ооооо недейте така ... колкото изоставени деца, толкова истории. Въобще не можем да ги класираме в таблици и графи. Освен това някак си не виждам това какво засяга осиновителите честно казано

ПС
Когато осиновихме сина ни той беше мъничък на 7м. Чудех се кой е имал сърце да оставил това хубаво мило бебенце... но той си беше човече вече имаше си муцунка, индивидуалност. Преди около 2 месеца гушках новородените близнаци на брат ми - съвсем различно е и сработват съвсем други инстинкти ... честно казано първото, което си помислих като ги гушнах е какво е това същество, което чисто инстинктивно, ако щете на животинско ниво, може да изостави бебето си ... непонятно. Но това е съвършено друга тема.

Чандра, подминавам няколко пъти точно този въпрос - "какво биха казали децата ни някой ден за това, или онова наше действие, решение, казване, неказване..."

Jbrul, за мене проблемът не е в това, какво ще КАЖЕ детето някой ден... Просто лично аз съм такъв тип, че не бих предприела стъпка, ако ще трябва след време да пазя тайни с цел да нямало наранени... Тук от време на време се споменава, колко незначителна/ненужна била информацията за начина на зачеване и затова не било проблем, човек да не научи истината за генетичния си произход. Като е толкова безпроблемен този (скрит) факт, тогава ЗАЩО ще има наранени, ако научат истината? За да илюстрирам моето мнение, ще дам пример с извънбрачните отношения.   Ако човек има връзка извън семейството си, кое наранява - казаната истина или действието? Хората имат различно виждане по този въпрос... Моето е ясно...

Това не означава, че се изказвам "за" или "против" донорството. Просто всеки сам преценява, какво му е важно и какъв риск може да поеме...

Разбира се, че детенце НЕ трябва да се засипва от бебе с подробности... Ние не говорим директно с децата си и за други аспекти и проблеми - дали имаме финансови или медицински затруднения, други сложни ситуации... Но в крайна сметка темата не беше за това, ДАЛИ или КОГА е добре да се каже на децата...

А моето мнение директно по темата го написах в първия си пост тук:

Определящо би трябвало да е желанието ти да станеш майка. От там нататък вероятно е добре да си зададеш отговориш на някои въпроси.Примерно:
(1) Да помислиш върху различни прагматични аспекти, да прецениш ситуацията - дали ще можеш да се справиш сама и подобни[...]
(2) Друг въпрос, който би могла да си зададеш е, дали би била ок с обстоятелството, че няма да имаш ясна картина и задоволителна информация за бащата на детето си. Майките, отглеждащи сами децата си, поне познават бащите - виждали са ги, пипвали са ги и знаят, кои са...

Струва ми се, че темата има нужда от фокусиране. Всъщност тук става дума за осъзнатия избор на самостоятелното майчинство. Вариантите са най-общо три:

• познат "донор", т.е. мъж, с когото сте се договорили да сте заедно до зачеването, а после - всеки по пътя си и без търсене на родителски права
• анонимен донор
• осиновяване - на дете или на ембрион

Въпросът не е дали жената иска да стане майка, а дали иска/може да използва един от тези начини. И е важно да си зададе въпросите, които дискутираме тук, предварително, защото те са в условието на задачата, не са следствие. Сравнението със случая на сама майка след развод или смърт на бащата не е уместно, защото се налага тя да взема решения за отглеждането на детето след събитието. Не казвам, че е лесно, но е друга тема. Също така е ясно, че идеалният модел на семейство с баща е редуциран до "майка и дете" от самото начало. Оттук нататък вече вървят всички съмнения, колебания, страхове...

Аз повече се вълнувам от донорския вариант и споделих доста от разсъжденията си. Няма да обобщавам шестте страници, които сме изписали дотук. Вие си решете дали искате да добавите нещо.

Цитат на: Jbrul в Октомври 09, 2012, 00:08:53 am

Под "оплодител", за спонтанна бременност при възможност - нямам предвид ситуация някой да ми направи дете без той да знае за това и аз да взема да го родя тихомълком. Да не говорим, че и технически би било трудно изпълнимо, въпреки че не е невъзможно.
Имах предвид, ако реша да родя дете и да го гледам сама и някой съвсем съзнателно е съгласен да ми го направи, при условие, че "той е дотук" и нито ще го търся за гледане, нито за каквото и да било после...

Ей това според мен няма как да се случи, като те знаят каква си "проклета" и след време (регламентирано в Семейния кодекс) да търсиш алименти от въпросния господин, 

Eеее, стига бе жена! Чак такава гад ли изглеждам?!  Ако съм постигнала подобен ефект обаче - браУ на мен, ставам за актриса.
Сега сериозно. Точно такъв случай има в моето семейство. Моя втора братовчедка беше...в напреднала възраст да кажем, реши че иска дете, за неин късмет - нямаше проблеми със зачеването и днес се радва на почти пълнолетна дъщеричка. Таткото на детето - беше надлежно информиран каква е нейната цел, съгласи се, тя забременя - нито той е търсил нея и детето, нито тя - него. В акта за раждане на малката беше записано баща "неизвестен", въпреки че това не е така напрактика. Решението на братовчедка ми да бъде самотен родител беше осъзнато и не плод на отчаяние, просто са й такива разбиранията за някои неща. Познавам детето естествено - прекрасна млада почти жена вече, никакви проблеми за нищо няма, няма и драми по отношение на "липсващия баща"...може би си е до самото дете. Не мога да знам.

