблема не е в мен ,реших че нещата ще се оправят.Все пак,заради това някои напускат мъжете си.Можех да си тръгна и сега най-вероятно да имам друг живот с друг мъж и дете.А аз реших да остана и да се борим заедно за решаването му.Смятах и че ревността му ще намалее.Нали аз правех всичко по силите си,за да си имаме бебче. :oops:Аз изтърпявах всички не приятни манипулации.Но само в мечтите ми.И сега продължава да се държи с мен като с прислужница.Иска само да му е изчистено и сготвено.Никога не ме е попитал как съм,как се чувствам и то след поредната тежка процедура,а накрая и неуспешен опит.Никога не ми е вдъхнал надежда и да каже-'Скъпа следващият път ще успеем,сигурен съм в това.'Знам,че ме обича,но тази любов е обсебваща понякога.Имам нужда да ми каже да продължавам да се боря.А аз като че ли го правя само за себе си.Единствената ми утеха е тук във форума.
Въпросът ми е да продължавам ли да се боря за тази любов,за мечтата ми да имаме дете?Понякога си мисля,че след ката родя нещата ще се оправят,но дали ще е така.Дали няма да продължава този тормоз?Дали ще обича детето?

 Въпросът Ви дали да продължавате да се борите за тази любов ме затруднява, защото от него не ми става ясно дали у Вас са останали чисто любовни чувства: не отношения на подкрепа, състрадание, взаимопомощ и т.н., а отношения на физическа привлекателност. Ясно е, че емоционалните Ви отношения са повече от сериозно пострадали, а те са носещият стълб на любовната връзка, затова последната ни надежда е във физиката . От изложението Ви разбирам следното: на преден план излизат неща, за които говорих в предходния постинг – незавършена връзка, на която предстои още работа: пред нея стои обща цел: детето, която я държи заедно (независимо от демонстрираното от мъжа поведение). Основната идея там беше, че връзката ще продължи, независимо от чувствата, докато не е напълно изчерпана. При Вас тя не е. Следователно: излиза, че Ви държи заедно борбата за дете и... не зная какво друго, макар че със сигурност има, затова питам дали сте запазили интимните си отношения незасегнати. Ако да – има надежда. От двойките, подлагащи се на АРТ, „оцеляват” тези, които са били достатъчно здрави и е трябвало да оцелеят и да преминат през това изпитание. Останалите се разделят, защото така е трябвало: за всяко нещо има причина. Затова и не ми хареса думата „оцелеят” – сякаш оставащите заедно правят нещо добро, а разделящите се – нещо лошо. Не, просто всеки има своя път, но е цяла дарба да го уцелиш и да стъпиш на него непредубеден. Социалните фактори обаче са много, много силни и често ни карат да взимаме грешни решения, последствията от които търпим цял живот, а социалните фактори... къде са да ни помогнат тогава?
  Няма да коментирам разрушеното доверие, атмосферата на враждебност, мълчанието и затварянето на всеки в собствения му Ад, защото ще трябва да пиша поотделно за Вас и за него: Вие се изживявате като жертва и най-вероятно сте такава, а той има проблем основно с разрешаването на кризата на стерилитета. Дори не включвам ревността и другите неща, които виждам, в основния му проблем. Важното е, че вие изглеждате като двама, заключени в собственото си страдание, хора, които вместо да се обърнат един към друг, увеличават болката си с изолация. Това е проблем на фамилната терапия. Аз приемам Вашия въпрос като молба за подкрепа лично за Вас, макар всичко, което пишете, да е посветено на мъжа Ви. Забележителен е следният момент във формулировката на проблема, която правите: акцентът, който поставяте върху решението да живеете с този човек, но да се борите сама. Има немалко хора във Вашето положение, които не преживяват така тежко нещата, а има и такива (между които и аз), които не биха допуснали това. Това не въпрос на чест. Тук няма на какво основание да похвалим едните или да упрекнем другите. Единственото ни мерило може да е дали те се чувстват добре с решението си. Очевидно Вие се чувствате „пожертвана”, и то от самата Вас, което Ви изправя пред въпроса: защо го правя? Т. нар. „социални фактори” и проблемното забременяване са в състояние да повалят и най-силния индивидуалист, и в този смисъл разбирам решението Ви (ако те са водещ мотив при взимането му, разбира се).
  Вероятно в момента пак сте в някакви процедури, щом казвате че от 4 години ходите по клиники и докато текат те, съм сигурна, че ще се опитате да поговорите с мъжа си как се чувствате – без да го обвинявате, но така, че да разбере, че основната причина е неговото отношение, а не АРТ сами по себе си. Може би без успех, тъй като мъжкият поглед върху стерилитета е много замъглен в някои случаи. Вероятно ще опитате да намерите и други съюзници в това той да разбере, че има проблем. Вероятно ще намерите още много начини, щом сте стигнали дотук и сте преживели това досега. Но после, след достатъчно разочарования, е време да вземете нещата в собствените си ръце. Ако всички средства да подтикнете мъжа си да разреши собствените си проблеми, са изчерпани, откажете се. Не можем да заместим който и да е човек в неговите собствени здрави устои. Това е криворазбрана и непоискана помощ, тя е вредна за човека и за нас.
  Моята лична позиция е, че никой не заслужава да се мъчи сам по процедури и че дете (затова-АРТ) се прави от двама. Ако мъжът Ви има психологически проблем с мъжкия фактор, дано се опита да го разреши, така както хилядите жени със стерилитет имат психологически проблеми и се стремят да ги разрешат, каквото и да им коства това, за да могат да продължат борбата си за дете. Не е лесно, но не е невъзможно.
  Ревността пак оставям за накрая. Тя е за терапия. Някои учени я класифицират като атипично обсесивно-компулсивно разстройство, което е клинична диагноза. Освен цикличния си характер и специфична ситуативна обусловеност, се отличава с патология на базисни личностови черти като идентичност, сигурност, самооценка. Виждате, че и трите започват формирането си на много ранен онтогенетичен етап, затова са ключови и терапията на ревността, колкото и поведенчески да е насочена, минава през трансформация на преживяването на ранния обектен опит. Това разстройство може да се категоризира като еротично (от Ерос и Танатос, за които говори Фройд – инстинкт към удоволствие и респ. – към саморазрушение/смърт) и затова повлияването му е дългосрочна работа. Имайте предвид, че изпитващият ревност страда повече от жертвата: той е напълно наясно с несъстоятелността на мотивите си, с неадекватността на действията си и с последствията, които причинява. С това не искам да го поставя в позицията на жертва, а на  клиничен случай. Чувствата на гняв, страх, унижение, заплаха, несигурност, тревожност и т.н. са само следствия от дълбоко и ранно започнало разстройство на обектните отношения и либидинозни потребности.
  Затова моят съвет към всеки с ревнив партньор е да прецени кое е по-важно: собственото му благополучие (което е частен случай на семейното благополучие явно) или подкрепянето на нездрав модел, който заразява и останалите членове на семейството, вкл. децата. Да не вземаш мерки (вкл. – раздяла) относно ревността на партньора си e нещо като да му купуваш храна, към която е алергичен. Ревността няма да изчезне със затварянето ни в манастир, а с лечението й. Съгласна съм, че появата и развитието на много психични и поведенчески  разстройства са извън нашата воля и контрол, но овладяването им е в нашите. Затова никой, страдащ от такова разстройство не бива да бъде освобождаван от отговорност, но най-често срещаният поведенчески модел на близките е именно този: че човекът не носи вина за страданието си. Както казах: не носи вина за протичането му, но би носил за нежеланието си да го прекрати. В този ред на мисли: ако съпругът не иска да поправи поведението си – сам или с помощта на специалисти, отговорността за по-нататъчното развитие на семейните отношения е изцяло негова.

  След като имате дете, мъжът Ви със сигурност ще го обича, но ще си остане все тъй ревнив, ако не вземе мерки, както и ще продължи да не Ви подкрепя в следващите Ви начинания и проблеми. Не ми е ясно обаче дали ще успее да разреши кризата на инфертилитета, в която в момента се намира. Струва ми се, че ще успее, но съдя само по косвени данни Успех!

Ваня, гледах презентацията Ви, прекрасна е.
Накара ме да се запитам, в България имаме ли групи за взаимопомощ и изобщо този тип системи утвърдени ли са в нас?

Здравейте, Ваня! Благодаря много за отговора и мнението. Направи ми впечатление Вашия изказ за стара нагласа и се размислих. В действителност, когато бях тинейджърка, имах ясна нагласа за тази част от живота. За мен беше/е по-важно от кой точно ще имам дете.  В смисъл, че това ще стане, когато намеря човека и съм абсолютно сигурна в него, а и себе си. Имах достатъчно "приятели", но аз се пазех старателно /от бременност, болести и т.н./, защото по принцип изобщо не съм влюбчива и все не се получаваше да е Той. Сещам се даже че ме майтапеха, че докато го срещна и се влюбя, щяло да ми мине времето. Аз не съм се съмнявала дали искам деца, просто трябваше да срещна специалния човек. Другите приятелки ядяха всичко, което хвърчи във въздуха, свършиха тази работа, но понеже е набързо, семействата им се оказаха нездрави. Като че ли моя вариант се оказа по-добър.  Аз избирах бавно и се случи, че избрах. При мен нещата седят така - или от него, или от никой. Това нещо е непоклатимо. Никога не съм имала съмнения за това, както и за първата процедура! В сравнение с други двойки, с който общуваме, мисля, че на нас е е отразило най-малко, запазили сме си усмивката и си имаме настроение. Връзката ни е стабилна, без всякакви катаклизми. Безпроблемно сме се справяли с всичко досега, заедно. Като се замисля, самия неуспех /доста неочакван, аз за първи път през живота си гледах толкова позитивно на нещата/ ме пречупи някак си. Тотално пречупване.Получи се двойно разочарование - хем от процедурата, хем от себе си - защо го преживях толкова тежко. Пък и след тази доза оптимизъм, не много типична за мен.Това някак си ме завъртя на 360 градуса. От там като че ли дойде страха да не се повтори пак същото. В момента се чувствам много спокойна, чак това ме учудва дали е добре. Ако бях напълно сигурна, че не искам втори път, щях да откажа. Като цяло сме решили да е за последен път, няма да посветим целия си живот на клиники и процедури. Принципно класиката е да се пробва 3 пъти, ние решихме да сме по средата - в рамките на разумното. До тук вече сме на едно мнение. Като цяло с него имаме хубав живот, караме се доста рядко, а аз съм си все така влюбена, като от преди 10 г:) Виждам, че съм изпълнила голяма част от старата си нагласа Той не показва емоционалност и затова не му личи каквото и да било. Аз поне изпускам парата. Права сте, съвсем осъзнато ме вълнува какво ще стане после. Дали това спокойствие ще ми помогне по-лесно да се стабилизирам в случай на неуспех? Или ще доведе до зацикляне на място?  Като цяло съм силен човек и за разлика от подобни случай, не стигнах до употреба на транквиланти, алкохол, цигари и др. за успокоение. Пак стана дълго писмо, но основният въпрос е добре ли е за мен това привидно завидно успокоение? Може би разочарованието няма да е вече толкова голямо и по-лесно ще ми мине? Или просто Той ми е напълно достатъчен, за да просължа да си живея добре? Предполагам, че за евентуално развитие на нещата след процедурата няма как да говорим, след като не е ясен резултата. Бих искала и Ваши координати, ако след това имам нужда от събеседване - може и на лични. Още веднъж благодаря.

