Душе, Ели, Танита.... 

Няма какво повече да напиша, Душето го е казала най-точно 

Празна ми е къщата!! Искам радостите и болките, които се случват покрай бременността и раждането. Отскоро, все още тайно от любимия, мисля за осиновяване. Искам да съм родител!! Знам, че може би няма да съм най-добрата майка на света, но ще дам ВСИЧКО, на което съм способна.
От друга страна виждам, че се превръщам в егоист. Почти на 40 съм, мъж ми - на 59. От 8 години се борим неуморно за детенце. Чувствам се виновна, когато съм щастлива сама със себе си - с книжка, филмче, или просто заедно с любимия вършим нещо двамата. В мен се прокрадва мисълта, че тези удоволствия биха били немислими, ако се сбъдне Мечтата ни.
Накратко, да, вярвам, че можем да сме щастливи и без деца. Някой ден, когато сме извървяли пътя си, или когато се примирим и приемем съдбата си. Но не още.

От четири години се събуждам с мисълта за дете. Досега не съм си и помисляла че няма да стане. По един, или по друг начин, вярвам, че ще стана майка! Вярата ми се засилва още повече, когато гледам как мъжа до мен засиява в присъствието на деца. Заради любовта си към него, съм решена да направя всичко възможно за да го направя баща.

"Можем ли да бъдем щастливи без деца?" - можем разбира се, всички можем! Това естествено не означава, че не искаме, или че ще спрем да се борим, но ако не става..... ако не ни е писано??? Ще сложим край на живота си ли? Не естествено-ще се научим да живеем и без деца, ще се научим да сме само двамата и да изживеем пълноценно живота си! Стига да си с правилния човек всичко може. Аз също не искам да си го представям, но ако се налага ще се справя някак си! Да-най-голямата ми мечта е дете, но.....само онзи горе знае дали ще стане или не!

Eli__ , съгласна съм с почти всяка твоя дума. Много си права. Единствено тук нещо не разбирам....

Цитат на: Eli__ в Октомври 08, 2009, 17:37:45 pm

За мен това е непонятното по-скоро. Как се запазва любовта ? Аз усещам ,че започват вече да куцат нещата между нас. Толкова е нелепо да правиш секс по часовник.

Не правим секс по часовник. При нас основният проблем е мъжкия фактор и няма как да стане с нормален полов акт. А как се запазва любовта? Запазва се, не - даже става още по-силна, когато е с правилния човек!

du6ka,
Не съм искала да засегна никого. Не съм и проверявала при кого какъв точно е проблема. Просто отговорих първосигнално какво мисля.
Истината е,че това е огромен психологически стрес ,дори понякога се чудя как съм нормална и не съм откачила все още.  А може и да съм 
Аз съм изключително упорита и винаги съм постигала целите си ,но този път усещам ,че трябва да се предам. Да излъжа сама себе си ,че мога да съм щастлива и по друг начин. Знам само ,че не съм готова да стигам до крайности. По-добре е човек да съхрани себе си отношенията с хората около него. Винаги съм сама по бебешките рожденни дни ,а те са толкова много и стават все повече .. Опитвам се да изглеждам непокланима и усмихната ,но все едно съм с каска ,под която има само една мисъл ,все едно съм в капсула , в барокамера.. незнам как да го опища. Искам да убедя себе си ,че мога да съм щастлива и без деца и работя по въпроса. 

Всички го искаме!Всички искаме да бъдем щастливи родители!Сигурна съм в това.Просто в един момент наистина свикваме с това че сме само двама и че може би така си ни е добре...И ние сме така,въпреки че толкова много го искаме това дете.А то все не идва...Трудностите ни сплотиха,и то много!Сякаш се обичаме повече от преди.А може би сега осъзнаваме какво сме един за друг.Моля се на Господ, да ни дари с рожба,все пак нали от тая силна любов е хубаво да остане нещо след нас...Да изпълним дълга си...Желая го на всички ви,независимо кога ще се случи...

