Момичета,
преборвам се с още един комплекс в момента. Така имам нужда да чуя мненията ви-каквито и да са, от най-глупавите до най-умните, от най-позитивните до най-негативните. Искам да поговорим малко за това защо търсените деца за осиновяване трябва да са белички и българчета.

Животът ми раздава ритници, ама и аз не се давам. Много съм проклета! Съпругът ми не е българин, обаче за сметка на това живеем в трета страна. В изречението се опитах да вложа максимална доза хумор, ако не сте усетили. Чета тук историите на Фуси, прочетох законите. В България не мога да осиновя дете, защото не живея там. В държавата на мъжа ми-същото. С международно осиновяване ще стигна пак до кривата круша, защото през 2-3 години се местя от държава в държава, докато тръгне този доклад, докато ме проучат хората едно хубаво и аз ще съм стегнала багажа отново. Хубавото на това местене е, че някои държави са по-бедни, с по-несъвършенни закони, с повече бебета родени и изоставени. Обаче, разбира се, не са белички...Пък гледам по форумите, масово хората се натискат за себеподобни деца...Не се подигравам с никой, не ме разбирайте погрешно. Просто съм изправена пред дилема: или си променям начина на живот (който между другото е вълшебен и уникален като изживяване) и се закотвям в една страна или се преборвам с комплекса "поне да прилича долу-горе на мен, за да не приказват хората"...Цяла година при мен в офиса идва Мин. Китайче. Малко, сладко, нежно, гальовно, умно, усмихнато китайче. Не мога да ви опиша колко е красив, а колко любов има в него-за това вече наистина думи не ми достигат. Върви ми приказката с Мин. Той, за разлика от другите деца наоколо, е общителен и сам търси да направи контакт. Разправяме се, смеем се, закачаме се, аз му се карах веднъж, той ми се извинява...Имаше рожден ден, правиха му парти, искаше да ми разкаже всичко-и колко деца дошли, и какви подаръци получил. Подарих му един химикал, щото друго нямах под ръка, а той го разнасяше като сурвакница из целия офис, щастлив до безумие...Комуникирането ми с това дете беше невероятно дълбоко...Отделно преди година пък правих торта за рожден ден на 6 годишно азербайджанче. Един Мартин-истинска звездичка. Никога не е имал торта преди това, не знаеше какво е да духа свещички. (Майка му има други приоритети). Играхме, лудяхме на този рожден ден... След 3 дни го срещеме на улицата с майка му, ние в едната посока, а те- в другата. Разплака се! Искаше да го пуснат да дойдел с нас. А дори не знаеше ние накъде сме тръгнали, не сме го примамвали с никакви обещания, просто искаше да тръгне с нас, защото знаеше, че ще има игра и внимание. А пък онзи ден пратих картичка на един приятел: снимка на едно чернокожо момиченце. Това беше най-слънчевата усмивка, която някога съм виждала у дете, най-блестящите очички, които мога да си представя, най-красивият шоколадов цвят и най-милото послание към държащия картичката, изписано на лицето на това дете: "Моля те, обичай ме, аз съм дете!"...

Ей такива работи има в моята проста глава...

Има ли сред вас такива, които ще ме разберат?

Миличка Мари, отдавна чакам да се появиш пак, липсваше ни чувството ти за хумор.  Аз поне си мисля, че ние българите конкретно сме много ограничени в това отношение. Като гледам тук германките - женени за всякакви шарени - черни, жълти... Нямат предразсъдъци, че това дете ще е с единия крак в единия свят, с другия - в другия. А децата са деца... Единствено можеш наистина да ги обичаш. По-прекрасно нещо няма на света. Без значение дали са бели, черни, жълти... Каквото и да решиш - само можеш да спечелиш. А какво говорят хората - нали знаеш, майната им на хората, не живeeм за тях. Ако едно такова решение ще те направи щастлива - дерзай! Важно е как се чувствате вие с мъжа ти, а не какво мислят хората. Каквото и решение да вземеш - пожелавам ти късмет и много много щастие!

А3 те ра3бирам напьлно. Ние обмисляме с мьжа ми да си осиновим дете, ако с ин витрото нищо не стане. Нямаме нищо против да е а3иат4е, негьр4е и така нататьк. Ние сьщо сме смесен брак. Каквото и да е детето,то ще е наше и ние ще го оби4аме сьщо толкова много. Ние го приемаме 3а сьвсем нормално.