    Мнението ми не се променя по същество от новата информация, която получих. Разбрах, че не става дума за колебания в решението да имате дете. “Привидното завидно успокоение” – много ми хареса - обаче е част от Вашето отношение към АРТ като цяло; това не е приоритет, сама го казвате. С осиновяването сте още по- на „Вие”. Излиза, че  - да, искате да имате дете, и то само с този човек, но практически това не е водещо. И с новите разяснения пак мисля, че става дума за по-ниска мотивация за биологично дете, създадено с помощта на АРТ, в сравнение с по-голямата част от хора с репродуктивни проблеми. Недоразумението идва оттам, че това сякаш има негативен оттенък, а не би трябвало да е така. Да имаш по-ниска мотивация, т.е. – да не държиш на всяка цена да се сдобиеш с дете точно по този начин не е грешно, а е напълно логично, нормално, адекватно, стабилно и здравословно в много случаи. Споменах в предното писмо за силата на групата, за масовото влияние, на което се поддаваме.... Хубавото при Вас е, че търсите своя собствен отговор, без да се включвате първосигнално в потока от чужди преживявания. Вие сама си давате отговора – не повече от два опита. ОК.
    Откъде обаче идва притеснението? 1/ Не сте масовия случай, както се разбра. Аз, имайки се за такъв, бях много, много „навита”. Смятах, че ще правя каквото трябва, пък да става каквото ще. Повечето тук са така. Разликата е очевидна. Вие имате лимит, какъвто повечето от нас си поставят, за да се самоуспокояват – практически обаче почти никой не е наясно колко точно опита ще направи и не е в състояние да си обещае подобно нещо.  Поставянето на граница, само по себе си, вече означава избягващ поход: като към много мъчително преживяване, което от немай-къде трябва да се преживее, в противовес на приемащия подход: че хубаво-лошо, ще се изтърпи, защото се преследва една по-висша цел. Защо това е така? Една от причините според мен е, че сте с мъжки фактор. Никога партньорът без репродуктивен проблем не  преминава през същите чувства и преживявания като тези на партньора с проблем. Това въобще не означава, че партньорите без проблем са с ниска мотивация. Напротив, едни от най-знаменитите случаи в този форум са именно на жени, които са преборили много тежък мъжки фактор. Т.е. – независимо от това, че лично те нямат проблем, те също са хора с репродуктивни проблеми. Включително защото са положили неимоверни усилия за преодоляване на проблема. Причината да го направят е, че са приели проблема  не просто като общ, а като чисто личен. Щом мъжът има проблем, значи аз имам проблем, тъй като пътят ми към дете минава през него, казано накратко. И това, виждате, е продиктувано именно от същите здрави чувства към партньора, за които Вие говорите – дете или от него, или от никой друг. При Вас обаче има някакво дистанциране от проблема, той сякаш не е дълбоко лична кауза. В това, пак казвам, няма нищо лошо. Но вероятно, съпоставяйки се с повечето жени, откривате, че 1/ сривът Ви е бил много силен след неуспеха, 2/ силата Ви в момента е много по-голяма. Причината за второто е именно тази своеобразна дистанцираност. Психиката не е нещо, което можем да съдим, абсурдно е да изпадате във виновни мисли. Ако виждаме, че човек без медицински проблем чувства, че силите му не са безкрайни, не бива да правим веднага автоматичното обяснение, че мотивацията му се предопределя от собствената липса на проблем. Пълно е със случаи на хора с тежки медицински проблеми,  които също са умерено мотивирани да постигнат целта си. Тук битува една идея, че който не се е отказал (говорим в най-общия и масов случай), той не е успял. И това е така, в общи линии. Високата мотивация е едно от условията за краен успех. Силата й обаче не е правопропорционална на тежестта на медицинския проблем. Мотивацията не зависи от това чий е проблемът – наш или на партньора, нито от тежестта на диагнозите, а от личното възприятие/ценността на идеята за дете. Понякога да не си свръхангажиран с идеята може просто да означава, че си по-здравомислещ и разумен. Но това е в общия случай. Въпреки това аз направих точно такава връзка между тип мотивация и липса на собствен медицински проблем, защото мисля, че Вашият конкретен случай, за разлика от гореспоменатите, е класически пример на различно приемане на инфертилитета от всеки един от двамата партньори поотделно; нещо повече - различно отношение. Оттук според мен произтича и силното Ви вълнение как би Ви се отразил психически следващ неуспех евентуално. Да, невъзможно е да предвидим, а и не бих направила хипотеза, това не е полезно за Вас. Но можем да направим оценка на този опит, който е завършил с неочаквано голям срив. Мисля, че разбрахте защо. Вие не сте на мястото на мъжа си и не влагате същата психическа енергия като него, което се опитвате да компенсирате с ангажираност към медицинската страна: подлагате се на всичко, което е необходимо, защото го обичате и искате дете. Но в края на краищата оставате отдалечена, отделена, дори- на моменти - в разрез със собствените си чувства.
    2/Да се реагира така на мъжкия фактор не е безпричинно. Пак опираме до тази стара нагласа – Вие замествате анализа на идята за дете с анализ на идеята за мъжа – това е подмяна на проблема. Питате ме дали мъжът Ви е Ви е достатъчен – ами за мен е очевидно, че да. За българите, като цяло, е  свръхценност, натоварена с всички земни дарове, имането на дете. Нямането на дете обезсмисля живота им в голяма степен. Много хора биха Ви казали, че независимо, че имат също тъй силни и здрави, вкл. – страстни, връзки, се чувстват ощетени и непълноценни без дете. При Вас обаче партньорът като че ли запълва тази празнина, което отново не е типично и е втората по-сериозна разлика в сравнение с останалите хора с репродуктивни проблеми, освен „гледната точка” към мъжкия фактор. За разлика от нас, американци никога не са ми задавали въпроса дали имам дете, а аз, бързайки да изпреваря очаквания болезнен въпрос, като съм им казвала, че нямам, съм предизвиквала само недоумение защо го казвам. С други думи – ценността да имаш дете е в много голяма степен и социално предопределена и тази ценност очевидно се възпитава, научава и практикува през целия живот. От нея произтичат и голяма част от бедите на хората с репродуктивни проблеми, защото е съпътствана от чувство на съжаление към тях. Хората, не искащи да имат дете биват подложени на системен психически тормоз от близки и познати, а хората с репродуктивни проблеми биват натоварени със свръхзагриженост, свръхсъпричастност и свръхангажираност с проблема им от близки и познати, което пак е форма на тормоз.
     Съжалявам, че се завръщам към старата си идея за анализ на ценноста да имаш дете, но мисля, че той ще катализира личното преживяване, осмисляне на проблема във Вашето семейство и ще предизвика промяна в начина, по който го възприемате, както и ново отношение. Не се знае какво точно отношение, но със сигурност 1/ ще Ви сближи с мъжа Ви; 2/ ще Ви помогне да излезете от етапа на „емоционална изчерпаност”, както казвате. Проблемът Ви според мен се корени точно тук. Трябва Ви нещо, което да Ви извади от дистанцираността, а това може да се случи само ако премине през емоциите. Зная, че Вие приехте анализа на ценноста да имаш дете като анализ на решението да имаш дете, но тъй като Вие твърдите, че искате дете, моята цел е друга: включване в процеса, в който така или иначе участвате телом. Включеността в АРТ-процеса е много важна от гледна точка не на изхода, а на по-бързото преживяване на травмата в случай на неуспех. Използваме такива защити, знам, като „привидното завидно спокойствие”, но е по-добре хич да го няма, отколкото да е привидно. Непълноценното преживяване на която и да е емоция не я изтрива от нас, а я трансформира. Много често – патологично - на по-късен етап. Затова мисля, че това, което Ви трябва в момента е емоционална намеса. Аз тук дадох само рационалната си гледна точка, за да Ви мотивирам да потърсите чувствата си. Дори и да не сте съгласна с някои неща, които мисля, те биха били от полза за осмисляне на собствената позиция. Желая Ви здраве!
    P.S. И тъй като почти през цялото време тук ставаше дума за мотивация, благодаря на М.М., че ме мотивира да седна и да пиша!

Благодаря ви много за изчерпателния отговор.Проблемът с АРТ процедурите си мисля,че ще се разреши,но за ревността сте права -едва ли ще мине с времето.Всъщност това е единственият ни проблем като че ли.За всичко друго можем да поговорим ,но за това няма начин.Той непрекъснато си намира повод -дали някоя синина,ако съм се ударила или закъснение,Но не пречи и затова да говорим.Не че милион пъти не съм му обяснявала,че само него обичам,но той не ми вярва.Иначе интимният ни живот е наред,не мога да се оплача.Много пъти си мисля -какво толкова,има и по-лоши семейства.Дали е така или се самозаблуждавам?
Определено ще трябва да преосмисля приоритетите за собствения си живот.Благодаря ви отново.

Здравейте, Ваня Сега виждам колко е добре да си говори човек с професионалист! Бих искала да добавя, че напълно съм приела проблема за общ. Този проблем е предопределил развитието на нещата и за мен. Както казах, за мен не съществува алтернатива - или той, или никой. Мисля, че трябва доста сила на човек без такъв проблем, да продължи да живее според това обстоятелство. Точно в това нещо не съм изпитвала никога никакво колебание. Приемам този проблем като проблем с всяка друга система, с който трябва да се справим. Говоря за това с хората, все едно става дума за проблем с кръвното например. Съвсем открито и с майтапи даже. Казала съм и на моите близки, за разлика от него. Това не ме притеснява. Наистина като че ли моето съзнание клони повече към мъжа, в сравнение с другите двойки. Но това е било точно така и преди тези неща. Връзката ни е от 10-11г, а този проблем е от 4. Като цяло връзката ни е стабилна и с непроменени чувства. Преди опита аз бях главната движеща сила и смея да твърдя, че по скалата на моите мотивации, това си беше най-силната мотивация през целия ми живот. Като че ли неочаквания неуспех ме приземи на дъното на скалата. Не мога да си представя да се получи пак такова падане, ужасно е. Бих преживяла и 10 процедури, но неуспеха накрая не мога да сравня и със сто такива! Ин витрото не е най-неприятното нещо, което ми се е случвало. Имала съм си доста по-трудни неща, операции /не гинекологични/. Не това ме уплаши. По-скоро се уплаших от психическата страна на нещата. Има ли начин да не го преживея пак така? Някак си от сега се опитвам да си забраня разочарованието. Чудя се как да изляза този път по-леко. Много време ми отне да се стабилизирам, може би половин година или повече.  Вие как мислите, ще се справя ли по-добре втория път, ако пак не успеем? Ще се провалят ли опитите ли да предотвратя втори срив? Благодаря за огромното внимание, което ми отделяте!!!