Споделям това, защото никак не се шегувах спрягайки го като реален вариант за "донорски сперматозоиди", а тук го взехте на подбив почти. Не казвам, че е по-добър от анонимен донор и клиника, но се прави, правило се е и изобщо не е екзотика.

Чандра, всъщност за мен - проблем при донорско оплождане - няма изобщо, още по-малко пък е проблем какво да се каже на детето някой ден... Това, което си постанала като цитат от мен, се оформи като "линия на разговор" свързана с основната тема обсъждана тук /която е различна/ и просто опитах да обобщя.
Много пъти казах вече - много сме различни като хора, мислене, опит и каквото се сетиш - няма как да сме на абсолютно еднакво мнение за дадени житейски ситуации - нормално. Та просто си споделяме кой как мисли за едно и друго, в помощ /надявам се/на хората, които реално взимат, или им предстои да вземат такива решения.

Струва ми се, че темата има нужда от фокусиране. Всъщност тук става дума за осъзнатия избор на самостоятелното майчинство. Вариантите са най-общо три:

• познат "донор", т.е. мъж, с когото сте се договорили да сте заедно до зачеването, а после - всеки по пътя си и без търсене на родителски права
• анонимен донор
• осиновяване - на дете или на ембрион

Въпросът не е дали жената иска да стане майка, а дали иска/може да използва един от тези начини. И е важно да си зададе въпросите, които дискутираме тук, предварително, защото те са в условието на задачата, не са следствие. Сравнението със случая на сама майка след развод или смърт на бащата не е уместно, защото се налага тя да взема решения за отглеждането на детето след събитието. Не казвам, че е лесно, но е друга тема. Също така е ясно, че идеалният модел на семейство с баща е редуциран до "майка и дете" от самото начало. Оттук нататък вече вървят всички съмнения, колебания, страхове...

Аз повече се вълнувам от донорския вариант и споделих доста от разсъжденията си. Няма да обобщавам шестте страници, които сме изписали дотук. Вие си решете дали искате да добавите нещо.

 beata Дали идеалният модел на семейство е редуциран до: само "майка и дете" от самото начало, или това е станало в последствие по някакви причини - е различно основно от емоционална гледна точка, не от битова. И драмата е за самотната майка, а не за детето основно. И е така, защото ти си зрелият, мислещ, емоционално завършен индивид засега, а не бебето ти, за което ти си напълно достатъчна като родител не само година-две...
Идеята ми е, че в основата на уравнението засега си ТИ, не бъдещото бебе. И има тънък момент на проекция на лични страхове върху бъдещото дете, а всъщност - те не са негови, казусът е твой.

Бих казала едно нещо по въпроса само с ПЪЛНА КАТЕГОРИЧНОСТ - нямаш ли увереност да направиш нещо - просто не го прави. Няма тук - доводи, разумни аргументи, статистики и каквото се сетиш, че на такава "база" да решаваш нещо толкова важно. Ако за нещо имаш вътрешна съпротива - не го правиш, пък на логиката - майната й!

Струва ми се, че темата има нужда от фокусиране. Всъщност тук става дума за осъзнатия избор на самостоятелното майчинство. Вариантите са най-общо три:

• познат "донор", т.е. мъж, с когото сте се договорили да сте заедно до зачеването, а после - всеки по пътя си и без търсене на родителски права
• анонимен донор
• осиновяване - на дете или на ембрион

Въпросът не е дали жената иска да стане майка, а дали иска/може да използва един от тези начини. И е важно да си зададе въпросите, които дискутираме тук, предварително, защото те са в условието на задачата, не са следствие. Сравнението със случая на сама майка след развод или смърт на бащата не е уместно, защото се налага тя да взема решения за отглеждането на детето след събитието. Не казвам, че е лесно, но е друга тема. Също така е ясно, че идеалният модел на семейство с баща е редуциран до "майка и дете" от самото начало. Оттук нататък вече вървят всички съмнения, колебания, страхове...

Аз повече се вълнувам от донорския вариант и споделих доста от разсъжденията си. Няма да обобщавам шестте страници, които сме изписали дотук. Вие си решете дали искате да добавите нещо.

