Здравейте и благодаря за отговора – той дълбоко ме трогна, накара ме да видя доста невидими за мен до сега неща, подейства ми и леко отрезвително, докара ми спокойствие!
НЯМА ДА ПРАВЯ ЦИТАТ НА ОТГОВОРА - за да не става дълга темата!
Права сте – имала съм депресивни епизоди – но за моя радост бързо преминавам през тях и вдигам главата си. Може би го постигам с това, че се стремя веднага да си направя оптимистичен план, който да следвам – да има някакво действие от моя страна, целящо позитивен резултат. И естествено за мен – се надявам и на едно рамо от съдбата – навявам се винаги събитията да се развият по добър начин, макар че примерно към даден момент съм на дъното или поне така се усещам. Накарахте ме да се почувствам благодарна за това мое свойство!!!  А прогнозата Ви, че „никога повече няма да бъда в подобна тежка фаза” ми подейства доста добре.
А ПРИЕМАНЕТО – с него може би имам проблем. Но съдбата отново направи така, че бързичко ме бутна към него – при прегледа след поредния неуспех ме пратиха отново да се оперирам – отново миоми и то и от двете страни на матката. И сега въобще не ми е ясно ще остане ли нещо читаво от моята матка след втората тежка оперативна интервения. И дали въобще ще мога да се надявам на бременност, раждане и да правя ин-витро опити. Отново краткотраен шок, тръшкане и самосъжаление. И толкова.
Е – почти се предадох вече. Това ме накара да поставя въпроса пред себе си (по Ваш съвет към момичетата в тази тема)– ще прекарам ли живота си без деца или ще започна да възприемам и алтернативните варианти – а именно осиновяване. Отговора е, че не искам да остарея без деца и внуци. Това е. Ходихме на една прекрасна почивка, опитах се и успях да се насладя и възхитя на всяко чуждо дете, което се случваше покрай мен и заедно с това да преборя някои страхове у себе си – целенасочено, разбира се. Аз осъзнавам страховете си и съм се научила да ги формулирам и да ги поставям пред себе си. Получи се до някъде.
И естествено оптимистичния план, съставен непосредствено след шока – здравословно хранене, малко полезна диета, среща с един доктор хомеопат (голямата ми надежда), приемане на билки, йога, тес терапия – всичко това с цел да намаля тези гадни миоми, което да помогне изхода от операцията да е добър. И ако стане така – още едно ин-витро евентуално и ако следва неуспех – подаване на документи за осиновяване и продължаване на опитите с ин-витро на ЕЦ, без лекарства (мразя лекарства от всякакво естество).
След това прочетох Вашия отговор. Толкова изумително перфектен е анализа. Толкова много съвпада с моето състояние – че ме трогна до сълзи. Даде ми вярата, че съм на прав път и на финала. И най-важното – спокойна съм. Защото почти бях осъзнала проблема, а Вие ми го формулирахте съвсем точно – „Преди това Вашият основен проблем е емоционалното приемане на загубата”.
Знам, че тези неща не се случват случайно и трябва да ме научат на нещо. Не искам вече да се съпротивлявам. Искам само да приемам нормално случващото се, да не се тръшкам и да не страдам. Почти се получи. Така е трябвало да протече моята съдба, а аз приемам да вярвам, че съм направила най-доброто на което съм била способна във всеки един момент и ще продължа да го правя – но без съпротивата и крайната тревожност. И дано всичко бъде наред - винаги и до края.
А Надежда вероятно винаги ще имам. Но дано тя вече не ми докарва напрежение и отрицателни влияния. Важното е, че вече приемам сравнително спокойно възможността, че може и да не родя дете. Разбрах и осъзнах всичко, което ми написахте. Дано ефекта е добър. Май съвсем скоро ще се „предам” и ще се укротя най-сетне. Наистина съм много опърничава, но то май е и от зодията – Стрелец съм все пак – уж най-оптимистичната, опърничава и не на последно място огнена зодия. Но вероятно и точно това ме е държало във форма и ми е даволо сили –а не се е стигнало до пълна разруха.
И не бива да забравям Вашия съвет – „В безсилието е вашата сила”.  Май ще се окаже, че е точно така в тази моя борба със стерилитета. Много ми хареса формулировката!!!
За литературата съм съгласна. Но вече съм се научила да я подбирам и да залагам на определени автори. Но има и нещо друго. Сега като препрочитам нещо – го възприемам по съвсем различен начин. Явно е и до моментна наглса, натрупан опит, преживяно и т.н. Естествено все още правя и допускам грешки, но май винаги ще е така. По-важното като че ли е, че търся позитивното и лесно не се отказвам от него.
Още веднъж благодаря!! Дадохте ми голям кураж. Трябвало е да ви „срещна” точно сега, защото преживявам важен момент.