Здравейте!
Ясно е, че имам репродуктивен проблем и за съжаление е от типа „неизяснен стерилитет”.
Заедно сме с моя приятел от 11 години. От 9 години правим опити за дете. Първоначално имах проблеми с миоми и в последствие се наложи операция. Загубих и много време с т.нар. обикновени гинеколози. Преди 3 години и след операцията и препоръчания срок на въздържание, потърсих специализирана помощ и започнахме с АРТ процедурите.
Показателите на моя мъж са повече от перфектни. Аз имам някакви дребни проблемчета, които според лекарите ми не са главните причини за неуспехите и са съвсем преодолими с медикаменти. До момента имам 4 направени трансфера. След първия опит имах биохимична бременност. А съвсем наскоро забременях спонтанно, но пак беше биохимична бременност. Току що завърши моят 4-ти неуспех, което ще направи това писание доста емоционално. Все още ми е тежко.
Мога да кажа, че връзката ни е стабилна и този проблем не е дал твърде отрицателно отражение. Имали сме тежки моменти, но не критични и водещи до раздяла.
Сега не мога точно да определя от кога, но от доста отдавна имам странното чувство, усещане или не знам как да го нарека, че каквото и да направя – при мен бременност няма да се получи. Осъзнавам, че вече нямам сериозен медицински проблем за неставането. Но всеки пореден неуспешен опит само затвърждава това мое усещане.
По принцип не съм песимист. Смятам се за късметлийка. Животът ми не е лек, но пък критичните ситуации завършват добре. Към всеки опит ин-витро подхождам с много очакване, надежда и оптимизъм. Не че по време на опита не следя всичко, не обмислям всеки резултат от изследване или всяка дума на лекаря. Не че липсва и страха от неуспеха и провала. И макар че съм като на тръни (все пак съм холерик в доста чист вид), като виждам, че всичко върви добре – преобладава надеждата, че този път ще стане. Изградих доверие към лекарите си, което признавам си, не стана лесно.
Чела съм и чета доста психологическа литература, както и алтернативна такава. Как ли не опитах да надвия това свое усещане, в какво ли не се опитвах да вярвам, какви ли ли ритуали на църквите не изпълних. Имам вяра в Бог. Сега вече (вероятно след четенето на какво ли не) това се е преобразувало във вяра в някаква Велика сила, Вселена и още безброй определения за нещо по-силно......, но вече предпочитам да не е точно определена религия.
Впечатлявах се до скоро от теориите, че ние сме отговорни за всичко, което ни се случва. Че ние го предизвикваме и че ние сме отговорни за резултата. Това ме караше да имам високи очаквания, че като мисля положително и като вярвам в успеха – и той ще дойде, ще го допусна до себе си. Ами не идва. А се връща онова, гадното, моето си усещане, че аз няма да родя дете... Често се е стигало да обвинявам себе си за неуспехите, защото лекарите правят най-доброто. Защото всичко върви перфектно и приключва перфектно с идеалния трансфер на идеалните ембриони. И когато всичко остане в моите ръце, просто се проваля. Да – имам проблем с вината. И това го има. Осъзнала съм го и него. Осъзнавам проблемите си.
А и доста лекари са ми казвали: „Нямаш медицински проблем, всичко е в главата ти, успокой се и ще стане. Осинови дете и ще стане”. Което допълнително само ме обърква, натоварва и подклажда самообвиненията ми. Ами не мога да си отрежа главата...., а никой не дава схемата на успокоението ......
Не съм готова за осиновяване. Четох една теория, която между другото ми допадна, че не можеш да пристъпиш към осиновяване, докато все още имаш надежда. Ами имам я. Искам го силно моето си дете. Не че толкова държа на гените, просто искам да изживея всеки един етап на бременността, със всички негативи дори, защото смятам че това ще ме направи близка с детето ми и ще направи любовта ми силна. И тук вероятно греша, защото тази връзка не ме е направила твърде близка с родителите ми. Вероятно ми е липсвала любовта. Но така го чувствам и така го искам.
Не съм готова да се предам. Но толкова се страхувам, че всъщност каквото и да направя – няма да стане. Искам да преодолея този страх, искам да забравя за това, искам да не го усещам, искам като чисто нов човек да пристъпя към поредния си опит без това усещане, без съмнения и страхове и просто да се получи. Но не знам как да го направя. И не знам въобще дали е възможно. Искам нещо да направя и не знам какво.
Мога да дам кураж на цялата Вселена, на всички хора, но не и на себе си. Често приятели ми казват – ти много ми помогна, този разговор ме успокои и доведе до успех, ти си моята упора, и разни такива.... Явно само себе си не мога да подкрепя. В своя успех вече не мога да повярвам. За мое голямо съжаление.
Знам, че не формулирам конкретни въпроси. Но може би вие като професионалист ще видите къде греша и какъв е проблема. Честно казано се надявам на някакъв критичен анализ или мнение, което да ми подейства добре (както ми подействаха отрезвяващо някои отговори до други момичета). Страничната оценка е винаги по-обективна, пък макар и базирана на оскъдна информация.
Благодаря предварително!

    Т.нар. „неизяснен стерилитет” е условно наименование на стерилитет с причини, които не са изяснени. Това означава, че причина има, но не я знаем. Което усилва максимално трвожността, (а и без това сте холерик), но и възпрепятства протичането на дългия процес на тъгуване – т.нар. „криза на стерилитета”. При Вас обаче, изумително, не виждам застой във фаза, неразрешена мини-криза, неефективни завръщания..., а Ви намирам току пред прага на Приемането. Считам, че за случай на неизяснен фактор това си е истинска психологическа находка Повечето хора с неизяснен имат много тежка депресия с подчертано психотични прояви, която „заразява” цялата криза на инфертилитета, която е нормално явление, преобразува я отвътре и в един момент я измества. Вместо човек, изживяващ депресивен епизод от криза, срещу нас стои напълно променен човек, за който депресията е животът му. По принцип така протича реакцията. Аз съм сигурна, че Вие сте преминали през тежки депресивни състояния, а и имам основания да мисля така от написаното, но в настоящият момент не сте в такава фаза и, мисля, никога повече няма да бъдете.
   Честно казано, без да искам да Ви шокирам, се успокоих от разказа Ви и си казах: „Ех, ако можеше всички по-бързо да загубят вярата си...” Под вяра тук имам предвид не цикличната вяра, че този опит ще е успешен – тази вяра почти никога не я губим по време на опит, макар и малка като зърно, а вярата по принцип, че аз непременно ще забременея. Вие сте чели, че последната фаза от нашата криза е Приемането, което завършва именно така: с мисълта, че сме загубили. С нея можем да живеем напълно пълноценно и щастливо до края на живота си, но условието е да сме преминали през всички етапи на загубата/скръбта, защото само те трансформират загубата в печалба (психична). Това дава усещането за щастие по-нататък. При Вас тази работа е свършена. Затова имате надежда, оптимизъм, трезва преценка всеки път. Не е  нарушено емоционалното равновесие, по-точно – възстановено е. Преди финала обаче е квинтесенцията на цялата горчилка: ето, при всички стана, при мен – не. Основната задача на Приемането е да трансформира тази идея в психически ползотворна: ето, при някои стана, при други – не (сред които и аз), оттук нататък – какво? Продължавам процедурите или мисля за алтернативи, или мога да живея и без дете? Т.е. – на този последен етап 1/ объркаността се самоорганизира в план за действие; 2/всички алтернативи заживяват втори живот; 2/болката изчезва, защото е отлично преработена през годините; 4/ражда се вид екзистенциален договор със себе си да превърнеш негативния си опит в позитивен – не само емоционално, лично за себе си, но и морално – да го оползотвориш за околните. И Вие знаете – всички Ви търсят и благодарят за помощта. Аз съм убедена, че сте истинска опора. Както Ви казах, Вие сте на прага на тази последна фаза, остава Ви емоционалната трансформация: болката от загубата да се превърне в смисъл от загубата, което вече променя психичното преживяване и схващане за безплодието. Но това накрая.
    Преди това Вашият основен проблем е емоционалното приемане на загубата. Вие имате силното чувство, почти убеденост, че няма да родите дете. Ако аз в момента Ви предложа да работите/да се борите с тази мисъл, защото тя е много мъчителна за Вас, няма да има особен терапевтичен смисъл, защото няма да Ви доведе до по-добро състояние в дългосрочен план. Надеждата е в пряка връзка с тревожността Тя не умира дотогава, докато не умре тревожността. Да, тревожността е полезна дотолкова, доколкото мотивира и концентрира усилията, но една дългогодишна тревожност, свързана със стерилитет, има патологичен характер и трябва да бъде мачкана. Значи, ако приемем, че в момента сте излекували това усещане: скача неимоверно тревожността: живеете в непрестанно очакване за чудото, което... виждате накъде бия – може и да не се случи. Това е истината. Колкото по-рано я осъзнаем, толкова по-добре, защото живеем по-спокойно. Елементарен защитен механизъм. Но върши работа. Пак повтарям – няма нищо общо с отчаянието. То е емоция, която се преработва и отминава, аз говоря за нещата на един по-зрял етап. Още един довод: защо трябва да се борим с нещо, което не е в пряка връзка с успеха? Ако Вас не Ви тормози тази мисъл се увеличава шансът за успех ли? Напротив: шансът за успех се увеличава с приемането на нещата такива, каквито са. Не казвам, че няма да забременеете, напротив, аз съм убедена в обратното, но чисто психологически лично за Вас на този етап е много по-полезно да приемете мисълта, която е обзела цялото Ви същество, да й се оставите да Ви обземе. Предупреждавам Ви, че болката е по-поносима в сравнение с тази, която сте преживели досега и ще отмине. Също така е свързана с ценностни въпроси, на които сама ще достигнете до отговорите. Но после силата и енергията, която ще добиете, ще изумят самата Вас. Това ключът според мен – не се съпротивлявайте, в безсилието е Вашата сила.
   След като приемете мисълта, тя няма да бъде „онова, гадното, моето си усещане”, а източник на спокойствие и сила. Тогава чак идва моментът на литературата за позитивното мислене. Аз съм скептично настоена към начина, по който тя се предлага на читателите, защото ги въвежда в заблуждение, че са отговорни за съдбата си, без да им дава никаква предварителна подготовка. Ами много ясно, че ще се чудя откъде ми идват неуспехите, при условие, че се центрирам силно в успехите, уж да ги предизвиквам За да се изповядва „философията на позитивното мислене” е необходимо човек малко от малко да е наясно с вярата си, с безсилието си и с приемането, че нещата имат някакъв смисъл, който можем само да се опитваме да разберем и да се надяваме, че по пътя на това търсене може и да имaме шанса да се погледнем отстрани. Ако усетим, че сме част от нещата, а не нещата са част от нас, значи сме на верен път.
   В заключение: имам огромна надежда за Вашия случай, както казах – сигурна съм, макар че избягвам такива изрази, а в психологическата част – работата, която Ви остава, е направо минимална Поздрави!

Здравейте,отдавна чета с интерес отговорите  ви, няколко пъти сядах да пиша и се отказвах. Последен подтик получих от новия ви пост и най-вече от  думите ви „Надеждата е в пряка връзка с тревожността. Тя не умира дотогава, докато не умре тревожността.” Моят проблем вече не е стерилитетът, затова и не съм сигурна дали мястото на въпроса ми е тук. Ако според вас не е, моля не се ангажирайте с отговор.
И така, след борба за дете в продължение на 3-4 г. и доста проблемна бременност, родих сина си преждевременно. Честно казано, стерилитетът не ме засегна тежко психически. Предпочитах биологично дете, но винаги съм имала нагласата и за осиновяване, т.е. за мен винаги е имало добър изход. Сега обаче изходът няма как да бъде мечтаният. В резултат на преждевременното раждане и поредица от груби лекарски грешки, синът ми е с детска церебрална парализа. Добрата новина е, че е сравнително лека степен и че най-вероятно не е засегнат интелектуално. Но при ДЦП и леките случаи, всъщност съвсем не са леки за справяне, нито физически, нито психически. Преминах през шока, вината, отчаянието,отричането, приемането на фактите. Силните емоции поутихнаха, но тревожността си остана, дори се усили. Бих могла да формулирам няколко основни проблема, с които не се справям:
1. Постоянен страх за бъдещето. Знам, че синът ми ще ходи самостоятелно, но не знам доколко и какво ще може физически, дали няма да развие други придружаващи заболявания, напр. епилепсия, как ще се справя с ученето, ще има ли поведенчески проблеми, ще си намери ли приятели и т.н. Опитвам, но не мога да мисля само за днес и утре. Не успявам истински да се зарадвам на всекидневните малки напредъчета, носят ми известно облекчение, но болката винаги си стои.
2. Животът ми се превърна в едно голямо „трябва”. По принцип съм рационален човек и така подхождам. Не стоим със скръстени ръце, оплаквайки съдбата си, напротив, постоянно работим.. Имам предвид, търся информация, пробвам различни методи за лечение, поемам само премерен риск, никога не залитам по „чудеса”, врачки, религиозни ритуали. Но... точно в това е проблемът – почти всяка игра, всяко взаимодействие всъщност е учебен и рехабилитационен процес, а не спонтанно общуване. Постоянно се старая да стимулирам еди кои си движения, да коригирам позата, да говоря бавно и т.н. Дори когато не  го правя, не мога да се абстрахирам, някакси го отчитам мислено като „пропуснати ползи”. С две думи не успявам да бъда просто майка и да се радвам спонтанно на детето си. Всички други удоволствия също са „трябва”. Хубаво е да излизам с приятели, да имам различни интереси, но всичко това е насила. Някакси емоциите ми като цяло са много притъпени, усещам се хладна, дистанцирана, вкл. с най-близките. Вкъщи постоянно ме критикуват, че погледът ми към детето е непрекъснато тревожен, че не му  се радвам истински. Сигурно отстрани е точно така, а не знам как да го променя.
Стана много дълго и на моменти объркано. Надявам се, че сте ме разбрали.