малко мечи размисли...
съпругът ми беше с диагноза азооспермия (пълна липса на живи сперматозоиди), предложиха ни донор, той се съгласи веднага (може би от страх да не се разделим, може и да е имал по-голямо желание от мен тогава), аз обаче не можех да приема, че ще имам дете от непознат. в тази връзка (първа моя реакция) му предложих да помолим брат му, за да има все пак някаква роднинска връзка. грешка!
затова тази точка с познатия мъж, който само да даде материал и да не търси никакви права някога го забрави, това е съвет. хората се променят, и дори някой да е съгласен днес да стане татко само фиктивно, утре може да ти създаде големи проблеми.
ако си решила, че ще имаш дете, сама, най-добрият избор мисля е донор, като е добре родата  (все пак живеем в бг) да не знае, и някой ден детето като е достатъчно голямо можеш да му кажеш. ако се налага по някакви медицински причини мисля също ще е нужно да се знае истината. с донорския вариант имаш мъзможност да си поне 50% биологичен родител, за разлика от осиновяването.
явно си много емоционална (не го казвам в лош смисъл, не ме разбирай погрешно) та си се замислила така дълбоко в тази тема, мила блъскала съм си главата и аз с хиляди въпроси, разигравала съм какви ли не варианти, но да ти кажа няма смисъл. главният въпрос е искаш ли дете. хубаво е да има баща съгласна съм, но виж колко хора се разделят въпреки детето/децата. а от друга страна въпреки дете утре може да срещнеш таткото, с когото да създадете семейство за детенцето 
успех, хвърляй се и плувай 

Jbrul, помайтапих се, защото очаквах, че няма да ми се разсърдиш. 
Всъщност може би съм имала подсъзнателно мислите на mecinka, които тя така хубаво е описала - за познатия донор и договорката. Че хората се променят и не се знае на кой от двамата може да му дойде друго на ума.

Струва ми се, че темата има нужда от фокусиране. Всъщност тук става дума за осъзнатия избор на самостоятелното майчинство.

Много добре разбирам за какво говориш... Моя приятелка така в размисли отлага вече найста година да вземе решение. Уж иска дете, обаче, понеже, защото ... дейтсвието се отлага непрекъснато по различни причини. Основният й аргумент, когато другите се изчерпат е - "нямам право да постъпя егоистично и да създам едно дете без баща" Има връзка междувпрочем, но човекът не е точно това, което си представяме под "стабилен партньор"
То хубаво, ама пясъкът в часовника изтича ... ние станахме на по 40 и имам чувството докато човек е без дете някак си той самият се приема като дете и мисли че има време.

Чандра, всъщност за мен - проблем при донорско оплождане - няма изобщо, още по-малко пък е проблем какво да се каже на детето някой ден... Това, което си постанала като цитат от мен, се оформи като "линия на разговор" свързана с основната тема обсъждана тук /която е различна/ и просто опитах да обобщя.

Jbrul, и за мене проблем при донорско оплождане няма изобщо. Просто си мисля, че това решение трябва да е обмислено и то на чисто практическо ниво. Не е необходимо да си много емоционален, за да се опиташ да изчистиш подобна алтернатива за себе си, преди да тръгнеш в тази посока. Дори мисля, че това е задължително.

Идеята ми беше само, че ако всичко е толкова безпроблемно и сравнимо с други ситуации, значи не би трябвало да имаме причина да се притесняваме, че децата един ден ще научат обстоятелствата... Ако всичко е изгладено при родителите, тогава  защо истината трябва да е:

доста съсипваща и объркваща, с траен ефект върху детската и възрастната психика.

Мисля си, че не "заравяне на главата в пясъка" е решение на проблема, а просто обмисляне и съобразяване с/на всички особености на ситуацията. Примерно една особеност на ситуацията, която трябва да се прецени е следната:

детето не може да иде да види как изглежда истинския му баща или майка, нито може да получи информация за наследствените им заболявания. тогава защо му е това "право" да знае "истината" и какви позитиви му носи, поне един кажете?

носи му само горчилка, объркване и общо усещане за непълноценност и различност.

И според мене (!) ако смятаме, че детето ни ще се чувства непълноценно и различно от тази особеност, значи не сме готови за подобна стъпка. Тайните забулват в мистика още по-силно дадени факти - правят ги още по-значими и проблематични... Говоря за НАШЕТО изначално отношение а не за това, КОГА (ДАЛИ) трябва да се каже на едно дете истината за зачеването/произхода му... За мене лично това е посоката, в която трябва да се мисли - да се постигне едно изчистено и спокойно лично отношение към ситуацията.

(Във връзка с примера, който е дала Фуси) Споменах за "обмисляне на ситуацията". Това е различно от "безконечното колебание" и съответно "въртене в омагьосан кръг"... "Обмисляне" не означава и че трябва да сме "врачки" и да предвиждаме, какво ще се случи след 10-20 години, а просто да имаме осъзнато и ясно отношение...