    Писмото Ви много ме зарадва, защото видях най-важното: решението да имате дете – но не решение изтерзано, пропито с болка и колебания, а решение мъдро, спокойно, изстрадано.  Описанието на сцената с минаващите чужди деца ми подейства много пречистващо. На път сте да осъществите своята мечта; решението за продължаване на опитите, дали стилулирани или на ЕЦ - един Бог знае, заедно  с вписване в Регистъра, е най-доброто във Вашия случай. По принцип развитието на  нагласата за осиновяване е основен маркер как се движим по стадиите на кризата. Ако чувстваме, че все още не сме готови за осиновяване, значи ни предстои още от пътя на кризата, т.е. до крайната спирка - успокоението. Ако ли чувстваме, че никога няма да бъдем готови, обикновено означава лиша прогноза за цялото протичане на кризата. Това – в общия случай. Аз, както Ви казах, не виждам нищо симптоматично и извънредно във Вашите чувства, така че вместването Ви в този сценарий е най-логичното и здравословно нещо. На един по-късен етап, когато решението за подаване на документите за осиновяване е взето окончателно и когато започнете да ги събирате, Ви препоръчвам горещо матриалите за психологическа помощ, които Fussii е публикувала в раздела „Осиновяване на дете”. Трябва да се благодарни за положения от нея труд, тъй като той ни спестява страшно много колебания, недоразумения, дори и емоционални сътресения, а и е жизненоважен за отношенията ни с детето. На онзи бъдещ етап подобна литература и филми действат много мобилизиращо и отрезвяващо. Но – толкова по тази тема, защото това не е единственият Ви вариант. Няма защо да спирате и с медицинските процедури. Просто няма основателна причина за това. Единствената причина, извън медицинската, би могла да бъде по-голямата вреда, която те Ви носят, отколкото евентуална полза накрая. Важното е само едно – решението за дете. Силата на намерението намира слабото място в системата, (независимо дали в системата на АСП на МТСП или на нашите собствени тела) и пробива. Побеждава.
    Сега по-маловажен е начинът, по който ще имате дете, а по-важни са бъдещите Ви отношенията с това дете. Казах в началото, че решението Ви е „изстрадано”, но не и „изтерзано”, което е съществено условие за здрвословен психологически климат. Има някои примери на биологични деца, създадени чрез АРТ, при които „грешките” във възпитанието са плод не на недостатъчна подготовка за родителстване, а на собствени, лични психологически пропуски в преработката на дадени чувства по време на борбата със стерилитета. Има случаи на небиологични деца, които формират много по-стабилен идентитет и по-устойчива привързаност към обект от някои биологични деца, които обаче, за съжаление, са се превърнали в криво огледално отражение на една непреживяна криза. Тези случаи не са чак толкова много, но ги споменавам като доказателство на тезата, че децата се създават с готовност да очакваш неочакваното, с готовност да се запознаеш с една нова личност, каквато е детето. А тази готовност се формира именно по пътя на „изстрадването”, на качествено преживените и преработени чувства преди това.
    Mira_m66, отговорих Ви само по най-оновния въпрос, който е решаващ за всичко останало. Имам вяра и виждам надежда ! Желая Ви успех!

Ваня, много ви благодаря за отговора! Съвсем точно сте разбрали какви са основните ми проблеми да се справя със самата мен, не само със състоянието на детето. Наистина съм от по-тревожните характери и се страхувам да не изпадна в крайности като хипер протективност. Не съм убедена, че оставам в полезната зона, именно защото ми е трудно да забравя за проблема, дори и за кратко. В същото време съм убедена в любовта си към сина ми и искрено мога да кажа, че той е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Най-трудно ми е да преценя кое  ще допринесе за щастието на детето ми в дългосрочен план или би му нанесло психическа вреда. Става въпрос не само за терапиите, но и за възпитанието и ежедневните дейности като цяло. За съжаление, кое е удачно за детето ми и кое не, разбирам на принципа на пробата и грешката, а това дава и негативен ефект върху него. Това, разбира се, важи за всички родители, но  все пак в общия случай е по-лесно човек да определи собствените си насоки  и да ги модифицира в движение според детето си. Има много типични, нормални ситуации, в които нямам никаква идея как е най-добре да реагирам. Да не говорим, че в БГ родителите на специални деца общо взето се борим сами и откриваме "топлата вода". А конкретно за рехабилитацията, такава, която да не е в някаква степен стресираща и натоварваща, няма.
По отношение на опасността при майките на специалните деца да станат свръх протективни. Честно казано моето лично мнение е, че диагнозата е отключващ фактор на тревожно поведение, дори и в последствие да се превръща в „алиби” и до голяма степен зависи от тежестта на състоянието. Ако зависеше само от характера, броят на нервните майки в градинките, които давате като пример, щеше да бъде много по-голям, а слава богу, това не е така.
Общувам с много родители на деца с увреждания и мисля, че проблемът не е толкова в рутината, която измества обичта, а в загубата на битката за щастие и оттам загубата на мотивация. Осъзнаването на факта, че  детето ти всъщност не е щастливо (или въобще не може да осъзнае какво е това щастие) и твоите усилия не могат да го направят такова, е убийствено. Стигне ли се до този етап, остава само грижата като задължение, но няма цел, няма надежда.  Това, според мен, е най-големият ужас на една майка.
Но не искам да завършвам така песимистично. Наистина се надявам синът ми да има щастливи моменти както с мен, така и без мен и ще направя всичко възможно да му помогна.
Още веднъж, много благодаря за отговора, вашите разсъждения са ми много полезни, за да намеря собствения си начин за справяне.