Мари,

ние със съпруга ми също сме смесен брак, аз бих осиновила дете без значение от етническата принадлежност и расата, дори предпочитам да се различава от нас, за да е и така ясно, че е осиновено, за да няма "доброжелатели", които да му съобщават тази новина . Както Ганка е написала - детето си е дете, най-важното е, че си готова да дариш майчина ласка и любов на едно невинно създание, сигурна съм, че цветът на кожата и формата на очите нямат никакво значение в такъв случай. А хорски мнения и догадки винаги ще има.

Според мен много хора искат себеподобни деца не толкова заради себе си, колкото заради самите деца. Децата по-трудно преживяват това, че са различни. Имам приятелка, която е самотен родител на 2 страхотни хлапета, които са негърчета като баща си, а тя е бяла. Тя ми е разказвала, че в къщата и са се проляли много сълзи по този въпрос, защото другите деца са говорели неща от рода на - "Тя не ти е майка и не може да те обича защото ти не си като нея". Знаете колко жестоки са децата... За мен също цвета няма значение, както и за много хора като нас, но си мисля дали така ще е и за децата...

А хорски мнения и догадки винаги ще има.

Рали, много си права. Искам да вмъкна нещо, което лично мен ужасно ме натъжи, а хем си мислех, че вече нищо не може да ме изненада. Хората по природа са ужасно жестоки и никога не се замислят какво могат да причинят, или пък се замислят, но го правят нарочно от чиста злоба. Като в онази приказка "Не сакам на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле".
Моя "приятелка", която знае през какво съм минала, как задните ми части са били целите сини от инжекции, как не можех да ходя от болка след процедури и която ми даваше съвети да си намеря друг да свърши работата на моя мъж, след като забременях е казала в компания - "Тя нещо много странно така изведнъж забременя". А милата ми свекърва доиде на летището със снимки на мъжа ми като бебе да сравни да не би да съм кривнала от пътя или да сме осиновили някое дете в чужбина. Хората, които живеят в чужбина или далеч от роднини, приятели, познати, винаги ще са подложени на риска да се говори зад гърба им. Така че каквото и да се направи, все ще ги има приказките...

Моя "приятелка", която знае през какво съм минала, как задните ми части са били целите сини от инжекции, как не можех да ходя от болка след процедури и която ми даваше съвети да си намеря друг да свърши работата на моя мъж, след като забременях е казала в компания - "Тя нещо много странно така изведнъж забременя". А милата ми свекърва доиде на летището със снимки на мъжа ми като бебе да сравни да не би да съм кривнала от пътя или да сме осиновили някое дете в чужбина.

О, свещена простотия! 

Мари, възхищавам ти се.
Ти вече си напълно готова. Направи го! То те чака някъде там да му подадеш ръка и да го заведеш в Неговия дом. Подари му всичката любов в сърцето си.

Аз също съм се замисляла по този въпрос , защо хората- визирам повечето българи, не са по - освободени , защо не спрат да се бъркат в личното пространство, защо допълнително усложняват и без това усложнения ни живот. Не съм живяла в чужбина , но ми се струва че там тези неща се възприемат по-либерално от хората.

П.С. Анджелина Джоли изобщо не ми се струва комплексирана.Поздрави!

Момичета, толкова много ви обичам...
Ами какво да кажа...Никога не съм предполагала, че един ден ще разсъждавам над подобни теми...Мразя да ме претискат в ъгъла и да нямам решение. Не търпя подигравки, пък ако ще и да ми ги сервира собствената съдба. Мисля, че един силен родител, истински, интуитивен, инициативен, разбиращ, подкрепящ, искащ, може да даде на детето си всичко. Може да се пребори с комплексите-и своите, и на детето си и на хората наоколо, да надмогне ограничеността на ситуацията, на възможностите, на простите хора, да гледа на света като на неговия, собствен свят. Човешките възможности са неограничени, вярвам в това. Вярвам също, че и човешкото щастие е неограничено, стига само да го искаш.