Наистина добро обобщение и завършек са думите на Беата:

Струва ми се, че темата има нужда от фокусиране. Всъщност тук става дума за осъзнатия избор на самостоятелното майчинство. Вариантите са най-общо три:

• познат "донор", т.е. мъж, с когото сте се договорили да сте заедно до зачеването, а после - всеки по пътя си и без търсене на родителски права
• анонимен донор
• осиновяване - на дете или на ембрион

Въпросът не е дали жената иска да стане майка, а дали иска/може да използва един от тези начини. И е важно да си зададе въпросите, които дискутираме тук, предварително, защото те са в условието на задачата, не са следствие. Сравнението със случая на сама майка след развод или смърт на бащата не е уместно, защото се налага тя да взема решения за отглеждането на детето след събитието. Не казвам, че е лесно, но е друга тема. Също така е ясно, че идеалният модел на семейство с баща е редуциран до "майка и дете" от самото начало. Оттук нататък вече вървят всички съмнения, колебания, страхове...

От сърце пожелавам успех на всички!

Цитат на: Jbrul в Октомври 10, 2012, 00:26:49 am

Чандра, всъщност за мен - проблем при донорско оплождане - няма изобщо, още по-малко пък е проблем какво да се каже на детето някой ден... Това, което си постанала като цитат от мен, се оформи като "линия на разговор" свързана с основната тема обсъждана тук /която е различна/ и просто опитах да обобщя.

Jbrul, и за мене проблем при донорско оплождане няма изобщо. Просто си мисля, че това решение трябва да е обмислено и то на чисто практическо ниво. Не е необходимо да си много емоционален, за да се опиташ да изчистиш подобна алтернатива за себе си, преди да тръгнеш в тази посока. Дори мисля, че това е задължително.

Идеята ми беше само, че ако всичко е толкова безпроблемно и сравнимо с други ситуации, значи не би трябвало да имаме причина да се притесняваме, че децата един ден ще научат обстоятелствата... Ако всичко е изгладено при родителите, тогава  защо истината трябва да е:

Цитат на: jam в Октомври 09, 2012, 08:27:53 am

доста съсипваща и объркваща, с траен ефект върху детската и възрастната психика.

Мисля си, че не "заравяне на главата в пясъка" е решение на проблема, а просто обмисляне и съобразяване с/на всички особености на ситуацията. Примерно една особеност на ситуацията, която трябва да се прецени е следната:

Цитат на: jam в Октомври 09, 2012, 08:27:53 am

детето не може да иде да види как изглежда истинския му баща или майка, нито може да получи информация за наследствените им заболявания. тогава защо му е това "право" да знае "истината" и какви позитиви му носи, поне един кажете?

носи му само горчилка, объркване и общо усещане за непълноценност и различност.

Чандра, всъщност говорим за едно и също с теб /както редовно ни се случва /. Разликата в мненията ни относно "казването" идва от следното. Аз нямам никакъв философски, морален, биологичен и пр. проблем да ползвам донор и да оглася това на всеослушание дори. Такива са ми разбиранията на мен лично, значи - нямам и проблем да го кажа на бъдещото си дете, ако виждам и съм сигурна, че то би приело подобна информация за себе си също толкова безпроблемно и без "лична драма", както стои въпросът за мен. НО, аз не вярвам, или поне не мога да бъда предварително сигурна, че моето приемане и разбиране за нещо - автоматично се отнася и до детето ми, само защото то да кажем в голяма степен /се очаква/ да реагира на нещо по модела на мама. Отделно, че детето - не е възрастен човек с моя опит, преживелици, яснота за себе си, пък и дозата цинизъм която съм придобила с годините. Детето е отделна личност и възприятията му за каквото и да било се формират колкото от родителите, толкова и от него самото, характер ако щещ, генетични заложби ако щеш...то, детето не е мой "копи-пейст" все пак. Затова имам "особено мнение", приемам, че ако за мен една тема е безпроблемна, много вероятно е да бъде такава и за детето ми, но знам, че не е задължително да е така.

Аз съм емоционален човек, но важните решения в живота си взимам супер рационално. И ако ще казвам на някого някаква истина /все едно каква/ - не ми е достатъчно основание да я изръся просто...защото това било истината. Мисля винаги за последствията от нейното казване, евентуални ползи и вреди за някого, че чак тогава. Затова съм и на мнение, че дете заченато с донорски материал, което живее с мама и тати, или дори те да се разделят - има понятие кой е мама и кой тати - няма никаква нужда да знае подобен детайл, ей така заради едната "честност" просто. Ако важни обстоятелства налагат да се каже - ОК. Ако нищо не го налага - не бих казала лично аз, но това съм аз и моите си разбирания, те не са универсални и съм наясно. Аз все пак мисля, че премълчаването на нещо - не е лъжа, лъжа е да отричаш нещо, което знаеш и да изкарваш друга невярна версия за това събитие, да я поддържаш, умишлено да пречиш на някого да научи нещо което му е важно и го вълнува. Родителят невинаги е прав в преценките и решенията за детето си, но е едновременно и негово задължение и негово право да има преценки за важни неща и да взима решения за същото това дете, по обективни причини. За мен лично, да кажеш винаги всичко, което знаеш е малко "скатавка" от някои родителски задължения. Не бих казала на сина си нещо, което би го наранило, ако и да е истина, просто защото така "не го лъжа". Бих му казала, ако от тази истина зависи нещо важно за него, дори да го нарани - бих казала, иначе ми е безсмислено някак.


