Виждам се седнала до прозорчето взираща празен и влажен поглед в нищото и очакваща нереалността.И гледайки комшийските деца и внуци които ще изпълват нечий дом с огромно щастие сърцето ми ще прокърви.И така ще е всеки ден.А половинката ми къде е?Дали в тези мъчителни моменти пак ще е до мен да ми вдъхва сили и кураж или отдавна ще си е отишъл от този свят и ще гледа отгоре как се измъчвам.Ще изгася лампичката и ще си легна рано-рано защото нямам кого да посрещна и да изпратя.И във всеки сън ще се моля на съпруга ми да ме вземе при него защото на тоя свят няма място за мен.И всеки божи ден ще упреквам господ защо ми е дал живот след като аз съм неспособна на същото.Това са моите страхове за съдбата която ме очаква макар сега да си мисля че живея щастливо.
Мацки, чакайте сега да ви оборя
Ти можеш и да имаш деца, но не е задължително те да са при теб и да ти пълнят къщата, по-скоро могат да ти пълнят сърцето! Децата стават големи и зрели хора и си поемат пътя, а майката, ако се осланя само на тях - наистина ги чака и страда, че не идват често, че са в друга държава или град, че няма няма с кой да и обърне внимание, при положение че е родила, отгледала и дала живот на 2 деца (примерно). Когато човек няма нещо, обикновенно е склонен да го идеализира.
Чудесно е да имаш деца, но децата не са само радост, човек никога не бива да забравя, че децата носят както най-големите радости така и най-големите болки и грижи.Както и че човек не може да се посвети изцяло на децата си, да те осмислят живота в някакъв етап, но не изцяло.
Сега, говорейки така, някой от вас предполагам, че ще ме апострофира, защо тогава изобщо искам да имам деца.
Децата наистина са може би най-голямото богатство, но не могат, а според мен и не трябва да се превръщат в смисъл на живота на който и да е!
Незнам дали обясних много добре....
Ще допълвам!
Една от причините, за да започвам вече да си предтавям живота и без деца е, че на тази възраст вече не съм сигурна, че ще имам достатъчно сили, за да отгледам едно дете, както мисля, че беше споменала и Du6ka.