   Annie13, добре е, че намираме обще тон, че говорим за едни и същи неща. (Тонът ни е верен, но подробностите са това, което правят такъв тип съвет поне малко полезен.) Да, рехабилитацията винаги е стресираща, но тя трябва да бъде подплътена с двойно повече внимание и обич като компенсация на този факт. Не се съмнявам, че правите това, но няма ли как да се абстрахирате от момента, че тя е задължителна? Защо всъщност да е задължителна? Вие го правите на добра воля, за да помогнете на детето. Следователно водещият мотив би трябвало да е удоволствието от общуването и удовлетворението. (Затова Ви казах по-долу за етапа на приемане: той осмисля грижата, защото човек знае, че е безсилен и прави своя максимум, а не гони идеален, утопичен, т.е. – невъзможен максимум. На този етап контролът над собствения живот се е завърнал. Ето това е пътят на „сила в безсилието”, който съм споменавала. Ако знаеш, че реалният резултат от усилията ти е независещ от теб, даваш повече с по-малко усилия, защото така и така приемаш битката за загубена и главното, което ти остава, е обичта. Тя винаги присъства, разбира се, но тук тя не е задушена от техническата грижа.) Това би трябвало да дава интуитивен отговор на колебанията Ви кое е добре и кое – не в психичен дългосрочен план. Ако имате предвид общите неща, то е ясно: свободата, достойнството, собствената ценност трябва да бъдат подкрепяни. Като всяко дете, синът Ви е чувствителен към обида, отхвърляне и т.н. , те трябва да бъдат минимизирани. Ако обаче имате предвид кое би било добре за него психически, но „пропусната полза” физически и интелектуално, и обратно: ползотворно като рехабилитационен процес, но с цената на някакво страдание, то постановката на въпроса е неправилна. Тя би означавала, че самата Вие противпоставяте емоционалното и физическо щастие. Да, щом рехабилитацията е натоварваща, тя трябва да бъде правена до такава степен, в която детето да не изпитва страдание, Вие знаете това по-добре от всеки тук. Това е много трудно решение, но Ви предлагам да се доверите на интуициата си и майчинския си инстинкт: щом виждате, че детето Ви страда, не правете това, което му причинява това страдание. Не съм видяла щастлив човек от насилствени процедури, а ние говорим именно за щастието. От другата страна е медицинската полза. Вие, като майка, според мен сте човекът, който трябва да поеме отговорността и да намери златната среда. (До преди 50-60 години също са лекували с лектрошок, довел не един и двама пациенти до самоубийство, а и медицината поначало, няма как иначе, е изпълнена с добре замислени и подкрепени терапии, които носят физическо (и психическо, разбира се) страдание. От само себе си най-агресивните отпадат с времето. В този смисъл: това, което е свързано със страдание (и психическо), трябва много внимателно да се обмисли и да се консултирате много старателно с лекари.
   Искам само да коментирам един момент, който не съм сигурна, че разбрах правилно: за отключващия фактор на тревожността, който не зависи от личностовата предразположеност. Че е отключващ фактор – да, но тревожността се развива именно защото тя винаги си е била там, макар и в потенциална форма. Затова дадох примера с майките от градинките: независимо от това, че нямат проблем, те пак са тревожни. Тревожността е черта, тя не е качество, т.е. – всеки я има, въпросът е – доколко. Това си разсъждение правя, за да Ви кажа, че логиката на отключващият фактор е най-лесният път към оправданието, към алибито на диагнозата. Има отключващ фактор, но той не ни освобождава от отговорността за собствените ни постъпки и реакции. Той само дава началото на един проблем, справянето с който си е лично наша задача, а не на същия този отключващ фактор. Ако сама не се подкрепяте с тази мисъл: че сте сама и само Вие носите отговорност, няма кой да Ви помогне. Защото ако Ви помогне, ще означава, че Ви „оправдава” т.е. – приел е внушението на „алибито”, излъган е, което в никакъв случай не Ви решава проблема с тревожността.
   Последно правите обобщението за загубената битка за щастие. Струва ми се, че това е предварителна дисквалификация от играта. Силно се моля да греша. Ние не знаем доколко и как различните са щастливи. Това, че не познаваме техния начин или работим с догадки, не ни  делегира право на оценка, защото тя е основана на нашите критерии, а не на техните. Единственото, което можем да направим, е предварително да ги „квалифицираме’, а не „дис–„ , защото мислим, че са в неравностойно положение. Спрямо нас.
   Видях един германец да носи на гръб 19-20-годишния си син с ДЦП на 40-градусова жега, по ужасен баир в парка „Гюел”, за да му покаже от върха творенията. Е, германецът със сигурност не беше щастлив от жегата и товара си. Но беше щастлив от друго: че дава възможността на сина си да види.  Според мен това е начинът: бащата мисли, че синът му е щастлив. Ако мисли обратното, синът му няма да види нито Гауди, нито детската площадка. Както много наши деца не виждат.
   Поздрави!

Здравей Ваня,
аз няма да изпадам в конкретика, защото не мога да пиша толкова  , а искам да питам нещо по- общо.
Дали ние самите се изолираме, ако детето не идва дълги години или хората несъзнателно игнорират такива с проблеми? Или пък увлечени в грижите за децата си, натоварени в работата и пр. просто губят общите теми с нас?

Честит празник на всички!

Здравейте, Ваня!
Когато приятелите ми и роднините разбраха, че ми предстои ин витро всички ме подкрепиха. Сега, когато вече излезе резултата постоянно чувам - ама да не казваш на никого до 3-тия месец, (а тези, които чакат резултат - какво да им кажа? след 3 месеца ще ви дам отговор), пази се и от този род. Почнах да се дразня много. Нали аз съм бременната? Защо да го крия? Писнало ми е от суеверия - не минавай под стълба и т.н.
Чудя се как да не обидя тези, които ми желаят доброто, но и не искам друг да ми казват какво да правя.