Съгласна съм с Фуси и с Чандра едновременно.  Има разлика между "трезво обмисляне на ситуация" и "безкрайно колебание" в същата ситуация, но от това което често виждам край себе си - много хора бъркат едното с другото по най-различни поводи.
Относно решението да родиш, или да осиновиш дете - за себе си стигнах до извода, че "идеален момент" за такава стъпка - не идва никога и ако се зарови човек - винаги може да намери няколко "но" във всеки един момент от живота си и при всякакви обстоятелства в него. Все се оказва, че си родила твърде млада и ти се живеело и жертваш кариерата си примерно, или пък имаш кариера, ама г-н "идеален" все не идва, часовникът "тик-така", имаш/нямаш репродуктивен проблем - става ясно, че "идеалното семейство" няма да ти се случи ей така утре и трябва да решиш дали да почакаш още, или просто да имаш дете... Случва се, да имаш и идеалните "изходни условия", да родиш дете, уж да сте подготвени за тази промяна и да вземе да се окаже /нещо, което през ум не ти е минавало никога/, че толкова години преди детето сте живели комфортно като двойка, така перфектно сте си организирали житието-битието само двамцата, неусетно сте станали такива инертни егоисти, че промяната в модела на съществуване...просто не понася на единия от вас. И той не може да се справи със себе си и т'ва е то. Тогава дълго подготвяното и изграждано "идеално семейство" - отива на кино, оправяш се както можеш и да ви кажа честно - хич не е толкова страшно и непосилно колкото изглежда. Зависи как го приемаш ти лично. От истеричното търсене на "идеални положения" - обикновено пропускаме много важни и хубави неща, не само за децата говоря, за всичко. Не казвам да се ражда "гьотоьре", ама и задълбаването в другата посока не е най-разумният вариант си мисля аз.

П.П.

Jbrul, помайтапих се, защото очаквах, че няма да ми се разсърдиш. 
Всъщност може би съм имала подсъзнателно мислите на mecinka, които тя така хубаво е описала - за познатия донор и договорката. Че хората се променят и не се знае на кой от двамата може да му дойде друго на ума.

Естествено, че няма да се разсърдя - и на майтап и на критика нося - пак заповядай!  За познат донор - също за себе си съм отхвърлила подобен вариант, по причините посочени и от вас. Но пък има хора, които предпочитат подобен вариант и после нямат проблеми. Шарен свят.

От офиса технически не мога да вмъквам цитати, за което моля да ме извините.
Чандра, не съм съгласна с твърдението, че:
"ако смятаме, че детето ни ще се чувства непълноценно и различно от тази особеност, значи не сме готови за подобна стъпка".
Отдавна нямам никакви колебания относно всякакъв вид донорство, но съм абсолютно категорична, че няма да кажа на детето си.
И изобщо не смятам, че с това заравям главата си в пясъка.
И не искам "да не наранявам някой", а искам "да предпазя детето си", разликата е огромна.
Ако един родител не знае какво означава "да предпазя детето си", не знам как да му го обясня.
Аз все още не съм родител, но го разбирам прекрасно.
И да, всичко отноно донорството е много безпроблемно в моята глава, но това изобщо няма да означава така за детето ми!
Скоро с моята майка си говорихме като приятелки за някой "лъжи", които е трябвало да ми каже, като малка, за да ме предпази. И през ум не ми е минало да я обвинявам, че видите ли е накърнила доверието между нас. Напротив - била е напълно права. Сега, след като съм на близо 45 години го оценявам това.
Животът е много сложно нещо и да пледираме за абсолютната истина - винаги и на каквато и да е цена на мен лично ми звучи, прощавайте, но като "фалшив лозунг".
Само не ми казвайте, че никоя от вас и по никакъв повод не е излъгала детето си или най-близките си хора.
Прекрасно е да пледираме за тези идеи теоритично и по форумите, но в живота, да извинявате - не е точно така и никога няма да бъде.
Съжалявам, ако съм обидила някой, тука може и с камъни да ме замервате, но това е моето мнение и точно по тази тема много държа да съм напълно откровена.
Защото някои от вас със сигурност никога няма да стигнат до този вариант, но много от жените, които четат - вече са стигнали и мнение от първа ръка ще им е изключително полезно.

Ето аз ти казвам от опит, а не теоретично  , не можеш да криеш подобно нещо от детето си, защото залагаш бомба със закъснител, която може и да не гръмне, но може и да се получи огромна експлозия.

1. За осиновяването - нямам съмнение и грам, че трябва да се каже на детето
2. За донорството - не знам - знам само, че е възможно да се появи медицински проблем, в който установяването на генетичния произход да е важно за здравето на детето ти. Консултирам две жени в момента, в които търсят биологичния си произход заради заболяване ...

