И аз мисля като Ултра.
Нормално е да искаме децата ни да бъдат здрави.
Нормално е да искаме децата ни да бъдат красиви, умни и добри хора.
Най-смешното е, че за нас вероятно те винаги ще бъдат такива.
Не бива да се укоряваме, че искаме всичко това. Травмата от дългата борба със стерилитета е достатъчно силна, за да си позволим съзнателно - нова травма - отглеждане на едно болно или увредено детенце или детенце, с различен етнически произход, в случаите в които произхода е проблем. Не отричам, че има и такива хора - силни и благородни, които биха направили такова нещо, но аз например не съм от тях и ясно си давам сметка за това.
Много много съм се питала какъв е моя отговор на тази дилема. Първо осиновяването е много сериозен акт и човек ясно трябва да си даде сметка са собствените си сили - без да се надценява. Сега ще бъда абсолютно честна, пък си мислете каквото щете за мен:
1. Нямам сила да осиновя детенце, за което знам предварително, че е с увреждания или е болно.
2. Нямам сила да осиновя циганче, защото не съм убедена, че ще справя с отношението на околните към детето ми. Аз самата имам проблем с приемането на циганите. Нашето осиновено детенце ще знае от самото начало, че не е родено от нас, ще има нужда от утеха и уверения че е обичано и желано. Не съм убедена, че дори да успея да преборя моите собствени предрасъдъци и резерви по отношение на циганите, ще се справя с лошотията и предрасъдъците, на хората, които ще срещне.
3. Нямам проблем да осиновя дете от турски произход, дори сме си говорили с мъжа ми, че ако детенцето е на родители мосюлмани, ще спазваме ритуалите и празниците и на двете религии.
4. Нямам проблем да осиновя цветнокожо детенце или азиатче, защото отношението на обществото към такива деца е относително дружелюбно.
Като човек, който много е мислил по темата, а откакто си подадохме документите, общо взето само това ми е в главата, мога да кажа следното:
Убедена съм, че в 8 от 10те случая (и аз съм между тях), хората осиновяват, защото ТЕ искат да имат дете. В повечето случаи, поне в моя е така, осиновяването въобще не е никакъв акт на благородство, а по-скоро начин взаимно да се спасите - осиновителите и едно същество, което също се нуждае от помощ. Добре е човек ясно да си дава сметка, че осиновява в основна степен заради себе си, за да не каже един ден на детето си: "Аз толкова много направих, а ти как ти ме отплащаш". Не трябва да се търси благодарност за това, което си направил заради себе си. Осиновеното от нас дете не ни е длъжно с нищо.
Защо аз искам да осиновя дете:
1. Защото искам да имам дете. Имам страшно много любов, която искам да дам на едно същество. Защото искам да обичам.
2. Защото сега съм млада и сега искам да съм майка. Сега съм във възрастта, в която мога да дам най-доброто от себе си.
3. Защото искам да се съхраня относително нормален човек, а виждам, че почвам да первам на тема забременяване и деца. Искам да бъда нормална майка, а не да припадам при всяка хрема или да си лигавя детето до безсъзнание.
4. Защото не виждам рационална причина да хвърлям повече пари за фоликулометрия, изследвания, прегледи, изчисления на овулация, прегнил, инсеминации, и тем подобни, след като всички тези средства могат да отидат например за образованието на едно вече родено детенце
E тва са обърканите и хаотични мисли на кандидатосиновителката Фуси.....