Ами да и мен менатъжава и не веднъж съм плакала докато я чета и препрочитам, но пък всичко е истина. Труден е пътя, през който трябва да преминем. И е още по-трудно, когато сме заобиколени от бебетата на съседи, роднини, приятели... Наложи ми се не веднъж да преодолея чувството на очаяние и бих казала завист, пък била тя и добронамерена гледайки бремеността на сестра ми, на наша приятелка, на снаха ми и на кой ли още не. Наложи се, когато изписваха тази приятелка с бебето й да отидем с мъжа й и да му помогнем да напазарува всичко за бебто / не бяха купили нищо, защото детето се роди в 8 месец и имаше доста проблеми, та не им даваха много шансове/-легло, ваничка, дрешки и т.н. Да знаете как боли! Но трябва да продължим. И докато ровех из нета открих това стихче:
По прашната пътека...
По прашната пътека на тъгата,
осеяна с прашинки мъка и печал,
вървиш със участ страшна,непозната
и си мислиш,че си жив,а си полуумрял!
По прашната пътека продължи,
макар и в безнадеждието да отвежда
и сред нищото във нея намери
прашинката останала надежда!
По прашната пътека продължи
дори когато си открил надежда,
защото ти е писано да те боли,
защото твоята пътека там отвежда!
Подхожда на чувствата ни.
