plumeria съвсем правилно те разбирам и аз говоря лично за себе си не искам да ме лъжат това е.

"О, положениято ти е много зле. Това, което те очаква, е плашещо".

Ти това би ли го казала на някого та дори и да не е емоционално лабилен?Аз лично не.Надежда винаги има дори в някакъв момент на човек да му изглежда безнадеждно.

2 - Какво би станало с някой, който се опитва да се изправи след удар, дори да е много силен човек, но получи леденото мълчание, само защото всички около него са решили, че положението му е безнадеждно и всяка окуражителна дума от тях, може да се приеме за лъжа?

Ти май не четеш внимателно затова ще се самокопирам  

често пожелавам сила, кураж и слагам виртуална прегръдка.Не е достатъчно знам, но в такъв момент няма думи които да успокоят човека отсреща.Както си казала обаче мълчанието е най-страшно.

1 - има хора, които са емоционално по-лабилни или поне, не така силно практични. Те имат нужда от вяра, дори илюзия, за да излязат от емоционалния срив и след това си стъпват на краката.

Наистина ли мислиш, че илюзията би помогнала на някого?Аз пък мисля, че ако някой тръгне да се самозалъгва после ще стане още по-зле положението.Лично мое мнение .

В редките случаи, когато съм имала нужда от утешаване /всъщност не, в редките случаи, когато съм показвала, че имам нужда от утешаване/, съм чувала почти винаги и само "Ти си мъжко момиче", което с годините някак се трансформира в "Ти си силен човек".
Не ми е помагало.

Сега, когато аз утешавам, казвам "Какво да направя за теб?"
Но когато задаваш въпрос, трябва да си готов да приемеш отговора, а той може да е от "Прегърни ме" до "Остави ме на мира" и не винаги ще ти харесва и не винаги желанието ще е изпълнимо.

denisa, прочетох го разбира се и не от твоите думи бях провокирана PEACE!

Май напълно потвърдихме думите на Nina, че който пише по форуми си носи риска да бъде неразбран

Наистина ли мислиш, че илюзията би помогнала на някого?Аз пък мисля, че ако някой тръгне да се самозалъгва после ще стане още по-зле положението.Лично мое мнение .

Да, разбирам, че не ти звучи добре. Преди година и аз също не бих го помислила. Но видях как само едно погрешно изречение срива човек и го довежда до по-тежко състояние, откокото е бил преди това, а после как листче хартия, наречено "тест" от екстрасенс, реално му помага. Говоря за човек в тежко положение и за видими промени в здравословното състояние. Как да наречеш този тест освен илюзия...?! Мен лично въпросният екстрасенс ужасно ме дразни, но се налага да призная, че илюзията му даде страхотен резултат, колкото и да не е за вярване...
А въпросното погрешно изречение беше "истината" - едно вярно медицинско становище (предположение), но казано в неправилен момент, по неправилен начин. Резултатът беше ужасен. И сега пак предпочитам да знам истината, но вече имам едно наум

plumeria аз не те нападам просто се доуточнявам 
Май трябва вски да напише как би искал да го подкрепят, за да не стават грешки 

Да, така е. Тя тази тема затова е интересна, защото на всички ни се е случвало да ни е трудно, когато искаме или даваме утеха.
Ако не ни пукаше, щеше да е много по-лесно и нямаше да се занимаваме да спорим

Е, denisa, Nina, вие много буквално го възприехте това  Наистина го написах за да ви провокирам, но явно не съм се изразила правилно. Или говорим за различни неща...

Всичко е ок, пулмерия
Възприемам и разбирам какво ми казваш, може да имаме разлики, но разбирам.

Това дето Мели казва е съвсем вярно и според моите виждания...."ти си силно момиче/момче, силен човек"..хубави и окуражителни думи. Понякога обаче човек има нужда да е слаб, да почувства закрила, да се "сгуши" в нечии думи, да се сгуши в нечия прегръдка.
  

Това дето Мели казва е съвсем вярно и според моите виждания...."ти си силно момиче/момче, силен човек"..хубави и окуражителни думи. Понякога обаче човек има нужда да е слаб, да почувства закрила, да се "сгуши" в нечии думи, да се сгуши в нечия прегръдка.
 

Ето това много ми харесва и аз така мисля 

Предпочитам да ми кажат " Ти си силна жена", отколокото да ме успокояват с общи фрази от сорта "Всичко ще бъде наред".
Рядко споделям неприятните неща, за да не ме лъжат или съжаляват.
В случай, че съм сподела, най-добрият отговор, който съм получавала е прегръдката/виртуална или реална/.

mmery, хубава тема.
 
Опитвам се да не утешавам, ако не са го искали от мен. Понякога безмълвна прегръдка, казва повече от всички подходящи думи.Това в реалността.