Не си спомням по-какъв повод съм пуснала темата, но ясно си спомням усещането тогава, че без дете нокога не бих била щастлива....... - това в далечната 2004 г., а сега след ужасно много време вече все по-често си задавам този въпрос и отговора му никак не е същият. Да можем да сме щастливи и без дете, не няма да спрем да се борим за него.
Минахме през всички етапи - от вманиачаването по симптомите на овулацията, през секса по график, през стреса от неуспехите, през аборт и още по-голям страх от следващ такъв, та да се стигне до тук, да знам че мога да съм щастлива и без деца.   
Много съм съгласна с Танита, Душка, Ели ... все едно чета мои думи. Липсва ми детенце, не отричам, искам да съм майка, но намирам начин и смисъл да продължа напред и да бъда щастлива с това което имам и с това което сме постигнали двамата. И аз искам да купувам подаръци за собствените си деца, а не да подсмърчам когато избирам такива за племенниците си, но за сега това е положението и няма да умираме за това че не сме родители. Трябва и ще успеем, но се радвам че излезнах от фазата на фикс идеята за дете, по - лесно ми е така и по-спокойно.
Някой беше писал, че се превръщаме мъничко в егоисти и май наистина е така

Трябва и ще успеем, но се радвам че излезнах от фазата на фикс идеята за дете, по - лесно ми е така и по-спокойно.

И аз май съм така. 

А аз не мога да свикна да съм щастлива без деца. И не зная как да продължа напред. И не става въпрос само за мое биологично, а и за осиновено. Напоследък ми прави впечатление, че мъжът ми приема мисълта да живее без деца. И аз още повече се отчаях, и най-вероятно психясвам, защото отслабнах за два месеца с около 10 кг, вече съм 40, и нямам воля за нищо. Не мога да се примиря с мисълта да живея без деца.
Опитвам се да променя мнението на половинката, че и ромските деца са деца, но виждам, че животът без деца повече му допада. Дали аз ще мога да свикна, засега на този етап, не. Дали ще предприема нещо - незнам. Дано не стигам дотам, дано социалните се обадят.

От 8 години живеем под един покрив с милото. През първата година се "пазихме" /колко нелепо погледнато от днешният ден-та ние не сме имали никакъв шанс/. Втората и около половината на третата година казвахме "Като дойде бебето добре- ако не дойде пак добре" пред хората тогава аз бях във фикс идея, но правехме изследвания само на мен - резултата- всичко е ОК- успокойте се ще стане! Следващата година започнаха проблеми с милото-разклатено здраве, операции, майка ми в болница, ТЕЛК-ове и на двамата - чудеса! Мислите ли че съм мислела за бебе?!?! В един момент решихме, че най-важното за нас е да сме просто заедно и нищо повече не ни е нужно. ходихме по екскурзии обиколихме страната, ходихме и 2 пъти в чужбина. Сближихме се много повече отколкото когато бяхме в началото на връзката си и наистина вече не можем един без друг. В днешният ден си давам сметка, че през тези години сме минали и през добро и през лошо, видяли сме много чудни кътчета от нашата страна, прочела съм много книги, завърших магистратура, усъвършенствах се в професията си, смених местоработата си надявам се за добро, в момента работя мечтаната професия и съм търсен специалист!
     Сега като е поставен въпроса "Можем ли да бъдем щастливи без деца" С чиста съвест мога да отговоря за себе си: Да можем да сме щастливи без дете, но не искаме!

Да можем да сме щастливи без дете, но не искаме!

И аз съм на това мнение!

Цитат на: du6ka в Октомври 08, 2009, 21:49:36 pm

Eli__ , съгласна съм с почти всяка твоя дума. Много си права. Единствено тук нещо не разбирам....

Цитат на: Eli__ в Октомври 08, 2009, 17:37:45 pm

За мен това е непонятното по-скоро. Как се запазва любовта ? Аз усещам ,че започват вече да куцат нещата между нас. Толкова е нелепо да правиш секс по часовник.

Не правим секс по часовник. При нас основният проблем е мъжкия фактор и няма как да стане с нормален полов акт. А как се запазва любовта? Запазва се, не - даже става още по-силна, когато е с правилния човек!

du6ka,
Не съм искала да засегна никого. Не съм и проверявала при кого какъв точно е проблема. Просто отговорих първосигнално какво мисля.