  Радвам се да чуя най-добрата новина! Оттук нататък животът Ви се променя, защото се изпълва с изненади, които никой няма да може да предвиди и предсказаже Дано всички тук усетят скоро доброто лице на неизвестността!
   Въпросът Ви би могъл да бъде трериран като хипотетичен  терапевтичен казус, не само защото  е аналитично ориентиран, но и защото в него сякаш има противоречие между това, което питате и това, което искате да кажете.
   Косвено той се отнася до колективното безсъзнателно, но аз няма да се спирам тук. Може да прочетете малко Юнг - изключително явление в световната хуманитаристика, чете се леко, интересен, полезен. Подчертавам „полезен”, защото прави  пленителна и поетична амалгама от научни обяснения за формирането на колективната памет, схващания, вярвания, които ние чрез себе си преработваме и прилагаме. Магически достоверен. Но прочетете малко, защото Юнг е само основата. Ако тръгнете да търсите отговорите на въпросите за същността на суеверията, несъмнено ще ги откриете. Социалните антрополози и етнолозите  от 50-те до сега са натрупали много респектираща база данни за ритуалните действия, символиката на бита и  магическото мислене.  Включително за табуто на бременността.  Но в началото е Фройд, който определя  "неврозата като индивидуална религиозност, а религията като универсална натрапчива невроза." („Тотем и табу”)   , но те с Юнг и без това се скарват Както и да е.
   Има един Ваш въпрос на 4-а страница, чието съдържание съм интерпретирала като отнасящо се до  т. нар. в психологията „самосбъдващо се пропрочество”.  Тук е малко по-различно.  Там Ви казах: „Махнете го; това не е от Вас, не идва отвътре.”, а тук Ви казвам: „Ако е от Вас, послушайте го!”    
   Честно казано, напълно разбирам и приемам страхът на жена със седем опита и няколко неуспешни бременности, да речем, да купува бебешки неща, докато е бременна. Тук няма правилно и неправилно. Тя е споделяла много пъти, тя е мълчала много пъти. Тя е минала през всичко. Това своебразно заключване и капсулиране в тревогата й ще й мина. Да, тя има нужда от психологическа помощ, но проблемът й ще стане много по-голям ако се работи с начина, по който преработва тревожността, а не със самата тревожност. Много по-безобидно е тя да не купува бебешки неща, отколкото да купува и да преживява старите кошмари само защото й се подиграват, че вярва в бабини-деветини. Т.е. – зависи от случая. Не зная Вие колко опита имате и какво е състоянието Ви, но щом този въпрос Ви вълнува, значи имате известни колебания доколко приемливи са Вашите страхове. Защото зад суеверието, разбира се, се крие страх. Въпросът дали страхът е правилен ми се струва неразумен. По-скоро бих го поставила като „дали реакцията ми към страха е правилна (в смисъл на полезна, ефективна срещу него)”.  Очевидно е, че въздържането от покупки  за бебето няка  как да доведе до успешното му раждане, но може да доведе до много сериозно понижаване на една хронична патологична тревожност, развиваща се в почти деветмесечен пик и, за съжаление, неприключваща с този пик.
   Не виждам нищо притеснително и жена с подобен негативен опит да затрупа стаята на бебето с покупки, например. Стига тя да се чувства добре. Ако иска – да отиде в бтв да каже, ако иска – да лъже, че надебеляваJ. Ако иска – да не лъже, просто да мълчи. Може да мълчи от умора, а не от суеверие. Както й е най-добре. Всичко зависи от миналия опит. Въпросът е да се чувства  колкото се може по-защитена и сигурна.
   Не така стои въпросът обаче с други, на пръв поглед  по-невинни, суеверия, практикувани в   отсъствие на подобна лоша дългогодишна тревожност.Като, например,  начини и ритуали за предопределяне или отгатване на пола на бебето,  здравето му или бъдещето му. Това, освен практически необосновано (което няма никакво значение, тъй като тук говорим за вярвания, т.е. – за най-мощната ценностна система),  ми се струва ... каприз. На пръв поглед.  Симпатичен каприз, зад който стоят несимпатични мотиви. Но това е друга тема. Четейки най-голямия български форум за майчинство, всеки ужаважащ себе си психоаналитик би могъл да построи блестяща докторска теза, така както Фройд „взема назаем” старогръцката митология и в залеза на живота си се сеща да върне дълга си. Към културата. Та  и тук би станало дума за култура ако продължа. Но няма, защото приемаме, че случаят с отнемането на силата чрез отрязване на косата, макар и масов, не е резултат от много четене на Библията, а резултат от нечетене на всякакви други книги.
   В случая мисля, че най-малкият проблем е дали да се съобразявате или не с другите. Бъдете сигурна, че никой не се интересува дали прескачате шахти  или се обръщате три пъти след черна котка. Ако някой Ви съветва нещо, то е защото Ви мисли доброто, а зад това мислене се крие цял психичен родов фонд, формиран с поколения, за да се стигне до пра-стар човешки опит. Т.е. – тук има много фактори: семейни, социални, поколенчески, културни и др., които няма как да бъдат променени, а не е и необходимо.  Тук става дума за това Вие в какво вярвате, защото каквото и да Ви говори някой, обикновено си служи с другите за оправдание на собствените си постъпки, зад които стоят именно въпросните вярвания.
   Оставяме настрани за момент обаче добрите мотиви. ”Лошите” са в близките. „Лоши” е в кавички, защото носителят им  ги преживява като добри, те са несъзнавани. Насилническите, прикрити  психични поведенчески модели, маскирани като неука суеверност могат да бъдат жестоко ”усетени” само в родова среда (тя е техният начин на живот, иначе не могат да функционират), но ако Вие ме питате за близките си, цялата невинност на въпроса Ви за пореден път би ме убедила, че совите не са това, което са и аз бих Ви посъветвала да си дадете сметка доколко тези чужди вярвания отговарят на Вашите собствени. Аз не знам дали става дума за семейството Ви или просто за познати. (Тук отрязах абзац, в който обяснявам нагледно такива вярвания чрез житейските им прояви-практики, дори твърде нагледно, но сметнах, че на този етап това не е полезно за Вас, нека бъдем "позитивни" .) Няма как страничен човек да знае какви родови несъзнавани процеси или натрупвания таи една фамилия, тъй като почти винаги самите потърпевши не осъзнават тези процеси. И тъй като те са 1/ тайни, 2/ социлно неприемливи, най-често, почти винаги, приемат формата на мила семейна закачка, фамилна шега или родова митология, разказвана така, че непознатите се смеят с глас. Т.е. – оказва се, че едно на пръв поглед безсмислено суеверие, практикувано от даден род, обикновено е приемлива социална маска на някакво несъзнавано съдържание.
   Освен предаване на изтласкано съдържание от поколение на поколение (травматичните събития се изтласкват, стават несъзнавани, а ние мислим, че се забравят),  някои суеверия и вярвания  са отлична форма за посвещаване във фамилната  територия, чиято  свещеност  човек усеща интуитивно, макар че не познава все още тайните на територията.  Нещо като присъединяване към всеобщия танц, живата и плашеща конспирация.  На прага на „посвещаването” си разбира, че ще сключи семеен завет, а дори и съвременният човек трудно отхвърля родовата  защита  и най-често приема. И ето след една година  прощъпулник, изпълнен по всичките заръки на българската мама.  Защото се предполага, че колкото по-навътре в неписаните правила си, толкова повече неписана власт ще ти бъде отпусната. Родовата сделка е ритуали срещу власт. Найс, а?
   Така или иначе, коментирах и явното, и предполагаемото  скрито съдържание на въпроса Ви, но няма как да говоря повече за неизвестното, то е извън възможностите на контакта ни. Отчитам обаче, че е възможно да използвате  опосредстването и защитата, която ни дава темата, за да коментираме Ваши съмнения относно здравословността на някои семейни вярвания.  Поздрави! Вече повече от първоначалния брой хора знаят за бременността Ви и това не й е навредило, нали?