Виртуално, щом някой споделя проблем, значи има нужда от утеха, в случая написана. Смятам, че границата между добре разбраното послание и нелепото многословие за страдащия е една, за утешаващите друга. В това е риска на виртуалната утеха.
И в този смисъл, винаги съм се питала, защо по нашите географски ширини е толкова разпространено да утешаваме със следните реплики: "Стегни се!";"Ще се справиш!";"Ти си силен/на!";" Гледай напред!";"Кураж!";"Не плачи!", а в един тъп американски филм, например, казват:"Успокой се!" ; "Отдай се на мъката!";"Изживей страданието!".....
Сякаш можем да прескочим тези емоции без да минем през всичките им етапи...
А какво да кажем за "Не плачи, ти си мъж!", набивано на силната, човешка половина от деца...макар, че малко се отклоних от темата.

В заключение,за мен, утехата трябва да бъде, поискана, адекватна и премерена.

много, много хубава тема 

За мен понякога не е въпросът дали човек иска или не съчувствие ... въпросът е дали нас много ни напъва да утешим някого и как го правим ... Работата е там, че когато сме наранени, не е ясно какво точно ще сипе сол в раната и какво ще я намаже с балсам... наранявала съм с реплики, които изобщо не ми е минавало през ум, че ще бъдат болезнени за някого.

Напоследък сам престанала да си меря особено съдържанието на приказките, но пък гледам да намаля количеството  . За мен клишетата не само не работят, ами ме и дразнят ... вече като чуя че "Това, което не ни убива ни прави по-силни" направо ми се повръща... Скоро, едно момиче много се разплака пред мен... просто я стиснак за ръката, това ми се видя най- подкрепящо за момента ...

Миналата седмица казах на една от приятелките ми, на която от доста време исках да кажа, но все не намирах подходящ момент, че имаме проблем. Тя ме прегърна и каза: "О, миличка...". Това ми беше достатъчно. Насълзиха ми се очите, разказах й, отпуснах се. Нямах нужда от: "Всичко ще се нареди", "Ама ти знаеш ли на еди кои си какво им се случило, пък ти затова си седнала да се тюхкаш" и т.н., имах нужда просто от една прегръдка, от много време насам и я получих.
Но хората са различни. Аз самата понякога не намирам подходящите думи и наранявам в стремежа си да успокоя. Разбирам го разбира се след време  .
На живо и тук виртуално също има разлика. Ако тук, понякога, думите излизат просто ей така, на живо е доста по-трудно. Трябва наистина да го усетиш със сърцето си, защото иначе си личи, че всичко е наизустено от типа на: "Това, което не ни убива...".

Темата действително стана хубава, благодарение на всички вас ...
Поредна илюстрация колко сме различни и в тъгата си и в чувството си на съпричастност.  
Няма прави, няма правила ...
В този смисъл всяко мнение ми е много любопитно, особено тези, които са ми по-неприсъщи. Замислиха ме ...

В строго форумния смисъл мнението ми бе като на jam ...  
Много рядко се включвам, когато не мога да кажа нещо по същество. Рационалният ми подход надделява. Изхождам от това, че когато не мога да бъда полезна с нещо конкретно, с прегръдка едва ли ще помогна особено ...
Доста теми съм подминавала защото съм считала, че моята “непозната” утеха е безсмислена ...
Мненията на момичета преминали скоро през труден период обаче ме наведоха и до други изводи.

Обаче дали когато очакваме мълчалива подкрепа сме готови да чуем нещо различно, било то и изключително полезно?

По-скоро насочвам изводите си към етапите на загуба ...
И съответно адекватните на етапите "утехи".
Когато сме подвластни на шока, гнева, пазарлъка или депресията едва ли сме склонни да чуем думи подходящи за приемане и надежда.
Аналогично, когато изживяваме подобни емоции сме подвластни на тях и трудно можем да превключим на чуждата вълна ... склонни сме да пренесем своите емоции в чуждата болка ...
Ако съм гневна ще подходя така и към другия ... Може и да не съобразя, че вече работи надеждата ...

П.П. Това, което не ни убива ни прави по-силни?
Горкият, стар Ницше   ... дали е мислил, че в 21 век ще звучи като водка с утеха ...  

Обаче дали когато очакваме мълчалива подкрепа сме готови да чуем нещо различно, било то и изключително полезно?

За мен "мълчаливата" подкрепа е доста интимен акт. Ако "мълчаливата" подкрепа не изисква думи или редове, то тя изисква поглед, мимика, жест, а за да усещаш и познаваш някого само по погледа, да можеш да разпознаеш, че има нужда да помълчите заедно, а той да оцени този вид подкрепа е нужна повече близост.
Във форум е почти невъзможно да получиш мълчалива подкрепа, почти. Понякога както сама каза - подминаваш теми. И на мен ми се случва. И нищо да не напиша в тема, която ме е докоснала дълбоко, един вид съм подкрепила "мълчаливо". И все пак отсрещният не го разбира. Би могъл единствено ако прочете....


Смятам, че когато човек напише нещо във форум, то все пак иска да получи "немълчалива" подкрепа   , а дори и да го провокират, пак е нещо, пак се излива енергия.


Това, което не ни убива ни прави по-силни......или ни убива, но лека полека, не отведнъж.

Ницше ше ме извини. Хо хо.

П.П. Това, което не ни убива ни прави по-силни?
Горкият, стар Ницше   ... дали е мислил, че в 21 век ще звучи като водка с утеха ...  