Здравейте г-жо Савова.
Благодаря Ви, че Ви има... и че се наемате да ни помагате.
Ако вече сте написали съвет за подобен проблем, моля насочете ме да прочета отговора. Започнах да чета целия форум, но се притеснявам, че може да си припиша проблем, който нямам, само заради идеята, че съм намерила съвет.
Имам 12 години ходене по мъките и едно инвитро с бившият ми мъж. Никой не се сети да направи спермограма, а и до преди две години даже снимка на тръбите ми не бяха правили. Преживях и операция, на която спрях да дишам  и ми се случи онова сюрреалистично нещо с влизането в тунела. След това по стара традиция аз поех вината за това, че нямаме дете. Сега като се връщам назад осъзнавам, че се бях превърнала в изтривалка за крака. Угаждах на него, на родителите му, с които живеехме и не смеех да дишам без разрешение, защото това веднага се тълкуваше като изневяра. Да добавя само, че 8 г. само аз работех, а той си почиваше. После се появи любовница, положението стана нетърпимо, удари ме и аз на следващия ден се изнесох. Нямам роднини в същия град, нямах квартира, нямах кола... Взех един сак с дрехи и си тръгнах. Заклех се да не поглеждам повече мъж, да си купя малко жилище и да си осиновя дете.
Нищо от това не се случи.  Срещнах мъж, не си купих жилище /все още сме на квартира/ и въобще не става дума за осиновяване на дете. Започнахме отначало с нов доктор, на когото вярвам. Направихме едно неуспешно икси. Мъжа ми остана без работа, а семейството му явно не ме харесва много. Не страдам по въпроса, но ми е тъжно като го гледам как се измъчва. Аз съм първата жена, с която живее и сигурно е нормално да не може да се отдели от майка си. /Той от 36 годишен живее с мен, през една улица от майка си, а аз от 15 годишна живея на 100 км. от моята/. Той е от хората, които вярва и намира опование в Бог. Подкрепя ме. Твърди, че ще направим всичко възможно и ако е рекъл Бог да нямаме наше биологично дете - няма да имаме. И ще обсъдим осиновяване.
Притеснявам се, че даже не се разстроих като разбрах, че не е успешен опита. Нищо не трепна в мен. Повече се чувствам бездомна, отколкото разстроена, че не се получи. Някак съм вцепенена: не се ядосвам, не плача, не се отчайвам, но и не се нахъсвам, просто не ми пука, все едно се отнася за друг човек. Очаквам заповед от фонда и втори опит, правя си изследвания, които ме препоръчва доктора ... и такива, които не ми препоръчва, но не усещам абсолютно нищо. Лошото е, че продължавам да се радвам на децата на приятелките ми, но вече не изпитвам нужда да имам свое дете. Даже не се виждам като бременна.  Харесва ми да се боря с 5-те си кг. в повече и въобще не мога да си представя да наддам още 10 ... Мисля си, че след като толкова време не се получи, значи има причина за това: или няма да мога да се справя с детето, или няма какво да му дам, или няма на какво да го науча, или ще му дам грешен съвет, който да обърка живота му... Не знам защо, но от няколко месеца насам осъзнавам, че ходенето по доктори с идеята, че искам бебе е само един чист инат. И това, че ми се иска да съм като другите. Да не съм различна.
Чета много емоционални неща по въпроса с борбата за бебе. Даже моя приятелка /с подобен проблем/ каза, че пие хапчета, за да може да спи. Нищо подобно не ми се случва. Имам различни хобита: ходя на танци, правя накити, плета, правя кошници ... все такива едни безполезни работи, но защо не се тревожа, че не мога да забременея?!?! Сигурна съм, че не е нормално, нещо ми куца.. Дали нямам дете, защото не го искам достатъчно?

Ваня, гледах презентацията Ви, прекрасна е.
Накара ме да се запитам, в България имаме ли групи за взаимопомощ и изобщо този тип системи утвърдени ли са в нас?

   Jasmin_veni, благодаря за добрите думи! Намирам презентацията си за стандартна, по моите критерии
   Въпросът Ви е не само организационен. На по-предни страници обстойно се засяга темата за групите, но в контекста на зависимостите.  Що се отнася до други обществено-стигматизирани заболявания и проблеми (те са наистина много на брой), опитите продължават да са спорадични и с частичен успех, независимо от огромната мотивация на хората с проблеми и осъзнатия обществен интерес. Защо това е така? Защото, за да се създаде една трайна и качествено функционираща мрежа от групи, са необходими, освен наболялата обществена нужда от тях, професионалисти, които да сведат опита си до хората, да им дадат ноу-хау-то си и да модерират първоначалния процес по самовъзпроизводство на тези групи. Утопия е това да стане без обществена подкрепа, защото е свързано с икономически разходи. Преди 20-тина години, например, именно професионалната психиатрия в България подарява подхода на груповата терапия на алкохолизъм, която днес успешно функционира самостоятелно като трайна система, наред с няколко други вида в сферата на консумативните разстойства.
   В този смисъл, Вие задавате въпроса си на правилното място – към пациентска организация. (Предполагам, че Вие се интересувате от групи за хора с репродуктивни проблеми.) Сдружение „Зачатие” е пряко ангажирано и подкрепящо терапевтичните групи за подкрепа: неведнъж е обявявало такива, както и търси варианти за достигането на такъв вид помощ до двойките с репродуктивни проблеми. Т.е. – и трите условия са теоретично изпълнени: нужда от подобно нещо, терапевти (тук поставям особен акцент върху личностните и професионалните им качества) и обществена подкрепа. Но не нужда във форум, не терапевти на тапия и не подкрепа на думи.  Това е нещото, върху което трябва да се замислим, защото всичко, което е извън сферата на действието, не е реално. Единствено чрез инициатива този опит може да се преживее. Затова приканвам всички, които имат подобен интерес, да се обозначат пред Сдружението.
   Вторият вариант е да се обърнете към УС на Фондация „Искам бебе”, която развива тази практика.
   Третият вариант е да потърсите частен терапевт, който води групи. Има много, които се занимават с групова терапия, между които и аз, но не засягам тази тема по две причини: 1/ тук съм в ролята си на доброволен консултант, 2/ в тези групи има индивидуална полза за участниците, но не намирам обществена полезност – това, за което Вие питате. Докато няма нещо, от което широк кръг от хора да са облагодетелствани, няма с какво да се похваля. В този трети вариант отговорът на въпроса Ви е: има такива терапевтични групи, които не са част от система и не са утвърдени.
   Пожалавам Ви здраве и успех!

Здравейте и благодаря за отговора – той дълбоко ме трогна, накара ме да видя доста невидими за мен до сега неща, подейства ми и леко отрезвително, докара ми спокойствие!
НЯМА ДА ПРАВЯ ЦИТАТ НА ОТГОВОРА - за да не става дълга темата!
Права сте – имала съм депресивни епизоди – но за моя радост бързо преминавам през тях и вдигам главата си. Може би го постигам с това, че се стремя веднага да си направя оптимистичен план, който да следвам – да има някакво действие от моя страна, целящо позитивен резултат. И естествено за мен – се надявам и на едно рамо от съдбата – навявам се винаги събитията да се развият по добър начин, макар че примерно към даден момент съм на дъното или поне така се усещам. Накарахте ме да се почувствам благодарна за това мое свойство!!!  А прогнозата Ви, че „никога повече няма да бъда в подобна тежка фаза” ми подейства доста добре.
А ПРИЕМАНЕТО – с него може би имам проблем. Но съдбата отново направи така, че бързичко ме бутна към него – при прегледа след поредния неуспех ме пратиха отново да се оперирам – отново миоми и то и от двете страни на матката. И сега въобще не ми е ясно ще остане ли нещо читаво от моята матка след втората тежка оперативна интервения. И дали въобще ще мога да се надявам на бременност, раждане и да правя ин-витро опити. Отново краткотраен шок, тръшкане и самосъжаление. И толкова.
Е – почти се предадох вече. Това ме накара да поставя въпроса пред себе си (по Ваш съвет към момичетата в тази тема)– ще прекарам ли живота си без деца или ще започна да възприемам и алтернативните варианти – а именно осиновяване. Отговора е, че не искам да остарея без деца и внуци. Това е. Ходихме на една прекрасна почивка, опитах се и успях да се насладя и възхитя на всяко чуждо дете, което се случваше покрай мен и заедно с това да преборя някои страхове у себе си – целенасочено, разбира се. Аз осъзнавам страховете си и съм се научила да ги формулирам и да ги поставям пред себе си. Получи се до някъде.
И естествено оптимистичния план, съставен непосредствено след шока – здравословно хранене, малко полезна диета, среща с един доктор хомеопат (голямата ми надежда), приемане на билки, йога, тес терапия – всичко това с цел да намаля тези гадни миоми, което да помогне изхода от операцията да е добър. И ако стане така – още едно ин-витро евентуално и ако следва неуспех – подаване на документи за осиновяване и продължаване на опитите с ин-витро на ЕЦ, без лекарства (мразя лекарства от всякакво естество).
След това прочетох Вашия отговор. Толкова изумително перфектен е анализа. Толкова много съвпада с моето състояние – че ме трогна до сълзи. Даде ми вярата, че съм на прав път и на финала. И най-важното – спокойна съм. Защото почти бях осъзнала проблема, а Вие ми го формулирахте съвсем точно – „Преди това Вашият основен проблем е емоционалното приемане на загубата”.
Знам, че тези неща не се случват случайно и трябва да ме научат на нещо. Не искам вече да се съпротивлявам. Искам само да приемам нормално случващото се, да не се тръшкам и да не страдам. Почти се получи. Така е трябвало да протече моята съдба, а аз приемам да вярвам, че съм направила най-доброто на което съм била способна във всеки един момент и ще продължа да го правя – но без съпротивата и крайната тревожност. И дано всичко бъде наред - винаги и до края.
А Надежда вероятно винаги ще имам. Но дано тя вече не ми докарва напрежение и отрицателни влияния. Важното е, че вече приемам сравнително спокойно възможността, че може и да не родя дете. Разбрах и осъзнах всичко, което ми написахте. Дано ефекта е добър. Май съвсем скоро ще се „предам” и ще се укротя най-сетне. Наистина съм много опърничава, но то май е и от зодията – Стрелец съм все пак – уж най-оптимистичната, опърничава и не на последно място огнена зодия. Но вероятно и точно това ме е държало във форма и ми е даволо сили –а не се е стигнало до пълна разруха.
И не бива да забравям Вашия съвет – „В безсилието е вашата сила”.  Май ще се окаже, че е точно така в тази моя борба със стерилитета. Много ми хареса формулировката!!!
За литературата съм съгласна. Но вече съм се научила да я подбирам и да залагам на определени автори. Но има и нещо друго. Сега като препрочитам нещо – го възприемам по съвсем различен начин. Явно е и до моментна наглса, натрупан опит, преживяно и т.н. Естествено все още правя и допускам грешки, но май винаги ще е така. По-важното като че ли е, че търся позитивното и лесно не се отказвам от него.
Още веднъж благодаря!! Дадохте ми голям кураж. Трябвало е да ви „срещна” точно сега, защото преживявам важен момент.