Честит празник!
Благодаря ви отговора и за насоката за литература. Иначе се чувствам щастлива и все по-уплашена, но това май е нормално.
Иначе опита ни е първи и подкрепата на близките ми хора и най-вече на мъжа ми много ми помага и сега. Старая се да съм спокойна и се наслаждавам, колкото мога на почивката, в болнични съм.
Хубава вечер!

Цитат на: Ваня Савова в Май 30, 2011, 20:46:23 pm

5 психологически фази на страдание: 1/ отричане; 2/ гняв, 3/ сделка, 4/ депресия, 5/ приемане.

Здравейте, Ваня.Много обмислях фазите при преодоляване на страданието и се нуждая от помощ, защото мисля, че съм спряла на фазата на гнева. На всеки 2-3 години ми се случват силно стресиращи неща - спонтанен аборт, смърт в семейството, раждане, раздяла със съпруга, отново спонтанен аборт, неуспешен опит по Фонда... Мисля, че аз изобщо не мога да докарам докрай цикъла на скърбене и да стигна до приемането, защото всяка следваща репродуктивна неприятност ме връща на изходна позиция - в гнева и омразата. Мразя лекарите, които не са ми помогнали, мразя мъжете, които не искаха деца, когато бях по-млада, мразя майка си, че не разбира нищо от репродуктивни проблеми, мразя и жените, които лежаха с мен за задържане, но си износиха децата, за разлика от мен. В нашата групичка на жени от "Зачатие", с които си споделяме и помагаме, аз съм "негативната", но не мога да получа помощ, защото моят вторичен стерилитет и неизтощим гняв са непонятни за околните. Защо страдам, след като вече имам толкова красиво и здраво дете!?!?

Вече си мисля, че аз ПО ПРИНЦИП ИМАМ РЕПРОДУКТИВЕН ПРОБЛЕМ в мисленето, който ме кара да избирам мъже, които не искат деца, да избирам калпави гинеколози, които няма да ми помогнат при проблемна бременност, а при опита по Фонда - да се насоча към клиника, за която няма положителни отзиви. Единствената ми успешна бременност, е била по-скоро случайност, тя настъпи месеци след смъртта на баща ми, а при загуба на родител човек става мъдър и зрял, затова ми се е получило. След това отново съм попаднала в омагьосания кръг: неприятности - гняв - стремеж към нова бременност, нови неприятности и нов гняв.

Мислех, че всичко това ще свърши, ако 1. Родя; 2. Ми настъпи менопаузата; 3. Стана приемен родител. Но тук във форума прочетох, че дори раждането на дете не помага да се забрави мъката по неродените. Затова мисля да поспра малко и да се опитам да порасна. ОДобрена съм за втори опит по фонда, но няма да го направя, ако първо не си променя мисленето. Моля за помощ!