Просто живота ти предлага ситуации, които не можеш да измислиш, не може да предвидиш и по-добре да не си залагаш сам капани ...

А и моля ви се избройте ми причините, според които трябва да се крие това от детето Какво толкова се е случило мама му стара, та трябва чак такава тайна да се пази ... Специално за донорството си мисля ... ако няма повод в рамките на разговор "Аз как съм се родил", разбирам. Но всички деца разпитват на една или друга възраст, защо трябва да се крие

ще попитам простичко:

защо е нужно едно дете, да знае, че е заченато от донорска сперма и генетичният му баща е друг, защото мъжът, който го отглежда и възпитава, е стерилен?

защо?

съгласно законодателството в тая страна, донорството на сперма е анонимно. следователно, не може да се получи информация за конкретния генетичен родител. така че, аргументите с наследствените болести и прочие подобни отпадат.

тогава?

защо?

А и моля ви се избройте ми причините, според които трябва да се крие това от детето Какво толкова се е случило мама му стара, та трябва чак такава тайна да се пази ... Специално за донорството си мисля ... ако няма повод в рамките на разговор "Аз как съм се родил", разбирам. Но всички деца разпитват на една или друга възраст, защо трябва да се крие

извинявай, но ти, дето 6 години внимателно и грижливо възпитаваш в откритост, точно днес сподели едни притеснения защо детето ти реагирало еди как си... при положение, че всичко е ясно, открито, честно, почтено и внимателно обяснено, а и случаят е сравнително чист и прост.

не мога да приема, че не виждаш никакъв проблем с възприятието от страна на едно дете, особено пък малко дете, на сложната и объркана история с тати има азооспермия и ми е тати, ама ми е генетично чужд / мама има ИЯР и ми е мама, ама имам друга генетична майка... Боже опази! та най-малкото, до определена възраст децата не разполагат с нужния когнитивен апарат, за да осмислят подобни конструкции!!! а после, когато образователно са готови да поемат концепцията за донорство, тя би им дошла като особен шок, защото ще са в крехката тийнейджърска възраст. аз лично виждам само вреди и никакви ползи.

не може да има самоцелна истина заради самата истина! това и в Библията го няма, бе хора!

а на въпроса "как съм се родил", "откъде съм дошъл", задаван в тая възраст, когато се задават тия въпроси, никой родител не отговаря с подробни обяснения за човешката репродукция. обикновено се обяснява, че мама и татко са се обичали и в корема на мама поникнало семенце и прочие. е, тази приказка върши работа за всички - и донорски, и недонорски деца! нима мама и татко на децата с дарен генетичен материал не се обичат??????????

Абе явно не съм се изразила правилно, защото трети човек не ме е разбрал 

Не се притеснявам че съм споделила - МЪЧНО МИ Е че детето страда. Ама детето страда не защото е осиновено, а защото е било изоставено. Ако за нещо се притеснявам, то е да не го настроя несъзнателно срещу биологичната му майка.

Но осиновяването е друга бира ...аз там съмнения за споделянето нямам. За донорството както съм написала не знам... просто наистина мисля, че няма какво да се крие ... Ако се отговаря честно на поставени детски въпроси то само ще сипокаже има ли нужда да се казва и какво точно да се каже

Леле... писах, писах и компа ми изигра лоша шега...((
Ей, момичета, много сте писали по темата!:) Да си призная не успях да прочета дори една част от коментарите ви, даже и по диагонал.  Включвам се само, за да благодаря на тези, които са ме разбрали добре и застават зад решението ми и да успокоя тези, които се притесняват, че са ме засегнали. Не съм влизала в темата, защото нямам време. От 7 до 7 съм на работа, а там нямаме право и време за интернет, а като се върна - веднага в леглото. Това е животът ми в момента - работа до припадък. Не знам как бих се оправяла, ако се налагаше и деца да гледам. Когато имам почивен ден(а това не се очертава скоро), ще се опитам да прочета темата и да си напиша репликите, където трябва. Сега да споделя нещо по темата на бързо. По въпроса за донорството и дали детето трябва да знае. Забременявала съм няколко пъти, включително и от донор. Със сигурност нямаше да разправям на детето ми, че видиш ли щот тейко ти нямаше живи сперматозоиди и се наложи да си купя сперма от анонимен донор. Това си беше мое решение и съпругът ми ме подкрепи. Даже напротив, той ми каза, че това е вариант, който той изцяло приема и че ако това е начинът  аз да бъда майка, е с две ръце - за. Няма да ви казвам колко беше щастлив след всеки положителен тест. Живеем в малък град. Голяма част от семействата са с по 1 дете и то не от съпруга. Процентът е доста повече от 25%(може би над 40%). Предполагам, че съпрузите знаят, щом знае целият град, но явно те са приели нещата такива, каквито са. За нашето семейство моралът е над всичко и аз никога не бих направила това, дори и само веднъж и дори за цената на едно дете. В разговори понякога, съпругът ми ми е казвал на майтап:"Ей, къде ли не учи, в кой ли град не ходи, толкова един красив мъж не срещна ли....и т.н." Не съжалявам за това, което съм преживяла, дори напротив, съжалявам само за това, че изгубихме сума ти време, сили и средства, които можехме да вложим в нещо полезно и добро. Съжалявам, че не можахме да станем родители, защото сме много добри хора, особено съпругът ми, имаме ценности и морал, добро възпитание и семейни традиции, които можехме да предадем на поколенията след нас. Сега вече за нас е късно. Сложила съм везните и съм взела решение. Годините, здравето, безработицата, недоимъка ... все неща, които не са в наша полза. Съжалявам, защото щяхме да сме прекрасни родители (особено съпругът ми). И някъде прочетох мнение, че нямаше да дам топлина и обич на осиновеното дете, както бих дала на биологичното - това изобщо не е вярно - имам обич за всички и не я деля. Не бих обичала по-малко едно осиновено дете, отколкото родено от мен. Идеята на опитите беше точно такава - забременявам, раждам и веднага осиновяваме, защото децата да са двечки, да си играят, помагат и растат заедно. Ама, господ си знае работа - нито осиновено, нито биологично. Сега вече на този етап, дори и да искаме, няма как да станат нещата. Така, че момичета, аз си гледам трезво на нещата. Опитваме се да оцеляваме някак си.
Много целувки на всичките ви малки сладури от една добра леличка!