Благодаря ви много за изчерпателния отговор.Проблемът с АРТ процедурите си мисля,че ще се разреши,но за ревността сте права -едва ли ще мине с времето.Всъщност това е единственият ни проблем като че ли.За всичко друго можем да поговорим ,но за това няма начин.Той непрекъснато си намира повод -дали някоя синина,ако съм се ударила или закъснение,Но не пречи и затова да говорим.Не че милион пъти не съм му обяснявала,че само него обичам,но той не ми вярва.Иначе интимният ни живот е наред,не мога да се оплача.Много пъти си мисля -какво толкова,има и по-лоши семейства.Дали е така или се самозаблуждавам?
Определено ще трябва да преосмисля приоритетите за собствения си живот.Благодаря ви отново.

Incredible, и аз мисля, че ревността е основният проблем. Колкото и да умуваме, няма да променим човека. Мисля, че Вие сте подредила приоритетите си. Затова – опитайте се да живеете по най-малко болезнени правила, които да откриете в практиката и да съхраните себеуважението  и достойнството си. Ако сте избрали да живеете с такъв човек, е задължително да приемете и ревността му като болестно състояние, което изисква неемоционално отношение. Иначе „лудостта” ще „зарази” и Вас . Да живееш с човек с проблем, който да приемаш хладнокръвно и безстрашно, но въпреки това да запазиш добрите си чувства към този човек, е майсторско изпълнение и си струва усилията само ако го обичаш. Поздрави!
P.S. Не съм съгласна, че има и по-лоши семейства. Т.е. – да, естествено, че има, но това не би следвало  да ни интересува при нормални обстоятелства. Ако това ни е спасителната мисъл, значи проблемът е много сериозен.

Здравейте,отдавна чета с интерес отговорите  ви, няколко пъти сядах да пиша и се отказвах. Последен подтик получих от новия ви пост и най-вече от  думите ви „Надеждата е в пряка връзка с тревожността. Тя не умира дотогава, докато не умре тревожността.” Моят проблем вече не е стерилитетът, затова и не съм сигурна дали мястото на въпроса ми е тук. Ако според вас не е, моля не се ангажирайте с отговор.
И така, след борба за дете в продължение на 3-4 г. и доста проблемна бременност, родих сина си преждевременно. Честно казано, стерилитетът не ме засегна тежко психически. Предпочитах биологично дете, но винаги съм имала нагласата и за осиновяване, т.е. за мен винаги е имало добър изход. Сега обаче изходът няма как да бъде мечтаният. В резултат на преждевременното раждане и поредица от груби лекарски грешки, синът ми е с детска церебрална парализа. Добрата новина е, че е сравнително лека степен и че най-вероятно не е засегнат интелектуално. Но при ДЦП и леките случаи, всъщност съвсем не са леки за справяне, нито физически, нито психически. Преминах през шока, вината, отчаянието,отричането, приемането на фактите. Силните емоции поутихнаха, но тревожността си остана, дори се усили. Бих могла да формулирам няколко основни проблема, с които не се справям:
1. Постоянен страх за бъдещето. Знам, че синът ми ще ходи самостоятелно, но не знам доколко и какво ще може физически, дали няма да развие други придружаващи заболявания, напр. епилепсия, как ще се справя с ученето, ще има ли поведенчески проблеми, ще си намери ли приятели и т.н. Опитвам, но не мога да мисля само за днес и утре. Не успявам истински да се зарадвам на всекидневните малки напредъчета, носят ми известно облекчение, но болката винаги си стои.
2. Животът ми се превърна в едно голямо „трябва”. По принцип съм рационален човек и така подхождам. Не стоим със скръстени ръце, оплаквайки съдбата си, напротив, постоянно работим.. Имам предвид, търся информация, пробвам различни методи за лечение, поемам само премерен риск, никога не залитам по „чудеса”, врачки, религиозни ритуали. Но... точно в това е проблемът – почти всяка игра, всяко взаимодействие всъщност е учебен и рехабилитационен процес, а не спонтанно общуване. Постоянно се старая да стимулирам еди кои си движения, да коригирам позата, да говоря бавно и т.н. Дори когато не  го правя, не мога да се абстрахирам, някакси го отчитам мислено като „пропуснати ползи”. С две думи не успявам да бъда просто майка и да се радвам спонтанно на детето си. Всички други удоволствия също са „трябва”. Хубаво е да излизам с приятели, да имам различни интереси, но всичко това е насила. Някакси емоциите ми като цяло са много притъпени, усещам се хладна, дистанцирана, вкл. с най-близките. Вкъщи постоянно ме критикуват, че погледът ми към детето е непрекъснато тревожен, че не му  се радвам истински. Сигурно отстрани е точно така, а не знам как да го променя.
Стана много дълго и на моменти объркано. Надявам се, че сте ме разбрали.

разбрах Ви добре, не е объркано, а сте го написали много синтезирано и точно.
   Тревожността, като дименсия на личността, включва в себе си и т. нар. „полезна тревожност”, без която не би било възможно да се справим с по-дългосрочни проблеми, изискващи мобилизация. Когато става дума за повишена тревожност вследствие на стерилитет или какъвто и да е друг дългосрочен проблем с неизвестен изход, тя вреди, защото „заглушава” полезната тревожност и разваля целия психичен баланс. В случая с ДЦП това не е точно така. „Сега обаче изходът няма как да бъде мечтаният.” Ако при стерилитетът става дума за временно явление, чийто край ние не знаем, но той, все пак, е сигурен, то при ДЦП ние знаем, че това не е временно явление в живота ни. Т.е.: при наличието на следните фактори: 1/ предразположеност на личността към тревожност, (както Вие се описвате и изглеждате) и 2/ максимална активизация на жизнените усилия, свързани с  развитието на детето, които предизвикват повишена тревожност, Вие няма как да бъдете с ниска тревожност. По-скоро би било неестествено. Да си тревожен, притеснен и угрижен не е обидно или срамно, а просто трудно за самия теб. Въпросът е доколко ползата от тази трудност е допустима, доколко цената на тревожността е приемлива. В борбата с даден проблем, щом тревожността тушира своя полезен компонент и промени начина на реагиране, тя е проблем, защото възпрепятства справянето, борбата. Ако обаче, запази „полезната тревожност”, въпреки по-високото си ниво, особено ако човек по принцип е такъв тип, такава тревожност е дори условие за успешно справяне. (Затова казах, че тревожността и надеждата са свързани.) Ето това е приемлива цена. Не можем да изискваме от себе си да се справяме с дългосрочен проблем, изискващ промяна на всичките ни стереотипи и едновременно с това да не чувстваме никакъв психична вреда. Това е не само невъзможно, но и нередно, защото тъгата, гневът, притесненито нямаше да съществуват, ако нямаше полза от тях. Те са чувства, пред които логично „преминаваме” и опознаваме, за да се учим. Това  е изключително валидно във Вашия случай, защото ежедневието, животът Ви се състои от непрекъснати специални грижи. Има едно принципно правило, от което Вие не сте изключение, (но стерилитетът е): депресията и тревожността действат на принципа на скачените съдове: когато едното е с високо ниво, другото е с ниско и обратно. Това е видно и от изложението Ви: Вие не страдате от депресия, което е ОК, защото тя, по принцип, е по-трудното за справяне състояние. Така че: моят съвет е да оставите на мира справянето с тревожността и да се съсредоточите върху нещо друго, което ще я повлияе индиректно и което ще опиша по-долу. (Ако държите да се справите технически, когнитивно-поведенческата терапия дава най-голям успех именно при невротични и тревожни състояния, но аз лично имам усещане (субективно), че ще се получи симптомозаместване: тревожността ще изчезне, но на нейно място ще се появи друг симптом, в терминологията на тази терапия. Затова предпочитам един по-нетерапевтичен подход.)
    Той е свързан с възприятието на проблема. Очевидно е, че Вие подчинявате живота си на „трябва” именно заради диагнозата ДЦП. Или поне така си мислите. А и така изглежда отстрани. Убедена съм обаче, че отношението към „трябва” не зависи от наличието или отсъствието на проблем или пък от неговата степен. Независимо дали трябва да измиеш ръцете на детето си или да му правиш рехабилитационен комплекс, „трябва” често измества обичта. Не че преставаш да обичаш детето си, но понякога то не успява да почувства тази обич. Да, не може да ходи мръсно и не може да не се правят упражненията, но дали силата на нашата воля не е понякога толкова по-голяма от необходимото, колкото детето да се почувства насилено и несвободно, т.е. – различно от останалите? Ще Ви дам един прост пример, който не е съотносим към Вашия случай, но илюстрира нагласата, че ние със сигурност правим най-доброто за децата си: в градинките винаги има няколко жени, чиито непрестанни крясъци „Не!”, „Недей!”, „Не пипай!”, „Не е твое!”, „Не може!” карат въздуха да звъни от напрежение. Без колебание приемам това за психическо насилие. Те, разбира се, смятат, че възпитават децата си и го правят за тяхно добро, не се съмнявам в мотивите им, но резултатите от такова отношение са много негативни и са друга тема. Идеята ми е как добрите намерения водят до лоши последствия. Можем да правим това, което трябва и без да чувстваме огромната тежест на необходимостта, която със силата си измества ползата от тази необходимост. (Този пример, разбира се, е съвсем далеч от Вашия случай и няма нищо общо по съдържание, но показва в крайна степен как хора, чиито деца не са проблемни, се държат деспотично и затормозяващо, вероятно защото са тревожни.) В случая със специалните деца често майките са свръх-загрижени, до крайна степен протективни, императивни и ... правят нещата така, сякаш всичко зависи от тях, като компенсация на факта, че това не е така. На мен ми изглежда сякаш, че се крият зад дадената диагноза, сякаш действат с разрешителното на диагнозата, без да искат, я използват за оправдание. (И аз съм правила така със стерилитета: „аз съм агресивна и несправедлива, защото не мога да имам дете”, например.). Вие няма да достигнете до такава неосъзната крайност, защото сте пределна реалистка и именно затова търсите безболезнения път, но Ви предупреждавам за възможното развитие на нещата. Ще се съгласите с мен, че разпознаваме някои майки на специални деца по поведението: фиксирано, маниерно, манийно, с хистерионни мотиви. Но не всички майки се променят така, някои запазват здравомислието си, защото намират упование в любовта си към детето и не позволяват тя, макар и повърхностно, да бъде смилана, парче по парче, от грижите по него. Затова – опитвайте се винаги да анализирате мотивите си в грижите за детето. В края на краищата: защо преобуваме децата си, защо ги преобличаме, защо ги водим по изследвания, ако имат проблеми или правим всичко възможно всяка обнадеждаваща терапия да бъде приложена? Защо? Нали за да бъдат по-здрави и да се развиват по-пълноценно. А защо искаме това да е така? Защото предполагаме, че така ще бъдат по-щастливи. Идеята на здравето е именно щастието. Каква е ползата от чисто, но подтиснато и нервно дете - в масовия случай? А каква е ползата от програма-максимум в рехабилитацията, в която има и най-малък оттенък на умора, напрежение и тегоба – в специалния случай? Предполагам, не възхищението на околните. И не успокоението на собствената съвест. Затова всяко наше действие трябва да бъде премерено и подчинено на основен критерий: ползата за детето. При всяка една малка грижа, която полагате за детето си, би трябвало да се замисляте дали то чувства Вашата обич. Ако това не е така, то тя е безсмислена, ако не и по-лошо: прекрачва границите и нанася психическа вреда. Това не е възможно винаги, едва ли някой може да заяви категорично, че винаги успява, но е добре да си даваме ясна сметка към какво се стремим в крайна сметка и постигайки това нещо дали извличаме повече полза или нанасяме повече вреда. Няма как да не осъзнавате, че Вие се грижите за детето си по възможно най-добрия за България начин, но че обсебеността е на една ръка разстояние, защото сте интелигентна и чувствителна. Много важна крачка е, че въобще сте споделили с някого тревогата си, тъй като това е признак, че няма никога да прекрачите границата. Повечето майки на пораснали деца с ДЦП, които познавам, тайно преживяват развитието на детето си като наказание, което е трагедия, съсипала чувствителността и отношенията им. В началото не са били така, в началото са приемали проблема като част от бита, с която ще живеят и ще правят всичко по силите си, като са си обещали да не позволят той да съсипе семействата им психически. Дори и да приемем, че са достигнали до Приемане, с годините наистина изумително изтощаващата грижа е действала като ерозия, разяждала е любовта им, за да докаже накрая, че е по-силна. Ако обичате детето си, опитайте се да вникнете в собствените си мотиви за всяка една малка грижа. В подобни случаи в началото любовта (вкл. удоволствието от детето) и грижата вървят ръка за ръка, но след време най-често, за съжаление, се противопоставят: грижа, изпразнена от чувства или обич, изпразнена от загриженост. А трябва да останат ръка за ръка завинаги, това е целта. Ако успеете да намерите този баланс, няма да сте прекалено тревожна и няма да мислите за „пропуснати ползи”. Притеснително е не това, че сте пропуснали да направите някое упражнение за една минута, играейки си с детенцето, а това, че в тази една минута не сте го прегръщали и целували единствено и само заради това, че го обичате. Ето това е „пропусната полза”. Любовта, в енергетичен аспект, притежава най-голяма мощ от всички чувства, и няма как да не бъде целебна. (Когнитивно-поведенческата терапия точно в този момент би Ви предложила да разпределите времето си, посветено на физически грижи по минути и от всеки един период за даден вид грижа да заделяте по няколко минути като начало, посветени само на това да се радвате на детенцето. С времето тези отрязъци от време трябва да растат и т.н., докато се постигне приемлив поведенчески и емоционален баланс.) Относно практическия начин как да се постигне това спокойствие, аз намирам за по-дълбок и по-ефективен в дългосрочен план гореспоменатия вариант: осмисляне на всяка една грижа, постоянно, от какви Ваши намерения и потребности е продиктувана. Ако е само и единствено физическа полза за детето, не е добре. И в най-малкото нещо трябва да изпитваме и показваме радостта си от това, че се грижим за детето. Ако грижата е необходима, но Ви пречи да изразявате обичта, възхищението и удоволствието си от малкия човек, значи трябва да се модифицира – така че да Ви носи поне малко удоволствие, което детенцето да усеща. Т.е. – цялостният стремеж към радост и щастие от това, че имате детето би трябвало да е водещ в отношенията Ви и не бива да позволявате да бъде победен от рутината, защото тя е адски мощен враг и времето работи в нейна полза. Вие трябва да сте постоянно нащрек. Знам, че е много трудно, но аз се опитвам да Ви кажа за някои опасности, които се маскират, в прав текст още в самото начало, защото виждам, че сама си давате сметка за всичко, макар и да го изричате с други думи.
   И последно: човек, който е достигнал до етапа на приемане на живота си, такъв, какъвто е, с всичките му отговорности, обикновено не ги преживява като тежести, както и не се страхува от бъдещето. Човек, който не е достигнал до последния етап на 5 (условно)-степенната си реакция на загуба/скръб, е все още много объркан в чувствата си и няма упование, устои (собствени, лични, независещи от хора и обстоятелства) и сигурност, и затова напълно логично се страхува с всички сили от бъдещето. Теоретично и практически е невъзможно да сте достигнали до етапа от живота си на приемане. Това Ви го казвам само като тема за размисъл: в кои области контролът е във Вашите ръце, в кои - не и как може липсата на контрол да бъде компенсирана по щастлив за Вас и детето начин, без да наблягам на това, защото промяната рано или късно ще дойде, не се съмнявам във Вас.
   Прегръщам Ви и Ви желая здраве и успех! Нека всяка малка победа бъде голяма! Детето Ви е истински късметлия с майка като Вас.
  