Много точно казано! Многократно е напирало в мен желанието да кажа /напиша/ няколко утешителни думи, но просто не мога. Десетки пъти препрочитам някоя тема, нечия тъжна история и рядко намирам думи... Често е по-добре да замълчиш, отколкото да несъзнателно да нараниш някой или просто да изречеш някое клише. Предпочитам да дам съвет и да разнищя нещата... Да потърся нова вратичка /за другите не за себе си/. Съветите, утехата и съпричастността която получавам от форума определено ми помагат.
Нали затова сме тук! "Не губи кураж, идва нов тираж!" - почти във всеки втори пост стоят точно тези думи! Наистина имаме нужда от това!

Доста дълго подминавах темата, даже не мислех да пиша, но ми беше интересна. И сигурно така щеше да си остане, ако снощи не бях гледала един филм, който някак си ме предизвика и съответно води до поста ми тук.
За себе си - понякога предпочитам да излея мъката си, да се разтоваря и после като трескав наркоман търся отговорите, за да съм сигурна, че има някой, който ме е разбрал, който ще ми каже дори само едно простичко съжалявам и аз ще се почувствам добре. А понякога я тая в себе си, гризе ме, тормози ме, измъчва ме, но не мога да я споделя с никой и тогава само сънувам... И сънувам... и говоря сама със себе си и крещя вътрешно, защото не мога да го споделя или да поискам помощ...
Много зависи от това, какво е душевното ни състояние в момента - в една ситуация искаме приятелско рамо, в друга прегръдка, в трета - мълчание...
Та за филма - не харесвам Дженифър Анистън, но снощи гледах един филм с нея - Love Happens, та там на главния герой съпругата беше починала при катастрофа. Той беше минал през всички етапи на отчаянието и беше зациклил на отричането. Та той каза нещо, което ме впечатли много - как когато тъжим, ние все едно гледаме в огледалото за обратно виждане и не можем да намерим пътя пред себе си. Понякога имаме нужда да се вперим право напред и ще намерим пътя. Признавам си, този филм много ме докосна и доста си поревах... Понякога човек има нужда от нещо подобно, понякога от друго. Но ми се струва, че не винаги му се иска да остане сам със себе си, колкото и да се обича...

Доста несвързано ще се получи ... но е по темата...

Преди години пием кафе с една от най-близките ми приятелки, аз все още бях във водовъртежа на цикъл - овулация - цикъл и т.н. Та говорим си и тя по едно време с възторг ми разказва как наша позната забременяла и чакат дете и колко е щастлива ... бях като попарена, попитах я "как ти хрумна да ми разказваш тези неща точно в този момент", а тя отговори "ама аз ти го разказвам точно, заради това - да видиш, че има надежда за всички ..." Е, не и се получи утехата  Не и се получи и тогава, когато аз ревях след неуспешното си ИКСИ, а тя ми каза "Помисли, може би няма да успееш да забременееш, защото едно родено вече дете има нужда точно и само от  теб"
Сега на този етап знам, че е била права, но тогава ме заболя... заболя ме от първата част на утехата 

  и ние не сме лесни за утеха ... затова аз лично рядко подлагам околни и близки на такова изпитание ...

Fussii, добра приятелка, само дано няма амбиции за психолог.

и аз си имам "любими" включвания, не толкова към мен, но ги приемам лично ...

в последно време топ тройката, която ме качва на черешата е:
 - Пенка от вестника или от телевизора след 5 инвитро успя - значи и ти ще успееш /неминуемо следствие от популяризирането на проблема  /;
 - Всичко е в главите ни /импулсивно бих отговорила, че е в други части на тялото/;
 - Заслужаваш да бъдеш майка, ще бъдеш прекрасна майка ...

Ganka, мерси за филма ... да, за да тръгнеш напред трябва да гледаш напред

в последно време топ тройката, която ме качва на черешата е:
 - Пенка от вестника или от телевизора след 5 инвитро успя - значи и ти ще успееш /неминуемо следствие от популяризирането на проблема  /;
 - Всичко е в главите ни /импулсивно бих отговорила, че е в други части на тялото/;
 - Заслужаваш да бъдеш майка, ще бъдеш прекрасна майка ...

   Това наистина е добра топ-листа! Колко си права, само...!!!

и ние не сме лесни за утеха ... затова аз лично рядко подлагам околни и близки на такова изпитание ...

не, не сме... точно това имах предвид в най-първия си пост и това имах предвид,когато казах, че понякога много ме напъва да утеша някой, който не знам дали иска да бъде утешен...

а по повод на омразното мен клише за убиването, Фреша го беше допълнила по ПРЕКРАСЕН начин

Това което не ни убива, ни прави по-силни, но ни и разболява ... 

а нещото, което най-много е "моето" нещо за утеха е едно стихотворение, дето съм го поствала поне 5 пъти тука:

Не можеш да ме разбереш,
Не казвай „Знам какво е!”,
Не казвай, че ще оцелея,
Че злото за добро е...

и т.н да не ставам досадна