Проблеми в работата нямам - просто никой нищо не знае (няма и да узнае). Но се оказа, че имам проблем с приятелките си: едната не покани единствено нас на рождения ден на дъщеричката си с директното обяснение: "Ами вие нямате деца, какво ще правите сред нас", а майката на втората един ден много "мило" ми сподели мислите си: "вие и двамата работите много, а нямате деца - при това положение е редно да подпомагате финансово дъщеря ми и зет ми, защото те имат две и животът им има смисъл" - да се смееш ли, да плачеш ли?! Не мога да кажа, че се разстроих кой знае колко(наранява те само това, което допуснеш да те нарани), но това "потвърди, прошнурова и прономерова" категоричното ми мнение, че моите проблеми са си мои, че споделянето е болезнено, и че дори близките приятели, дори да имитират разбиране, всъщност се "развличат" с чуждите проблеми, повече като храна за разговор и прогонване на скуката, отколкото с опит да се докоснеш до вътрешния свят на другите. Чуждата болка, по някъкъв начин събужда нездраво хорско любопитство и само човек понесъл подобна болка може да я разбере, зачете и прояви деликатност. Това е положението..., за съжаление.