Ваня, много ви благодаря за отговора! Съвсем точно сте разбрали какви са основните ми проблеми да се справя със самата мен, не само със състоянието на детето. Наистина съм от по-тревожните характери и се страхувам да не изпадна в крайности като хипер протективност. Не съм убедена, че оставам в полезната зона, именно защото ми е трудно да забравя за проблема, дори и за кратко. В същото време съм убедена в любовта си към сина ми и искрено мога да кажа, че той е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Най-трудно ми е да преценя кое  ще допринесе за щастието на детето ми в дългосрочен план или би му нанесло психическа вреда. Става въпрос не само за терапиите, но и за възпитанието и ежедневните дейности като цяло. За съжаление, кое е удачно за детето ми и кое не, разбирам на принципа на пробата и грешката, а това дава и негативен ефект върху него. Това, разбира се, важи за всички родители, но  все пак в общия случай е по-лесно човек да определи собствените си насоки  и да ги модифицира в движение според детето си. Има много типични, нормални ситуации, в които нямам никаква идея как е най-добре да реагирам. Да не говорим, че в БГ родителите на специални деца общо взето се борим сами и откриваме "топлата вода". А конкретно за рехабилитацията, такава, която да не е в някаква степен стресираща и натоварваща, няма.
По отношение на опасността при майките на специалните деца да станат свръх протективни. Честно казано моето лично мнение е, че диагнозата е отключващ фактор на тревожно поведение, дори и в последствие да се превръща в „алиби” и до голяма степен зависи от тежестта на състоянието. Ако зависеше само от характера, броят на нервните майки в градинките, които давате като пример, щеше да бъде много по-голям, а слава богу, това не е така.
Общувам с много родители на деца с увреждания и мисля, че проблемът не е толкова в рутината, която измества обичта, а в загубата на битката за щастие и оттам загубата на мотивация. Осъзнаването на факта, че  детето ти всъщност не е щастливо (или въобще не може да осъзнае какво е това щастие) и твоите усилия не могат да го направят такова, е убийствено. Стигне ли се до този етап, остава само грижата като задължение, но няма цел, няма надежда.  Това, според мен, е най-големият ужас на една майка.
Но не искам да завършвам така песимистично. Наистина се надявам синът ми да има щастливи моменти както с мен, така и без мен и ще направя всичко възможно да му помогна.
Още веднъж, много благодаря за отговора, вашите разсъждения са ми много полезни, за да намеря собствения си начин за справяне.

Ваня аз, ви писах на лични, т.к моят проблем сравнен с тези на момичетата тук ми се стори доста детински   и неисках да занимвам останалите с тези неща ... Но ще се радвам да ми отделите няколко минути и ако можете да ме ориентирате ...

Здравейте, Ваня Сега виждам колко е добре да си говори човек с професионалист! Бих искала да добавя, че напълно съм приела проблема за общ. Този проблем е предопределил развитието на нещата и за мен. Както казах, за мен не съществува алтернатива - или той, или никой. Мисля, че трябва доста сила на човек без такъв проблем, да продължи да живее според това обстоятелство. Точно в това нещо не съм изпитвала никога никакво колебание. Приемам този проблем като проблем с всяка друга система, с който трябва да се справим. Говоря за това с хората, все едно става дума за проблем с кръвното например. Съвсем открито и с майтапи даже. Казала съм и на моите близки, за разлика от него. Това не ме притеснява. Наистина като че ли моето съзнание клони повече към мъжа, в сравнение с другите двойки. Но това е било точно така и преди тези неща. Връзката ни е от 10-11г, а този проблем е от 4. Като цяло връзката ни е стабилна и с непроменени чувства. Преди опита аз бях главната движеща сила и смея да твърдя, че по скалата на моите мотивации, това си беше най-силната мотивация през целия ми живот. Като че ли неочаквания неуспех ме приземи на дъното на скалата. Не мога да си представя да се получи пак такова падане, ужасно е. Бих преживяла и 10 процедури, но неуспеха накрая не мога да сравня и със сто такива! Ин витрото не е най-неприятното нещо, което ми се е случвало. Имала съм си доста по-трудни неща, операции /не гинекологични/. Не това ме уплаши. По-скоро се уплаших от психическата страна на нещата. Има ли начин да не го преживея пак така? Някак си от сега се опитвам да си забраня разочарованието. Чудя се как да изляза този път по-леко. Много време ми отне да се стабилизирам, може би половин година или повече.  Вие как мислите, ще се справя ли по-добре втория път, ако пак не успеем? Ще се провалят ли опитите ли да предотвратя втори срив? Благодаря за огромното внимание, което ми отделяте!!!