И аз съм на мнение, че ние, българите, сме с ужасно много предразсъдъци на тази тема. А прословутата ни "етническата  толерантност" е всъщност един голям сапунен мехур, базиран на  скрита агресия с расистки привкус.  Тук, където съм, хората са наистина по-освободени на тази тема, вероятно защото и обществото е наистина мултикултурно. Гледах един филм за осиновяването и хората, които показваха, нямаха нищо против да си осиновят дете от Камбоджа или другаде, без да ги е грижа дали има гени и заложби на генийче. Потресе ме една жена, която имаше пет осиновени деца и всичките с недъзи. Тя нарочно подбирала точно такива деца, защото те имат най-голяма нужда от обич и помощ. Чувствах се абсолютно нищожество, след като видях филма. Тази жена нямаше една песъчинка от моето образование например, но е много пъти по-естествено благородна, хуманна и лишена от фалшивия интелектуален снобизъм. И аз съм объркана на тази тема (още повече след филма), защото освен, че съм българка и снобизмът ми май е в повече. Ние все искаме най-здравото, най-доброто, най-перспективното. Искаме в повечето случаи детето да донесе със себе си много повече неща, отколкото ние притежаваме, за да може да компенсира неизвестния си произход. А тук хората не искат да вземат от детето нищо, но имат много да му дадат - много топлина и обич. Предполагам, че във форума повечето момичета са сигурно по-широко скроени от мен на тази тема, но ако все пак съм засегнала някого с обобщенията си - моля да ме извини.

P. S. И понеже стана дума за етническите предразсъдъци като пречка да осиновим дете се питам: кога българи ще започнат да осиновяват циганчета например? Защо тях въобще не ги слагаме в сметката, когато си търсим дете да осиновим?! Признавам си, аз не бих си осиновила циганче. Но не мога да посоча нито една разумна причина за това. Всичките са в областта на глупавите предразсъдъци. Е, достойна ли съм да имам дете в такъв случай? Нали и те са живи същества?! Защо да "направим компромис" за дете от Африка, но не и за дете циганче от БГ? Пак, моля да ме извините за обобщенията, защото предполагам, че повечето от вас нямат този предразсъдък. Просто говоря откровено за себе си.

Мари, миличка, много добре си го решила. Децата са деца, без значение от цвета на кожата. И аз усилено мисля по въпроса за осиновяване след моя миссед. Не ме интересува какъв цвят ще бъде, искам само да знам, че вкъщи ще кънти детски смях и ние ще бъдем щастливи да дадем бъдеще на една невинна душичка.
Миха

По въпроса за осиновяването на циганче си имам собствено мнение. Докато в осиновяване на китайче, камбоджанче или нигерийче може да се види някакъв особен тип екзотизъм, то безработните, мръсни циганки, помъкнали големите си кореми са ни ежедневна и близка гледка. Не че няма хубави и умни деца сред циганчетата, но ако осиновя такова дете ще се чувствам сякаш поощрявам майка му, която го е оставила, а и целия им лентяйски род да продължават да се плодят като мишки.

По въпроса за осиновяването на циганче си имам собствено мнение. Докато в осиновяване на китайче, камбоджанче или нигерийче може да се види някакъв особен тип екзотизъм, то безработните, мръсни циганки, помъкнали големите си кореми са ни ежедневна и близка гледка. Не че няма хубави и умни деца сред циганчетата, но ако осиновя такова дете ще се чувствам сякаш поощрявам майка му, която го е оставила, а и целия им лентяйски род да продължават да се плодят като мишки.

Аз също не бих искала да осиновя циганче, но моя съседка си осинови. Трябва да ви кажа, че не съм виждала по-любвеобилно дете. Винаги когато ме види, тича да ме целуне за добро утро или за приятен ден. Разтопява ми сърцето !!!

Чета, че 80% от интелекта се формира до 4-годишна възраст на детето, след това се надгражда. Циганчетата никой не ги занимава с разказване на приказки и разкриване чудесата на света. Няма и кой да им отговаря на вечните въпроси "защо". Затова ги възприемаме като безнадеждно тъпи, но едва ли все още може да се говори за генетична предопределеност към по-нисък коефициент на интелигентност. Може би ако са отгледани в подходяща среда още от мънички, няма да се различават съществено от другите деца. В крайна сметка при циганите мен ме притеснява манталитетът, а не цветът на кожата...
Всеки родител иска неговото дете да е най-прекрасното, умно и съвършено - не се укорявайте, че и вие го искате. Това си е нормален първосигнален стремеж, благодарение на който сме оцелели. А способността за компромис с високите изисквания и философското разглеждане на евентуалните бъдещи проблеми е признак на израстването ни като Човешки същества.

