Радвам се за всички момичета, които са успели. Наистина! Всеки път като видя никнейм, който като мен е плакал и се е надявал, който е подписал "бременната" анкета и боязливо обявява хубавата вест, много много се радвам.. И си казвам "и аз ще успея"!
Ама това беше преди.
Вече не си казвам така. Вече си казвам "ето, и тя успя." И до там.
МОже би защото вече месеци наред нищо не се случва. Два поредни опита на естествен цикъл провалени. Следваха два месеца в чакане на резултати от генетични. Уж всичко е наред. Ама и на това не вярвам. Още два месеца ще се провалят сега заради пътувания, морета и ваканция на клиниката.
Една година ще стане, в която не успях след първия неуспешен ин-витро опит.
Не усхях да свърша грам работа по деня на репродуктивното здраве и се чувствам зле от това, а много много исках... Не успях дори да отида в деня - предната нощ в полунощ се върнах от чужбина.. Кучето умря..
МОже би съм рухнала, защото в момента съм под силен стрес. Вчера ревах сигурно около 10 пъти в офиса си. Заспах в 10 снощи и сутринат се събудих като китаец. Ето сега, като пиша, пак ми се наливат очите. Плача за всичко - дори като ми кажат просто добър ден мога да ревна. На показан пръст мога да се разрева! Явно така реагира нервната ми система..
Не успявам да намеря време, да отида в клиниката и да изчакам Док да ми обърне внимание, да направим план. А той е зает, много зает.. да помага на други...
Не успях с това, не успях с онова...
Разбрах, че моя приятелка забременя. 2 дни преди да замине в командировка за ГАНА! С поликистоза. Неочаквано Преди тежка командировка и насред притесненията за операция на баща и от рак. И е пила някакви антималарични хапчета.. Притеснявам се за нея, дано всичко е наред. И тя успя.
Аз не успявам. Няма и да успея.
Жестоко съм обезверена.. А по-жестоко от това да изгубиш вяра има ли?