Tanita, Jbrul, Jam, изцяло подкрепям мнението ви. Много интересна и полезна тема, която да си признаем за много хора е "табу", т.е. няма с кого да си поговорят откровено и да споделят онова, което ги притеснява...Все пак смятам, че това е много лична тема, и няма нужда да тръбиш и говориш наляво и надясно, и да търсиш хорското мнение. Защото хорското мнение може повече да те нарани, отколкото да ти помогне... Та в тази връзка е чудесно, че Беата повдигна темата, ето колко хора се включиха и споделиха... А възможно ли е анонимността на донора да бъде нарушена и при какви ситуации/ заболявания/ случаи? Това нещо ми се струва доста забулено в мистерии... или поне клиниките не дават обяснение в тази връзка?

Като сме започнали, хайде да ранищим и въпроса за информация относно генетични заболявания, каито едно дете, заченато с донорски матераил трябва да знае.
За да е пълна темата.
Каква точно информация носи генетичната история и с какво конкретно ще ни бъде полезна тя?
Генетиката е много млада наука, тя тепърва ще се развива - факт.
Но какво като знаеш (или не знаеш), че си генетично обременен с някакво заболяване, това с какво ще ти помогне?
Може би с някаква профилактика, но каква профилактика примерно за заболявания на щитовидната жлеза или диабет? За тези заболявания или се разболяваш или не, тоест , ако имаш инфо, че си наследствено обременен да кажем с хашимото, ти каквото и да правиш не можеш да предотвратиш развитието на болестта (според мен).
Признавам, че не съм голям капацитет по въпроса, който има повече инфо, нека сподели.
Освен това, аз лично се убедих колко неизвестни има в съвремената генетика.
Моят мъж няма никакви проблеми със спермограмата - нормо...
Генетичните му изследвания са прекрасни, според всички генетици, които са го гледали - проблем няма.
В рода му няма нито един роднина, който да няма деца и въпреки всичко, според някои доказани специалисти в репродуктивната медицина, причината , за да няма той деца и за да минем на вариант донор е "неустановен генетичен проблем", установен не на база изследвания, а на база "многобройни неуспешни опити".
За каква генетична история говорим и кви пет лева...

Не съм наясно, но заболяванията на родителите са част от анамнезата на детенце - поне в Германия е така. Нашата дъщеря е осиновена и винаги се налага да го споменавам на лекарите, когато започнат да разпитват МЕНЕ, страдам ли от това и онова...

Чандра, кои заболявания при родителите точно имат отношение към сваляне на анамнеза, когато детето е болно? И в какви случаи ТЕБ те питат такива неща, във връзка със здравословното състояние на детето ти? Въпросът ми е съвсем сериозен. Така както си го написала - излиза, че при всяко кихване и здравословен проблем при дъщеря ти - в Германия те питат ти от какво и дали си болна. В което няма логика просто. Изключение правят алергиите, там питат наистина, ама си остават с питането, а детето ти с алергията и толкова.

В контекста на темата и какво трябва/би било добре да се знае за донора, конкретно във връзка с наследствени заболявания...то е същото, което по принцип е хубаво да знаеш, когато решиш да имаш дете от някого. Има ли диабетици, има ли шизофреници и изобщо членове на семейството на избраника, които страдат, или са починали вследствие на тежки, нелечими, генетично предиспозирани заболявания... Сега на това му се казва генетика, преди по-малко от 50-60 години народът е казвал: "Когато се жениш - питай до 9-о коляно" - смисълът на приказката е същия, ама хората не са боравели със сложни научни термини, а са си направили този извод от дългогодишни наблюдения на света около себе си.
Общото и в двата случая е, че и към настоящият момент - никой не може да предвиди как ще се завърти генетичната рулетка и къде ще спре, без значение дали имаш или нямаш определена изходна информация.