Здравей Мари, отдавна не си писала. Мисля, че това за детето и майката го беше споделя и преди, явно доста те е впечатлило. За мен важното е ти да приемеш, че ще гледаш дете неродено от теб. Имам предвид всички ни, не само теб. Всичко останало, както казва един познат е суета.
Май доста въпроси се въртят в главата ти , на които търсиш отговор, които сама ще решиш. Нали?

И аз мисля като Ултра.
Нормално е да искаме децата ни да бъдат здрави.
Нормално е да искаме децата ни да бъдат красиви, умни и добри хора.
Най-смешното е, че за нас вероятно те винаги ще бъдат такива.
Не бива да се укоряваме, че искаме всичко това. Травмата от дългата борба със стерилитета е достатъчно силна, за да си позволим съзнателно - нова травма - отглеждане на едно болно или увредено детенце или детенце, с различен етнически произход, в случаите в които произхода е проблем. Не отричам, че има и такива хора - силни и благородни, които биха направили такова нещо, но аз например не съм от тях и ясно си давам сметка за това.
Много много съм се питала какъв е моя отговор на тази дилема. Първо осиновяването е много сериозен акт и човек ясно трябва да си даде сметка са собствените си сили - без да се надценява. Сега ще бъда абсолютно честна, пък си мислете каквото щете за мен:
1. Нямам сила да осиновя детенце, за което знам предварително, че е с увреждания или е болно.
2. Нямам сила да осиновя циганче, защото не съм убедена, че ще справя с отношението на околните към детето ми.  Аз самата имам проблем с приемането на циганите. Нашето осиновено детенце ще знае от самото начало, че не е родено от нас, ще има нужда от  утеха и уверения че е обичано и желано. Не съм убедена, че дори да успея да преборя моите собствени  предрасъдъци и резерви по отношение на циганите, ще се справя с лошотията и предрасъдъците, на хората, които ще срещне.
3. Нямам проблем да осиновя дете от турски произход, дори сме си говорили с мъжа ми, че ако детенцето е на родители мосюлмани, ще спазваме ритуалите и празниците и на двете религии.
4. Нямам проблем да осиновя цветнокожо детенце или азиатче, защото отношението на обществото към такива деца е относително дружелюбно.
 
Като човек, който много е мислил по темата, а откакто си подадохме документите, общо взето само това ми е в главата, мога да кажа следното:
 Убедена съм, че в 8 от 10те случая (и аз съм между тях), хората осиновяват, защото ТЕ искат  да имат дете. В повечето случаи, поне в моя е така, осиновяването въобще не е никакъв акт на благородство, а по-скоро начин взаимно да се спасите -  осиновителите и  едно същество, което също се нуждае от помощ. Добре е човек ясно да си дава сметка, че осиновява в основна степен заради себе си, за да не каже един ден на детето си: "Аз толкова много направих, а ти как ти ме отплащаш". Не трябва да се търси благодарност за това, което си направил заради себе си. Осиновеното от нас дете не ни е длъжно с нищо.
Защо аз искам да осиновя дете:
1. Защото искам да имам дете. Имам страшно много любов, която искам да дам на едно същество. Защото искам да обичам.
2. Защото сега съм млада и сега искам да съм майка. Сега съм във възрастта, в която мога да дам най-доброто от себе си.
3. Защото искам да се съхраня относително нормален човек, а виждам, че почвам да первам на тема забременяване и деца. Искам да бъда нормална майка, а не да припадам при всяка хрема или да си лигавя детето до безсъзнание.
4. Защото не виждам рационална причина да хвърлям повече пари за фоликулометрия, изследвания, прегледи, изчисления на овулация, прегнил, инсеминации, и тем подобни, след като всички тези средства могат да отидат например за образованието на едно вече родено детенце

E тва са обърканите и хаотични мисли на кандидатосиновителката Фуси..... 

 Убедена съм, че в 8 от 10те случая (и аз съм между тях), хората осиновяват, защото ТЕ искат  да имат дете. В повечето случаи, поне в моя е така, осиновяването въобще не е никакъв акт на благородство, а по-скоро начин взаимно да се спасите -  осиновителите и  едно същество, което също се нуждае от помощ.

При раждането е същото.
Хората раждат, защото те самите имат нужда да дадат обичта си на някой, както и амбициите си.
Раждаш и се спасяваш себе си, реализираш се, продължаваш човечеството.