Ели, мила, изобщо не съм се засегнала! Напротив, исках да кажа на всички, които си задават този въпрос, да си помислят дали са с правилния човек до себе си?! Има моменти, в които си казвам, че господ явно ми е поставил дилема - "Съпругът ми или дете?" И вероятно аз съм избрала първото...

Момичета четох темата и се обърках малко в мислите си,но все пак за себе си мисля,че не бих била щастлива.Да, с годините човек се променя,изграждаш навици които включват теб и любимия.Да не ме разберете погрешно,ние също доста добре си живеем и двамата,с годините даже повече се обичаме,но чак пък да сме щастливи без деца-ние няма да успеем.Но затова всички сме различни,с различни чувства и емоции.А това за Господ незнам-винаги има вариант да му се набъркаме в работата-толкова малки съкровища има по домовете/мое мнение разбира се,никой не ангажирам с него/.

Чувствата са непостоянна величина.Когато си мислим едно съвсем неочаквано откриваме че подсъзнанието ни мисли съвсем другояче.Дали ще сме щастливи или не без малкото слънчице е труден отговор.Някак си с времето се примиряваме със съдбата (но лично аз)не и с мислите за него.Колкото и да гледам на пред то е вътре в мен и ме изяжда бавно и мъчително.Единственото хубаво нещо което сме постигнали е че сме се научили да се борим.Научили сме се да се доверяваме безвъзвратно с нашите половинки.Да си вярваме.Да сме най-големите приятели.Да се обичаме безвъвмездно.Да споделяме живота си.Да не можем един без друг.Аз мисля че това не е никак малко и ако го нямаше голямото изпитание нямаше да открием и оценим всичко това от живота който ни е поднесла съдбата.Да вярно е че в този етап ние понасяме болката по леко и се научаваме да ни е спътник.Но мен ме плаши бъдещето.От него искам да избягам.Виждам се седнала до прозорчето взираща празен и влажен поглед в нищото и очакваща нереалността.И гледайки комшийските деца и внуци които ще изпълват нечий дом с огромно щастие сърцето ми ще прокърви.И така ще е всеки ден.А половинката ми къде е?Дали в тези мъчителни моменти пак ще е до мен да ми вдъхва сили и кураж или отдавна ще си е отишъл от този свят и ще гледа отгоре как се измъчвам.Ще изгася лампичката и ще си легна рано-рано защото нямам кого да посрещна и да изпратя.И във всеки сън ще се моля на съпруга ми да ме вземе при него защото на тоя свят няма място за мен.И всеки божи ден ще упреквам господ защо ми е дал живот след като аз съм неспособна на същото.Това са моите страхове за съдбата която ме очаква макар сега да си мисля че живея щастливо.

Зузуни  същите мисли се въртят и в моята глава

И всеки божи ден ще упреквам господ защо ми е дал живот след като аз съм неспособна на същото.

Твърде жестоко... Много си строга към себе си , макар и само в мислите си...
 

Чувствата са непостоянна величина.Когато си мислим едно съвсем неочаквано откриваме че подсъзнанието ни мисли съвсем другояче.Дали ще сме щастливи или не без малкото слънчице е труден отговор.Някак си с времето се примиряваме със съдбата (но лично аз)не и с мислите за него.Колкото и да гледам на пред то е вътре в мен и ме изяжда бавно и мъчително.Единственото хубаво нещо което сме постигнали е че сме се научили да се борим.Научили сме се да се доверяваме безвъзвратно с нашите половинки.Да си вярваме.Да сме най-големите приятели.Да се обичаме безвъвмездно.Да споделяме живота си.Да не можем един без друг.Аз мисля че това не е никак малко и ако го нямаше голямото изпитание нямаше да открием и оценим всичко това от живота който ни е поднесла съдбата.Да вярно е че в този етап ние понасяме болката по леко и се научаваме да ни е спътник.Но мен ме плаши бъдещето.От него искам да избягам.Виждам се седнала до прозорчето взираща празен и влажен поглед в нищото и очакваща нереалността.И гледайки комшийските деца и внуци които ще изпълват нечий дом с огромно щастие сърцето ми ще прокърви.И така ще е всеки ден.А половинката ми къде е?Дали в тези мъчителни моменти пак ще е до мен да ми вдъхва сили и кураж или отдавна ще си е отишъл от този свят и ще гледа отгоре как се измъчвам.Ще изгася лампичката и ще си легна рано-рано защото нямам кого да посрещна и да изпратя.И във всеки сън ще се моля на съпруга ми да ме вземе при него защото на тоя свят няма място за мен.И всеки божи ден ще упреквам господ защо ми е дал живот след като аз съм неспособна на същото.Това са моите страхове за съдбата която ме очаква макар сега да си мисля че живея щастливо.