Вие не сте изключение от общото правило. От всички, които досега са ми писали, има само няколко случая, в които цикълът на скърбене изглежда е преживян успешно, но те са такива, защото имат предимството на изминалото време, т.е. – ние ги виждаме в края, а не в началото или по средата на пътя им. Почти сигурно е, че те са имали дълги периоди на тежко зацикляне и на завръщане към фаза и точно затова казваме, че те са „изстрадали” този цикъл. Ако имахме моментна снимка на тяхното минало, тя нямаше да вдъхва кураж и надежда, защото те, също като нас, са попадали в кризите на отчаянието, гнева, отричането и др. Не се знае как Вие ще се справите с гнева и останалите чувства, затова и не казвам, че няма да преработите всичко, така че да се успокоите, напротив – мисля обратното – че чувствата Ви са силни и дълбоки, което е едно от условията за преработката им.
Освен това, петте стадия са теоретичен модел на процесите, които текат, а не самите процеси. Разликата е следната: моделът служи за оценка на това, което се случва, докато процесът е това, което се случва; моделът има вариативни характеристики, а процесът – твърди. Ние имаме модел, по който можем да преценим през какви състояния преминаваме, а не състоянията, през които ТРЯБВА да преминем. Дори и местата на някои фази да са разменени, а някои фази да са само загатнати или пропуснати, важното е състоянията и чувствата, през които преминаваме, да служат на основната цел на този емоционален път: приемането. А то може да се случи, бавно или бързо, само чрез дълбоко изстрадване на фазите, които са личностово специфични. В този смисъл: не виждам нищо нередно, че „Вашата фаза” е гневът. Още повече: това е „класиката в жанра” на стерилитета. Имайте предвид, че това е най-характерното за хора с репродуктивни проблеми чувство, но заради темперамента, характера, личностовите диспозиции и нагласи, възпитанието и др. специални фактори, той бива изразяван по много различни начини, които често не можем да свържем с гнева. Но той е в основата. Понякога се маскира като отчуждение, понякога като тъга, но в основата на тези състояния всъщност стои чувството за несправедливост, от което произтичат и чувствата за различие, наказаност, отхвърленост, самота. Ето защо мисля, че не Вие сте „най-негативната”, а човекът, който най-бързо свързва нещата, най-обърнат към себе си, най-искрено анализиращ се, с други думи. Основание да мисля така ми дава и цялостното Ви звучене – не много често срещам хора, които смело вадят мотивите си и имат умението да направят разбор на чувствата си.
Ние слагаме проблемите си под общия знаменател на репродуктивния проблем. Затова и много ми хареса изразът „репродуктивен проблем в мисленето”. Обяснява отлично как правите грешни ходове в репродукцията . Вижте, аз не мисля това за не-нормално. Да, отстрани изглежда нелогично, ако оценяваме само борбата Ви с репродуктивния проблем, но очевидно тук са намесени и други фактори. Ако човек беше робот, на който се подава команда „Репродуцирай се!”, много ясно, че щеше да избере най-краткия и верен път. Е, да, но дори и при ясна цел, той често се „самопрограмира” да греши. Това има своя огромен смисъл. Ако нямаше, нямаше сега Вие да разбирате, че грешите. А тези, които не са сбъркали, остават в неведение за това кое е добро и кое лошо за тях. От лошото се страхуват да не им се случи, но ако това стане, не биха могли да го различат, защото нямат критериите на опита за себе си. Честно казано, не виждам по какъв начин мога да Ви помогна, при условие, че Вие разбирате всичко това. Вие имате предимството на опита и анализа му, което само по себе си е достатъчна сила да канализира цялата Ви енергия в разрешаването на всичките Ви проблеми, не само репродуктивния. Нито съвети, нито подкрепа, нито късмет са в състояние да сторят за Вас това, което личният Ви опит може, по-точно – поуките от него. Вашите разсъждения на тема „мислене” ми звучат аналогично на гореспоменатите истории за успешно разрешена криза на инфертилитета, чиито резултати наблюдаваме. Вашата криза може и да не е разрешена засега, но мисленето Ви е свършило 99% от работата. Остават другите две от прочутата триада – емоциите и поведението.  Поведението е лесно, то е следствие от мислите и чувствата, при него с „воля” не става. Но ето няколко думи за чувствата.
Нека се върнем на гнева. Справянето с него е въпрос на лична воля. Знам, че той изглежда като независим ураган, който сякаш някой изпраща, за да ни разруши. Но това не е така. Гневът е закономерно следствие на наранени базови личностови потребности, присъщи на „Aз”-а.  Привидно идва от околните; изглежда, че те го предизвикват, но всъщност е плод на конфликта между нашето и чуждото Его. Замислете се за минали случаи и ако можете честно да отсъдите чии са грешките, ще видите, че там, къдете не са Ваши, е имало начин те да бъдат предотвратени. Често обаче, напълно целенасочено, независимо дали съзнателно или не, не полагаме усилия да ги предотвратим, защото ”Аз”-ът, в психоаналитичната терминология, е хищно, алчно дете, което вечно иска. А най-лесният начин е гневът. Защото той оправдава, реабилитира Егото, прехвърляйки вината на другите. Затова справянето с него минава през анализ на конкретните ситуации и обстоятелствата, при които изпитваме гняв. Но не анализ от типа на „аз направих това, а той онова”, а анализ на собствените подбуди. От друга страна, има ситуации извън нашия контрол, което гневният човек преживява като трагедията на живота си, но вероятно е неговата благословия. При борба с репродуктивни проблеми също минава много време, докато се приеме безсилието. С други думи – пътят към победа над гнева е пътят към победата над себе си. А това става най-вече чрез благодарност и смирение - в християнска терминология, чрез анализ и приемане – в психологическа. С няколко думи може да се каже само толкова.
На много хора през 2-3 години се случват нещастия, но те не ги обединяват около някаква основна идея, за разлика от нас, при които ядрото на събитията е липсата на дете. При репродуктивните неудачи сякаш всяка голяма скръб, като, например, загуба на близък, е „вмъкната” в календара на централните репродуктивни неуспехи. Т.е. – при нас психичната енергия отива почти изцяло в една посока, а няма ресурс да се изстрадат останалите събития. Познавам не една и две жени, загубили член на семейството си, докато се подлагат на процедури, които „между другото” преживяват и това. Забременелите обикновено правят връзка между живота и смъртта, точно като Вас. Със сигурност и аз я правех. Сега мисля, че съм грешала, тъй като ако местата на събитията бяха разменени – първо раждане и после смърт, нямаше да ми направи толкова силно впечатление връзката между двете. Мисля, че щастливото събитие тушира нещастното и аз поставях акцента върху щастието, няма как иначе...
Относно т. нар. „вторичен стерилитет”  - какво Ви интересува дали другите разбират проблема Ви с мотива, че вече имате дете? Ако нямахте, пак щяхте да се чувствате неразбрана, бъдете сигурна. По принцип, всеобщото мнение е, че кризата на жена без дете и на жена с дете, която иска второ, е коренно различна: първата е всепоглъщаща мъка, а втората – не чак толкова  всепоглъщаща . И това изглежда е така, ако сравним чувствата на жена без дете и жена с малко дете, която иска второ. Дотук. Не знаем обаче какво се случва за период от 5, а и по-малко, 10, 15 или 20 години, в които първото дете пораства. Човек не е статична структура, която „изпълнява дълга си” чрез раждане на дете. Както всяка бременност, всяко дете и всеки брак са различни преживявания, така и желанието за дете във всеки период от живота е уникално, защото зад него стои уникална история. Когато жената няма дете, не се анализира личната история, фона на нейното желание, защото социалната нагласа е, че майчинството е човешки приоритет, който хората разбират и подкрепят, т.е. – съчувстват и съпреживяват проблема. В тази съпричастност обаче живее и финия и не толкова фин понякога нюанс на вярването, че жената трябва да „го преживее”, „да знае какво е”, „да го изпита”, без да отчита, че има майки, които не помнят, не отчитат, не знаят какво е да имаш дете, въпреки че физически имат, колкото ии грубо да звучи това. Т.е. – обществото е настоено да вярва на споделения опит, а не на собствения, личния. Затова и по-трудно съпреживява с жена, която „вече е минала по този път”, което, разбира се, е социална заблуда. Човешкото желание за второ, трето или пето дете е естествено точно толкова, колкото и желанието за първо, както и колкото нежеланието за деца, в зависимост от житейския период, защото не се знае каква лична и семейна история стои зад него. А дори и да не стои – кой дава критериите как да живеем и да си търсим щастието? Тук искам да добавя, че подобно дискриминативно отношение, макар и негласно, има в частност към хората с репродуктивни проблеми – ходенето по доктори заради второ бебе понякога се приема за своего рода екстра от страна на околните.
P.S. Като цяло, имам усещането, че освен репродуктивния Ви проблем, има намесени и други, които трябва да отделите от репродуктивния. Вкарвайки всички събития в общи релси, губим основната им идея, същността им. Така много лесно всички те стават черни или бели, а може би е редно в името на личното спокойствие животът да е сив  . Не се притеснявайте за „грешното” си мислене, а се съсредоточете върху преценката на случките в живота си, която да Ви послужи за бъдещите решения. Както казах, имате много солидна, здрава основа, много сте мислили и сте на най-верния път.

