В моят офис се говори единствено за деца, всичките ми колежки имат момиченца на 1,2,3г и по цял ден говорят за тях.
Имах период в който ми ставаше адски мъчно и се затварях и плачех в тоалетната, така се наревавах и после ми олекваше. Установих, че няма значение дали те говорят за децата си, аз просто страдах, гледах през прозореца, виждах бременна жена и реввах.
Обясних си проблема, за да не ме питат всеки ден ние няма ли да си направим бебе вече. Те не разбират, защото за тях е лесно, "ми щом не става ще си направите ин-витро". За тях е естествено и по единия и другия път. Аз да си мисля какво ме чака.
Та сега сме в състояние- те си говорят- аз ги слушам, но не се намесвам. Не мога да симулирам загриженост или мнение, след като аз имам други грижи. Просто се включвам рядко, за да знаят че нямам какво да кажа. Някои са много внимателни, и не говорят много в мое присъствие. Други пък нарочно говорят, защото знаят че страдам. Абсолютно нищо не мога да променя.
Аз не говоря по цял ден за проблемите си със зачеването и не мисля някой ден да говоря само за шарката която малкото е хванало, или вчера какво е казало, или колко е умно.
Кучетата си лаят, кервана си върви...не страдай моля те, приеми го просто.