Много добре си описала моите страхове! Същата картинка си представям доста често...

Вече от позицията на майка мога да кажа,че появата на сина ми е най-хубавото нещо ,което ми се е случвало през живота.Но преди да забременея десет години живяхме щастливо с моят съпруг.Борбата със стерилитета ни сближи още повече.Вярно,че се усещаше тъгата от невъзможността да си имаме детенце,но въпреки това си казвахме,каквото и да стане ще бъдем заедно,още повече ще се обичаме.Сега си давам сметка,че наистина сме били  щастливи без дете,защото не сме знаели какво е да имаш  и не сме усетили истински липсата му.

Сега си давам сметка,че наистина сме били  щастливи без дете,защото не сме знаели какво е да имаш  и не сме усетили истински липсата му.

Точно за това говоря и аз!

Ние в момента сме щастливи един с друг и без деца, точно както са го описали Танита и Душка... Но ни се иска, да не сме само двамата, да увеличим семейството си...

Познавам хора, при това не едно семейство (в Германия разбира се, не у нас... При нас го има и натиска от обществото, не само собствените въжделения), които по собствен избор (без да имат каквито и да е репродуктивни проблеми) са решили, да останат без деца. За тях знам, че са истински щастливи по този начин. Не ги разбирам напълно, но ги приемам...

Четох някъде (пак из немските медии), че избора, да останеш без деца, изисква изключително висока доза сила и смелост, тъй като децата били единствената ни константна сигурност в динамичното ни общество... Хората, избиращи живот без деца, разчитали единствено на себе си и на сигурността, която могат да си дадат сами...
Не знам, какво мисля за тази статия... Само ви споделям...

Разбира се, че съм изпитвала и чувствата на Zuzuni, Crow, Фаталчето...

...Но мен ме плаши бъдещето.От него искам да избягам.Виждам се седнала до прозорчето взираща празен и влажен поглед в нищото и очакваща нереалността.И гледайки комшийските деца и внуци които ще изпълват нечий дом с огромно щастие сърцето ми ще прокърви.И така ще е всеки ден.А половинката ми къде е?Дали в тези мъчителни моменти пак ще е до мен да ми вдъхва сили и кураж или отдавна ще си е отишъл от този свят и ще гледа отгоре как се измъчвам.Ще изгася лампичката и ще си легна рано-рано защото нямам кого да посрещна и да изпратя.И във всеки сън ще се моля на съпруга ми да ме вземе при него защото на тоя свят няма място за мен....

Аз също много се страхувам от подобна картинка. Не искам да си представям, как бих живяла без съпруга си... Но ми се струва, че в такъв момент и децата не биха били особено успокоение за мене...

Има и нещо друго... Мисля, че описаното от Зузи може да се случи и на хора с деца. Бях се размислила върху това когато неотдавна разбрах, че е починала една приятелка на леля ми, а нямало кой да организира изпращането и, тъй като децата и са били в чужбина...  Затова приятелки се организирали и се погрижили за всичко... Тези деца и досега не са се появили...
...Можем да дадем много примери на самотни родители, за които децата не се сещат...

Често съм чувала израза "а кой ще ни гледа на старини". Но според мене това не е правилно. Не бива да натоварваме децата си (бъдещи или настоящи) с огромната отговорност за нашето единствено щастие... Щастливи бихме били докато ги гледаме как растат, докато се грижим за тях, докато ги възпитаваме... Но на една определена възраст те ще си тръгнат по своя път... Затова е важно за нас, най-напред да сме в хармония със себе си...

Знам, колко може да боли от липсата на детенце... Знам и как можем да продължим напред без болка... защото вече съм изпитала и двете...
Но честно казано, при мене все още е останала някаква сянка, дали действително съм преболяла мъката?...