Здравейте,
чета и препрочитам всеки написан ред и виждам себе си във всяка история.Сякаш по някакъв странен начин съм успяла да взема най-лошото и трагично от историите.Нямам въпрос или точно формолиран проблем който бихте могла да ми помогнете да разреша-просто исках да изкажа съпричастността си към всички момичета с репродуктивни проблеми....Горе главата ,ние сме по-силни от всичко и всички

Много ви благодаря за сериозното отношение към този срамен проблем - гнева. Срамен е, защото явно зад него стои инфантилност. Поздравявам ви за формулировката - че човек може да прави "грешни ходове в репродукцията". Точно това се опитвах да опиша и аз - сякаш ако се уважвам малко повече, ще мога по-умно да си режисирам живота без грешни ходове точно по отношение на репродукцията. Защото в останалите ситуации аз разсъждавам трезво и вземам най-добрите решения: в обществения живот, в професията си, пък дори и като правя ремонт вкъщи 
Засега най-важно е да довърша "работата" по насоките, които вие ми давате - да обмисля миналите ситуации, за да разбера подбудите при вземането на едно или друго "неправилно" решение, за да ПРИЕМА миналото си и самата себе си.
БИХ СЕ ВКЛЮЧИЛА В ГРУПА ЗА ВЗАИМОПОМОЩ, АКО ВОДИТЕ ТАКАВА.
Знаете ли, че от четири години търся специалист като вас. Живея в областен град, където може да се отиде единствено на ПСИХИАТЪР, но те са претоварени от работа със сериозно болните хора, с документацията, рецептурните книжки и другите безумия. Хората с магистратура "Психология" са учили точно три семестъра задочно и не биха приели да работят с възрастен човек като мен (аз също не бих им се доверила, те тепърва се учат). А хората имат огромна нужда от психологическа помощ - да направят разбор на живота си, за да карат напред спокойно и по-мъдро. "Това е въпрос на спешна психологическа хигиена" - както би казал Карл Густав Юнг 

Благодаря ви, че сте тук в "Зачатие". Дано да сте жива и здрава и весели почивни дни!

Здравейте г-жа Савова.
От доста време не влизам във форума и не съм сигурна дали този пост ще се приеме нормално. Затова не пиша в темата. Ако сметнете че трябва, копирайте въпроса там.

Става дума за синът ми (8 г. и 4 м.), сега за втори клас.

По принцип винаги се е държал мъжки. Приемал е нещата от живота такива, каквито са. Например животното трябва да се заколи, за да се яде. Дядо му го няма, защото е починал. Когато гледа по телевизията, никога не е намерил за "гадно" това, че за да изяде тюлен, бялата мечка и снегът ще станат целите в кръв.
В предучилищната група седеше до детенце с аутизъм. И колкото и да му предлагаха да се премести, отказваше, защото никой няма да седне до това дете. Вдигна скандал на баба си, когато му каза, че това детенце му пречило.

Преди няколко дни обаче видя момиченце, което живее съвсем близо до нас и тази година беше в съседния клас. На предишната им среща детенцето е изглеждало съвсем здраво. А сега едно му оченце стоеше силно вдясно и не мърдаше.
Синът ми дойде при мен целият треперещ. Питаше какво й е на детето. Самата аз не знаех и му казах, че ще се оправи, но той не повярва. Не си спомням да съм го виждала толкова разстроен. Повече не говори за нея, но започна да разпитва за други болни дечица.
По принцип не се е плашил от деца, които са си били болни, когато се е запознал с тях. Но това е било здраво и се е разболяло и може би това го шокира.

Детенцето е с рак на мозъка, водено е в чужбина, но не може да му се помогне и ще продължи да се влошава бързо. Аз не зная как да кажа на сина си какво е положението, така че да го приеме. Не искам да го лъжа, защото той ще продължи да вижда болното дете, да чува какво говорят съседите. А и с тази болест не се знае колко дълго ще живее.