Ами вижте, Smilesearching, оставяме настрани тогава отношението Ви към АРТ и преживяването на мъжкия фактор, въпреки че аз не съм съгласна. Мисля, че корените на Вашия срив са именно там – в историята. Ако нещата от миналото не се отразяваха на бъдещето, ние нямаше да сме в състояние да контролираме живота си. Част от моята работа  е свързана с анализ на това минало  (чрез даване на чужди гледни точки) точно, за да се подреди пъзелът, доколкото е възможно,  от подбуди и чувства, които ни карат да действаме по определен начин. Смисълът на всичко това е да действаме чрез свободната си воля, уверено и без угризения. Поначало не ми харесва една идея на модерната професионална психология, която внушава безпомощност на човека. Ние не сме безпомощни пред чувствата си, а оттам – и пред проблемите си. Но за да имаме ресурс да  преработим емоциите и да ги канализираме полезно (това е ужасно клише, но в края на краищата тук става дума за минимизиране на болката), трябва да си дадем шанс поне за малко да се поставим на чуждо място или да чуем как изглеждаме в чуждите очи. Аз Ви казах моята версия. Това, че не я приемате изцяло,  ми пречи дотолкова, доколкото отнемате един възможен инструмент – анализа на пресечните точки между двете ни версии, не повече.  Оттук насетне действаме единствено по Вашата следа, според която всичко е чудесно, с изключение на неочаквано тежкия  срив и очакването на втори такъв. ОК, няма как да започна отначало: „Защо това е така?”, макар  че и с това си писмо ми давате нови основания да поддържам мнението си, което оттук нататък  забравям. Вече съм изцяло в бъдещето и грабвам кристалното кълбо.  Smileserching, тук няма ирония, отлично Ви разбирам - убедена сте в подбудите си. Влизам във Вашия сценарий. Тук винаги ми става интересно, защото рационалният подход  често само ми досажда.
   Не мога да си представя лично Вашия срив. Визуално не мога. По принцип водите социален живот, разбирате се, веселите си. Сривът срива всичко изброено дотук. Хората, които се сриват след неуспешно ин-витро понякога спират да излизат. Други не могат да бъдат сред деца. Трети спират да правят секс. Четвърти напускат работа. Пети постоянно плачат. Шести  започват да мислят за раздяла. Седми се разделят.  И т.н., и т.н.  И комбинации от тези. Защото не могат да понесат мисълта, че скоро пак идва Нова година и те пак ще трябва да търсят приятелите без деца, за да избягат нанякъде от празния апартамент. И защото пак, вместо за кошара и количка, ще си дават парите за път и изследвания. И защото не знаят как ще реагират следващия път на въпроса „Айде, бе, какво става, работите ли по въпроса?”. И т.н., ясно Ви е за какво говоря. Сривът е свързан с чувството на празнота, липса, загуба, самота, непълноценност. От това, че НЯМА ДЕТЕ. Във Вашия случай въображението ми рисува всички тези сцени на страдание по същия начин с разликата, че като главно действащо лице си представям мъжа Ви, а не Вас. Не знам защо, аз се придържам само към Вашите думи. Губи ми се чувството на непълноценност. Вас виждам като дълбоко съкрушен човек от това, че съдбата този път го е изненадала лошо и че партньорът му страда. Но не от това, че в близко бъдеще вкъщи ще се спи все така добре и ще има поне една свободна стая. Разбирате ме, нали? Изглеждате ми като човек, който изземва чуждата болка, присвоява си я (в добрия смисъл на думата) и се опитва да я обживее. Но това не му се отддава добре като на оригиналния й притежател, което го съсипва, тъй като той, все пак,  трябва да е майката. А майките, вкл. – бъдещите - трябва да страдат.
   Ще преживеете ли пак този срив? Защо имате нагласата за срив, откъде сте толкова сигурна, че опитът ще е неуспешен? А и дори да сте 100% сигурна, защо е от първостепенна важност този срив, ако през него трябва да се мине, за да се стигне до детето? Нали то е целта? Или греша? Не ме карайте да мисля, че сте безценна находка за поп-психолозите. Не ми изглеждате такъв човек. А „такъв човек” би се притеснявал как ще преживее един неуспех.  Ами то за какво Ви е този срив, при условие, че очакването му е много по-тежко - айде, няма нужда.  Най-опасният момент в битката за дете не е дълбочината и срокът на страданието от провала, а  промените, които нанася във всички психични функции. Затова е много важно да имаме собствено отношение към това страдание като към нещо полезно, като към необходимост, която при всички случаи е временна. С това започнах – с идеята за безпомощността, която понякога насажда практическата психология (не научната), с  това и завършвам. Разбира се, че ще имате сили да посрещнете каквото и да е. Ако нямате, то няма да Ви се случи.  А отговорът на Вашия въпрос дали ще се справите „по-добре” втория път при неуспех е напълно неизвествен. Няма статистика кой поред неуспех как се преживява. Не мога да стъпя на никакво изследване или поне добре приета теория. Но тъй като днес дадох почивка на лявото си полукълбо, с  дясното мога да Ви отговоря пак чрез „интуицията” си: не, няма да е толкова тежко, вече имате смътен, предварителен план, своя спасителна мисъл какво ще правите след втория евентуален неуспех. Съветвам Ви да обмислите и обсъдите много внимателно чувствата и плановете си заедно с мъжа Ви, с което ще Ви отпаднат много притеснения. Имам впечатлението, че между Вас остават недоизказани неща и компромисът, постигнат досега, не е 100% емоционално удовлетворителен за двете страни. А и, както казах, какво значи „по-добре”?  –  това, което ни изглежда по-зле може и често е по-доброто за нас, по-безопасното, по-щадящото, по-доброто в дългосрочен план.
   Smileseraching, дълбоко се надявам да не приемете думите ми буквално, а като тема за размисъл, която да Ви извади от страха.  Мисля, че страховете Ви са плод на несигурността, която изпитвате по път, който не чертаете със сигурна ръка. Убедена съм, че го правя за добро.  Поздрави! И благодаря Ви отново за изключително интересната тема, която повдигнахте – за полово-ролевите стереотипи и очакванията към собствените ни преживявания в тях.
    P.S. Защо не направите собствена тема по въпроса кое точно Ви води към тежкия срив? Това, че аз казвам, че Вашата нагласа е по-различна от на болшинството хора тук, няма  значение. Често, тъй като понякога съм изпълнена с предразсъдъци към близките си, „прозрения” съм получавала от няколко думи на непознат човек.

Здравейте, Ваня!
Когато приятелите ми и роднините разбраха, че ми предстои ин витро всички ме подкрепиха. Сега, когато вече излезе резултата постоянно чувам - ама да не казваш на никого до 3-тия месец, (а тези, които чакат резултат - какво да им кажа? след 3 месеца ще ви дам отговор), пази се и от този род. Почнах да се дразня много. Нали аз съм бременната? Защо да го крия? Писнало ми е от суеверия - не минавай под стълба и т.н.
Чудя се как да не обидя тези, които ми желаят доброто, но и не искам друг да ми казват какво да правя.

Здравейте, Ваня! Благодаря за всичките отговори и мнение! Разбира се, че ще си помисля......пък имам тази възможност покрай новата работа Поздрави!

5 психологически фази на страдание: 1/ отричане; 2/ гняв, 3/ сделка, 4/ депресия, 5/ приемане.

Здравейте, Ваня.Много обмислях фазите при преодоляване на страданието и се нуждая от помощ, защото мисля, че съм спряла на фазата на гнева. На всеки 2-3 години ми се случват силно стресиращи неща - спонтанен аборт, смърт в семейството, раждане, раздяла със съпруга, отново спонтанен аборт, неуспешен опит по Фонда... Мисля, че аз изобщо не мога да докарам докрай цикъла на скърбене и да стигна до приемането, защото всяка следваща репродуктивна неприятност ме връща на изходна позиция - в гнева и омразата. Мразя лекарите, които не са ми помогнали, мразя мъжете, които не искаха деца, когато бях по-млада, мразя майка си, че не разбира нищо от репродуктивни проблеми, мразя и жените, които лежаха с мен за задържане, но си износиха децата, за разлика от мен. В нашата групичка на жени от "Зачатие", с които си споделяме и помагаме, аз съм "негативната", но не мога да получа помощ, защото моят вторичен стерилитет и неизтощим гняв са непонятни за околните. Защо страдам, след като вече имам толкова красиво и здраво дете!?!?

Вече си мисля, че аз ПО ПРИНЦИП ИМАМ РЕПРОДУКТИВЕН ПРОБЛЕМ в мисленето, който ме кара да избирам мъже, които не искат деца, да избирам калпави гинеколози, които няма да ми помогнат при проблемна бременност, а при опита по Фонда - да се насоча към клиника, за която няма положителни отзиви. Единствената ми успешна бременност, е била по-скоро случайност, тя настъпи месеци след смъртта на баща ми, а при загуба на родител човек става мъдър и зрял, затова ми се е получило. След това отново съм попаднала в омагьосания кръг: неприятности - гняв - стремеж към нова бременност, нови неприятности и нов гняв.

Мислех, че всичко това ще свърши, ако 1. Родя; 2. Ми настъпи менопаузата; 3. Стана приемен родител. Но тук във форума прочетох, че дори раждането на дете не помага да се забрави мъката по неродените. Затова мисля да поспра малко и да се опитам да порасна. ОДобрена съм за втори опит по фонда, но няма да го направя, ако първо не си променя мисленето. Моля за помощ!

Здравейте г-жо Савова.
Благодаря Ви, че Ви има... и че се наемате да ни помагате.
Ако вече сте написали съвет за подобен проблем, моля насочете ме да прочета отговора. Започнах да чета целия форум, но се притеснявам, че може да си припиша проблем, който нямам, само заради идеята, че съм намерила съвет.
Имам 12 години ходене по мъките и едно инвитро с бившият ми мъж. Никой не се сети да направи спермограма, а и до преди две години даже снимка на тръбите ми не бяха правили. Преживях и операция, на която спрях да дишам  и ми се случи онова сюрреалистично нещо с влизането в тунела. След това по стара традиция аз поех вината за това, че нямаме дете. Сега като се връщам назад осъзнавам, че се бях превърнала в изтривалка за крака. Угаждах на него, на родителите му, с които живеехме и не смеех да дишам без разрешение, защото това веднага се тълкуваше като изневяра. Да добавя само, че 8 г. само аз работех, а той си почиваше. После се появи любовница, положението стана нетърпимо, удари ме и аз на следващия ден се изнесох. Нямам роднини в същия град, нямах квартира, нямах кола... Взех един сак с дрехи и си тръгнах. Заклех се да не поглеждам повече мъж, да си купя малко жилище и да си осиновя дете.
Нищо от това не се случи.  Срещнах мъж, не си купих жилище /все още сме на квартира/ и въобще не става дума за осиновяване на дете. Започнахме отначало с нов доктор, на когото вярвам. Направихме едно неуспешно икси. Мъжа ми остана без работа, а семейството му явно не ме харесва много. Не страдам по въпроса, но ми е тъжно като го гледам как се измъчва. Аз съм първата жена, с която живее и сигурно е нормално да не може да се отдели от майка си. /Той от 36 годишен живее с мен, през една улица от майка си, а аз от 15 годишна живея на 100 км. от моята/. Той е от хората, които вярва и намира опование в Бог. Подкрепя ме. Твърди, че ще направим всичко възможно и ако е рекъл Бог да нямаме наше биологично дете - няма да имаме. И ще обсъдим осиновяване.
Притеснявам се, че даже не се разстроих като разбрах, че не е успешен опита. Нищо не трепна в мен. Повече се чувствам бездомна, отколкото разстроена, че не се получи. Някак съм вцепенена: не се ядосвам, не плача, не се отчайвам, но и не се нахъсвам, просто не ми пука, все едно се отнася за друг човек. Очаквам заповед от фонда и втори опит, правя си изследвания, които ме препоръчва доктора ... и такива, които не ми препоръчва, но не усещам абсолютно нищо. Лошото е, че продължавам да се радвам на децата на приятелките ми, но вече не изпитвам нужда да имам свое дете. Даже не се виждам като бременна.  Харесва ми да се боря с 5-те си кг. в повече и въобще не мога да си представя да наддам още 10 ... Мисля си, че след като толкова време не се получи, значи има причина за това: или няма да мога да се справя с детето, или няма какво да му дам, или няма на какво да го науча, или ще му дам грешен съвет, който да обърка живота му... Не знам защо, но от няколко месеца насам осъзнавам, че ходенето по доктори с идеята, че искам бебе е само един чист инат. И това, че ми се иска да съм като другите. Да не съм различна.
Чета много емоционални неща по въпроса с борбата за бебе. Даже моя приятелка /с подобен проблем/ каза, че пие хапчета, за да може да спи. Нищо подобно не ми се случва. Имам различни хобита: ходя на танци, правя накити, плета, правя кошници ... все такива едни безполезни работи, но защо не се тревожа, че не мога да забременея?!?! Сигурна съм, че не е нормално, нещо ми куца.. Дали нямам дете, защото не го искам достатъчно?

