:)Да, дори бях забравила, че съм писала в тази тема:)
Наскоро си мислих нещо: Преди много години (поне 7-8 ) приемах стерилетета си като наказание за нещо, което аз съм направила. Все се питах, "Защо Господи аз?", "Какво толкова лошо съм направила?".
Винаги съм казвала, че незнам в кой точно момент и как преодолях това самопогубване. Но в онзи момент съм осъзнала, че Господ не ме наказва за нищо и, че не винаги съм била и съм добра, наранявала съм и съзнателно и несъзнателно хора около мен, но и заради това не ме е наказвал.
Приех стерилитета си като част от мен, не като ремарке пълно с камъни, което трябва да влача.
Трудно е, никога не съм казвала, че е лесно. Но е лесно да се усмихвате,м защото живота е наистина прекалено кратък за да му позволяваме да отнема радостите ни.
Вероятно мислите, че е лесно сега да говоря, защото вече съм бременна. Напротив, сега ми е по-трудно защото трябва да премервам думите си, настроенията си, емоциите си да не би да нараня без да искам някого.
Мисля си, че човек не се радва само ако не вярва напълно в силите си и в мечтите си.
Не ми се сърдете, не ви упреквам за нищо. Разбирам ви защото съм една от вас, дори и сега. И винаги ще съм. Но спрете да убеждавате себе си, че неможете и наистина повярвайте.
Винаги ще го казвам...усмихвайте се, това лекува както никое друго лекарство.
Семейството ми неведнъж е било на прага да се разпадне, но не съм спирала и за секунда да вярвам, че ще бъда майка. И ще бъда, като всички вас.
Вярвайте и се усмихвайте:)
Аз вярвам, че ще бъдете майки.Най-добрите за вашите деца:)
Петина