За момента - да си наясно с кого детето ти има, или е много вероятно да има съвместимост е важно в случай, че се налага /да пази Господ/ трансплантация на орган, който ти можеш да му дадеш. Примерно бъбрек. Ако е сърце - и да искаш да дадеш твоето - няма как да стане и пак попадате в лапите на "житейската рулетка". При костно-мозъчните трансплантации е същото - въпрос на шанс дали изобщо ще сработи терапия и да имаш идеален донор.
Давам тези примери, защото запъването за "пълна генетична яснота" в много случаи идва от такива страхове у бъдещите родители. Но като майка на дете, чиито гени и в двете семейства мога да проследя поне 4 поколения назад - смея да кажа, че това знание с нищо не ме прави по-спокойна и сигурна за здравето му в бъдеще. Може да се разболее от всичко, по всяко време, профилактика на най-ужасните и страшни болести напрактика не е възможна за момента, така че моята информираност има ли няма ли такива в семействата, чиито генетичен продукт е Дани... е просто "ей така да си знам".

Допреди 5 години /не знам сега как е/, във формуляра който попълваш за сключване на граждански брак в България, имаше една графа, в която да деклалирарш, че си информиран, че бъдещият съпруг/съпруга страда от диабет /ако страда/. Не ми е известно някой да се е отказал да се жени за любимия си човек и да имат деца, заради точно тази графа в документите, нито пък някога е имало, или сега има служител, който изобщо да обясни на кандидат-женещия се, защо държавата държи да е информиран за това заболяване на избрания партньор точно. Доколкото съм запозната с процедурата - шансът някой диабетик да стане донор на сперматозоиди е точно...нула. Та така по въпроса с информираността и знанието за генетичния произход точно в аспект здраве. Повечко общи приказки са и неясни страхове. Реално чааааак такова голямо значение няма, ако стане някоя беля. Ако стане - надяваш се да имате късмет и добри лекари.

И на препатила глава да споделя нещо на репродуктивна тематика, във връзка с "информираността". Когато не можех да забременея - имах доволно информация дали някой, някога е имал репродуктивен проблем в двете семейства. В това на мъжа ми - никакъв, все имат деца и все по много. В моето семейство - също, ама не са имали по 5-6, само по 2-3  , проблеми със зачеване - никакви...до баба ми /майката на моя баща/. Баща ми е единственото й живо дете, 5-о на брой, родила го е на преклонната за 54-а година възраст от 41 години. И понеже съм "голям генетик" - "беше ми ясно", че проблем имам аз, не мъжът ми Чинно си изпях всичко което знам на доктора, бях много изненадана, че той не дълбае в темата за баба ми с репродуктивния проблем и в общи линии зачаках тежки диагнози и процедури за себе си. Получих обаче бланки за детайлни изследвания на нас двамата, бях още по-смаяна, че при мен видимо няма нищо нередно, но при любимия сперматозоидите са "леко непослушни" и в общи линии като пришпорихме плувците - бях още по-изненадващо /за мен/ бременна. Видях си положителния тест, докато мрачно правех планове за диагностично лапаро и тропах с крак как искам направо да опитаме "ин витро", дълбоко убедена в генетично обослувения при мен от баба ми репродуктивен проблем. Знам, че на препатилите момичета тук и минали през какво ли не, това което им описвам им звучи направо смешно, то си е за смях за всеки дето е по-отдавна в този форум. Споделям го и като "обратната страна на острието" да знаеш много, да го мислиш, да се взираш и да се тровиш сам за неща, които нито зависят лично от теб, нито пък в крайна връзка се отнасят до теб и твоя живот.

Не съм наясно, но заболяванията на родителите са част от анамнезата на детенце - поне в Германия е така. Нашата дъщеря е осиновена и винаги се налага да го споменавам на лекарите, когато започнат да разпитват МЕНЕ, страдам ли от това и онова...

тук също винаги започват анамнезата най-напред с това коя бременност поред е това за майката, колко живородени има, колко аборта и прочие. не само за децата, но и за възрастните, в здравния картон има графа "фамилна анамнеза", при всеки профилактичен преглед питат за хипертония и диабет в рода. евентуално и за някои видове рак, за които се знае наследствена връзка.

общо взето - това е по наследствеността.

при донорите как е - ами вземете и прочетете Медицинския стандарт към Наредба №28 на МЗ. там ясно е описано за какви заболявания се тестува кандидат-донорът (М/Ж). никой не му прави скрининг за хилядите потенциални генетични носителства, нито това е реализируемо изобщо.