   Тук ще подходя малко по-лично, за да илюстрирам по-добре идеята си.
   Три от моите приятелки вероятно изглеждат ето така в очите на хората : 1/докторска степен по философия, работи в квартална книжарница, няма гадже не помни откога, характерова особеност – смята епилацията за губене на време, на 34 г.; 2/ PR директор в телевизия, не може да търпи дългогодишното си гадже, прекалява с тревата, характерова особеност – ужасно саркастична и нараняваща, на 34 г.; 3/ две прекъснати в 4-и курс висши образования по химия и българска филология, барманка в Кипър, ходи само с женени мъже, характерова особеност – увлича се от Бялото братство, на 36 г.  ...
   Майките им цъкат с език, че пропиляват живота си (моята също щеше да цъка, но тихо) и се дивят как е възможно да не искат деца. В интерес на истината – те никога не са били толкова съпричастни към моя проблем, колкото аз съм очаквала. Те вероятно винаги са приемали „моята борба” като моя „особеност” - така, както аз приемам техните. И трите не са лекомислени или безотговорни, макар че в очите на хората може би изглеждат обладани от безметежен егоизъм. Аз обаче не слушам майките, които се чудят какво са сбъркали във възпитанието на дъщерите си, които се е случвало да твърдят, че не искат деца. Защото ги познавам отдавна и знам, че също очакват да срещнат някого, с когото да създадат семейство и, естествено, да имат деца. Мисля, че мечтаят за това. Но за да не си напомнят пак (и без това го правят денонощно), че те дори не са срещнали „някого”, а аз, макар и да не мога да забременея, поне тая работа съм свършила, са си мълчали по въпросите на Меногон-а. Дори една от тях скоро направи аборт. Аз тогава го играх Папата и постанових, че не е хубава тая работа, знаейки какво е да даваш мило и драго, за да видиш  двете черти. Но я разбирах. Тя не искаше да има дете с човек, с който не се обичат така, както тя разбира обичането. С други думи - мисля, че на нея „нищо не й куца”, а чувства, че няма подходящите според нея условия, включително – емоционални, за отглеждането на дете.
   Целият този сценарий може да бъде пренесен и към семейните. Просто за него не се говори. Това, което става зад вратата, на която има табелка с надпис „семейство”, е тема на разговор само за долните клюкари, т.е. – забранена, а пред вратата са само респектиращите факти за едно здраво семейство. Рядко някой казва, че любовта му се изплъзва, а ако го каже, казва „семейни проблеми”, за да си мислим всички ние, най-вече – той, че детето има кашлица.
   Предполагам, че от всичко казано дотук разбирате, че да се разминеш с любовта не е никак трудно и можеш да продължиш да се разминаваш с нея и когато си женен. Просто ако си женен и нещата не вървят, в повечето случаи се центрираш върху децата, за да не се развеждаш. Включително и когато ги няма – върху опитите да ги създадеш. От всички получени дотук въпроси и споделяния има няколко, които са типични за хора със „семейни проблеми”, които омаловажават в името на това да имат дете. Под една или друга форма съм се опитвала да обясня, че децата би трябвало по идея да са следствие от една много силна връзка, за да живеят и тримата/четиримата души в хармония. Още повече – тази здрава и „на всяка цена” връзка е задължително условие за преодоляването на много тежки репродуктивни проблеми. Ако тази стабилност и целеустременост във връзката липсват, тя рано или късно, с дете или без дете, се разпада.
    С разсъжденията си дотук не искам да кажа, че хората, чиито връзките са ОК, но не искат да имат деца, са не-нормални и че първото нещо, за което трябва да се сетиш ,след като се влюбиш в някого, е да се възпроизведеш, а че идеята за дете, в актуална или потенциална форма, присъства в живота на всеки – независимо дали като цел, далечен план или проблем... Затова аз не мисля, че нещо Ви куца, а че някакви обстоятелства около връзката Ви, ако не тя самата, куцат, което възпрепятства ясната Ви гледна точка. Не казвам, че във всеки дреме по един устрем към дете, който се събужда в подходящия момент (може и хич да го няма и е по-добре наистина да не създаваш деца заради социалните очаквания), а че нагласата към имането на дете е динамично понятие. В един момент може да искаш, в следващия – не и обратно. Т.е. – при Вас са налице вече 2 фактора: 1/ някакъв проблем във връзката Ви, за който само подозирам и 2/ едно дългогодишно преекспониране на усилията да имате дете, което маскира истинската Ви потребност: искам или не. Тази дългогодишна борба, да не забравяме, е била подкрепяна от социалните очаквания на брака като институция, което действа много подтискащо, но  от друга страна е била възпрепятствана от лошия брак, което е смазвало усилията Ви. Това противоречие – че бракът не върви, което само Вие знаете и от друга страна – че хората очакват дете, оставя осмислянето на потребността от дете встрани. В примера с приятелките е кристално ясно как наистина разумният вариант – да нямаш дете и да не искаш  – е социално неприемлив, а в примера със семейните – обратното: да имаш дете или да се бориш за дете е социално приемливо, но пък е неразумно да създаваш и отглежда деца в проблемна среда. И в двата случая хората водят вътрешна борба, от която страда решението за дете. Не знам към кой от двата типа ще се отнесете, аз Ви отнасям и към двата, защото бракът няма значение, когато има проблеми във връзката. Имам усещането, че Вие сте от хората, от които всички в момента, а и винаги, очакват и от толкова много чужди чаквания сте забравили, че да имате дете едно време е било лично Ваше очакване. Както казах, желанието за дете е динамично и то, естествено, загасва или се трансформира, когато дълго време се травмира от средата. Дори в периодите, когато с цялото си сърце сте искали дете, Вашето желание е било попарвано от отношенията на една трудна връзка. Т.е. – би било не-нормално дълбоко в себе си да искате дете в условията на проблемен брак, тъй като нормалното е да се самосъхраняваш и да искаш по-доброто за теб и детето ти. Напълно естествено е да се появи и такава идея за предопределеност – „...след като толкова време не се получи, значи има причина за това: или няма да мога да се справя с детето, или няма какво да му дам, или няма на какво да го науча, или ще му дам грешен съвет, който да обърка живота му...” Тя е страничен ефект от чуждото, не Вашето поведение. Има функцията да Ви предпази от мисълта, че не искате дете. (Говоря само за Вашия случай, а не по принцип.) Тази идея е подвеждаща и не отразява по същество това, което в действителност чувствате.
   Затова мисля, че думите Ви, че в момента не искате в достатъчна степен дете „отразяват” адекватно това, което чувствате.
   По принцип, ако се учим от примерите на хората, справили се с изключително тежки репродуктивни проблеми, излиза, че те имат дете, защото са го искали достатъчно. Това отчасти, като изключим медицинския фактор, е така: те са били много мотивирани и силната  взаимна връзка е подкрепяла упоритостта им. Не е вярно обаче, че хората, които не стигат до биологично дете, не са го искали достатъчно. Не е станало по: медицински, психологически (изчерпване на връзката, например, което за връзка без деца е фатално и др.) или юридически причини. Т.е. – досега нямате дете не защото не е имало периоди, в които силно да не сте искали, а защото са намесени други фактори. В условията на преодолим медицински проблем (разбирам – най-добрата клиника, най-добрия доктор, най-добрите манипулации и пр. – за всеки според усещанията и очакванията му) и при изпробване на всички достъпни варианти е много по-вероятно бебето да се получи. За което обаче трябва силна и безусловна взаимна подкрепа вътре в двойката, която, въпреки проблемите, следва приоритета си.
   Затова смятам, че нещо генерално трябва да се промени във Вашата връзка. Не зная какво, но нещо съществено важно за нея, някакъв, своего рода, пробен камък, някакъв проблем, по който не може да се постигне компромис, за да стане удовлетворяваща за Вас. Това е условието да разберете дали всъщност искате дете. Ако тази връзка заживее втори живот би трябвало да Ви стане ясно дали искате дете с този човек. В масовия случай, ако любовната връзка е силна, преодолява препятствията, изчерпването отмира и хората се презареждат. Връзката, в която има любов, дава нови сили и енергия, които трябва да се вложат в нещо и най-често ние, хората, избираме детето Няма как с едната му самостоятелна мотивация да тръгнеш да се бориш за дете. Споменах, че има и такива случаи, но в тях нито жената, нито мъжът са щастливи, а след появата на дете проблемите се увеличават. Може обаче енергията на силната връзка да прерасне в някакъв друг план, а не дете, макар тези случаи да са рядкост сред хората в репродуктивна възраст. Затова – независимо какво стане, не виждам никаква причина да не живеете с чиста съвест с решението, което сте взели. Тук не е важно дали искате дете или не, а да живеете според това, което искате. Поздрави!

Не знам как да Ви благодаря, че прояснихте главата ми.
Не искам да коментирам всичко, което сте казали, защото сте права. С всеки един ред, който сте написали. Имам чувството, че сме си пили кафето години наред. Лошото в цялата работа е, че не знам какво да правя. Като щраус, който до момента е бил с главата в пясъка и изведнъж е разбрал, че има и други неща наоколо, с които трябва да се справя.

Права сте, наистина не съм удовлетворена от връзката си в момента. Опитвам се, но не съм. Държа се с мъжа, с когото живея като майка. Май и той ме приема така. Мисля си, че идва от това, че той няма работа, а аз имам. И сметките, и решенията остават на мен. Дразни ме постоянното му общуване с майка му и сестра му: виждат се поне по веднъж на ден и задължително се чуват поне по още веднъж. И смятам, че се държат с него като с любовник, а не като със син и брат. А да: имаме и проблем със секса /какво беше това секс?!? / и все си мисля, че този проблем дойде когато уведоми роднините си, че се опитваме да си направим бебе. Не ми харесва само да ходя по доктори. Искам да съм жена, а не нещото, от което може би ще дойде дете...или това заради, което няма да дойде дете.  знам, че е по-добре да кажа това на него, но истината е че просто не знам как. Когато започна някакъв подобен разговор винаги се стига до караници. И тогава винаги ме боли. Даже когато слушам други хора да се карат. Май в момента това е единственото чувство, което не мога да спирам.
През повече от времето, в което сме заедно гледам гърба му и се питам дали Фейсбука е по-важен или роднините му. В редицата с приоритетите му се виждам след майката, сестрата, роднините, колата, вилата .... колорадския бръмбар и после аз.  :)Знам, че всичко това звучи много смешно на фона на основния проблем: борбата за дете.
Вероятно формулата: женен мъж, който те отрупва с подаръци, не те води при роднините си и не очаква дете от теб е много по-добра от гледна точка на спокойствието. Това не е моята формула за живота ми ... за сега. Все пак, проблема вероятно си е в мен. Не може да съм живяла с двама мъже и на двамата нещо да им куца. Първият живееше с майка си, втория не може без майка си. Май избирам един и същ тип мъже, в живота на които да играя ролята на майка, което май е сериозен проблем. 
Понякога ми се иска да заспя и когато се събудя всичко да е наред. Поне привидно. Искам да опаковам сандвичи и да се тревожа за ожулено коляно. Друг път искам да се събудя на 50 г. защото тогава няма как да се тревожа дали ще забременея или не. Да се занимавам с хобитата си, да ходя на работа, на дълги разходки, на срещи с приятелки и да се вълнувам от някой добре направен филм.

За "едно дългогодишно преекспониране на усилията да имате дете, което маскира истинската Ви потребност: искам или не" също сте права. Просто не го осъзнавах до сега. Когато завърших майка ме започна да повтаря, че трябва да се омъжа и да имам дете докато са още млади, за да ни помагат. Не съдя майка си. Но сега като се връщам назад явно не съм била съвсем готова за брака: изпаднах в депресия веднага след сватбения ден, после се пристрастих към хапчета, които се пият, за да не ти става лошо при пътуване. Измъкнах се от това, за да попадна ... всъщност въобще не ми е ясно къде съм попаднала. Искаше ми се да знам отговора на този въпрос. За да спра да се тревожа или да се мобилизирам за нова битка.

Последното ви изречение от поста е най-добрия съвет, който някога съм получавала. Може би защото ме освобождава от тежестта да се харесам на околните, на Вас, на мъжа, с когото живея ... да не забравя и роднините му  . Ще се опитам да го спазвам. И  задължително ще Ви цитирам.