      Приемам въпроса Ви като въпрос за това как да говорим с детето за смъртта. Първата причина за това е, че независимо, че детето не е реагирало травматично на смъртта на близък – дядо си – го е направило при среща с болестта (фатална) на друго дете. Това е и най-често срещаният модел – интерес/скръб при случай с дете, а не с възрастен. Втората причина да се насоча така е следната: синът Ви е разбрал, че с другото дете става нещо нередно, че се влошава, а не, че по принцип детето е различно.
   Помолихте ме да не намесвам по никакъв начин Бог и зодии . Аз съм съгласна с това – обяснението, че Бог така е решил или че на небето детето е по-добре, виждайки, че живите са тъжни, усилват объркаността, несигурността и тревожността на детето. Независимо от това обаче, трябва да преминете през собствените си убеждения – възможно най-честно, просто и разбираемо за детето. За всеки смъртта има различно значение и каквото и да е Вашето отношение към нея, трябва да го обясните на детето си, така че да Ви разбере. Тук основният принцип е честността. Колкто по-откровено му кажете какво мислите, толкова по-добре ще се отработи целия процес на приемане.
   По-важно в случая е обаче да запазите чувството му за сигурност. Между 6 и 9 години децата се досещат за неизбежността на смъртта, макар все още да не могат да вникнат напълно в понятието за време. Това означава, че в детето Ви се оформя идеята,  макар и неизказана, за собствената смърт, както и на родителите. Не може да приеме неизбежността, но я подозира. Смъртта на този етап означава раздяла. Това е най-големият страх на едно дете, затова, когато стигнете (ако стигнете) до тази тема, уверете го, че нямате намерение да умирате скоро, нито пък, че той ще умре и ще се грижите за него дотогава, докато той има нужда. (Това важи конкретно за неговата възрастова група.) Подкрепянето на чувството за сигурност, в каквато и да е тема, свързана със смърт и болести, е най-важна. През цялото време се ръководете от този принцип: детето трябва да чувства, че каквото и да преживява или мисли, Вие сте с него. Затова избягването на темата и фалшивите обяснения не само са безрезултатни, но и вредни, те усилват стреса.
   Детето е стресирано, защото смъртта в нашето общество е занимание самотно, обвито  в мистерия, мълчание и страх. Вредно ще е за сина Ви ако подкрепите това социално табу: че това не ме засяга, че няма да се случи сега (както Ви казах, детето вече се досеща, че смъртта е за всички), че се умира в болница и т.н. Всички терапевтични школи са единодушни: първата среща със смъртта, както и всяка следваща,  трябва да се отработи. Да се премине през всичко, което трябва: въпроси, обяснения, преминаване през гняв, агресия и вина (с продължителност до 6 месеца обаче, после – психолог), скръб, осмисляне и т.н. Всичко това – с Вашата подкрепа, без да оценявате или осъждате разбиранията му. Дори и детето да не се е сблъсквало със смъртта, още от 2 до 6 години тя присъства в живота му: изследва мъртви буболечки, играе игри, в които се имитира умиране, свързва я със съня и др. Ако обаче се сблъска, трябва да го подкрепите да я посрещне.
    Какво означава това?
    Вие не трябва да избягвате болното детенце. Напротив. Добре е да поддържат контакт, ако са близки. Ако детето видимо се влошава бързо, трябва да подготвяте сина си преди всяка среща, за да не се шокира от външния вид. Контактът в този момент е най-важен. Трябва да оставите сина си да направи собствените си заключения. Ненапразно той вече Ви задава въпроси за други болни деца, което е естествена, нормална реакция за диапазона 6-9 г.: да търси причината. Това не е симптом, а норма. Не се притеснявайте от интереса му към болни деца, а търпеливо и честно отговаряйте на въпросите му. И така: оставете сина си да поеме този товар, защото ако не го направите сега, по-късно ще е по-трудно, но като бонус ще имате да се справяте и с неотработена стара травма. Завършекът на този натоварващ, но необходим процес е погребението. Всеки сам избира дали да държи детето си настрани от такива ритуали, но обикновено тези, които го правят, са на мнение, че животът е за живите, на мъртвите не можем да помогнем, така че дали ще отидем на погребение или не – все тая, няма нужда от социално лицемерие, в което и децата си да въвличаме на всичкото отгоре. Без да осъждам тази позиция, защото тя е изключително адаптивна и успешна, съм на мнение, че тя е ефективна до време, до сблъсъка със загуба на значим близък. Тогава травмите от старите загуби оживяват вкупом. Затова е добре човек да преживява и преработва навреме всяка една загуба. Имайте предвид, че синът Ви възприема точно така болестта на детето: като загуба. Което неминуемо е свързано с чувство на вина. Трябва да го освободите от него, обяснявайки му, че на детето се случва това не защото е било непослушно или защото майка му и баща му са лоши, а защото има болести, които променят тялото му. На този етап това обяснение върши работа. Т.е. – придържайте се изцяло към неемоционалната, рационалната гледна точка, за да го освободите от вината.
    Забравих най-важното: в никакъв случай не говорете на сина си, че болното дете ще умре. Поддържането на контакта с детето служи, за да се премине поетапно през процесите на приемането на загубата. Ако самата Вие мислите, че срещите Ви са безсмислени, защото детето така и така ще умре, цялото упражнение (защото това е точно упражнение) е безсмислено: срещите ще са и травматични, и неефективни в дългосрочен план. Ако детето почине, пак ще сте изправени пред същия въпрос: как да му го обясня? Срещайте се с него като с всяко живо дете: то е живо и, както се казва, един Господ знае какво ще стане. По този начин синът Ви ще види доброто лице на болестта и смъртта, а няма да се сблъска с неизвестността, която буди неистов страх. Ще види, че болното дете е като здравото: играе и се смее. Всичко, което Ви обясних по-рано за начина, по който да говорите с него, трябва да използвате в случай, че синът Ви Ви пита. Т.е. – първо е преживяването, после е обяснението, а не обратното. Ако синът Ви мисли, че болното дете ще умре, чак тогава говорете с него, като обаче, всеки път наблягате на това, че изходът е неизвестен.
    Още нещо: това е началото. „Интересът” му в тази област ще се задълбочава и е важно какви основи ще положите. Към темата ще се завръщате с нови и нови обяснения.
    Надявам се да Ви бях полезна с това кратко обяснение. Ако детето Ви не може да преодолее травмата, препоръчвам Ви среща с детски психолог. В София, в „Александровска”, в Клиниката по детска психиатрия „Св. Никола” работят много кадърни детски психолози (това е трудна област). Мисля, че с голяма лекота ще решат проблема.

Здравейте, Ваня!
Благодаря Ви за отговора за мое име и от името на сина ми.

Ще се опитам когато говоря със сина си да съм спокойна и да не издавам собствения си гняв от това, че такива неща се случват на деца.
Когато аз бях малка имаше друго детенце във входа със същата диагноза. Аз тогава бях по-голяма, а болното детенце по-малко. То плачеше много - и денем и нощем. Никога никой от съседите не каза, че детския плач му пречи. И наистина някак съвсем естествено дойде и края.
Абсолютно всичко беше нормално, докато един ден, след доста години, не чух баба му да го споменава. Случайно си изпусна портфейла и от там изпадна снимка на детето. Тогава разбрах, че всичко това не е нормално.
Не искам да мисля, че "там горе", или където и да било, има някой, който решава. Не искам и синът ми да мисли, че някой е всесилен и се разпорежда със съдбите на хората по този начин.
Надявам се да намерим приемливо, за възрастта му, обяснение и да продължим напред.

Здравей Ваня,
аз няма да изпадам в конкретика, защото не мога да пиша толкова  , а искам да питам нещо по- общо.
Дали ние самите се изолираме, ако детето не идва дълги години или хората несъзнателно игнорират такива с проблеми? Или пък увлечени в грижите за децата си, натоварени в работата и пр. просто губят общите теми с нас?

Честит празник на всички!

   Допълнение към въпроса Ви: в друго свое писмо до мен обяснявате, че по Ваши наблюдения хората, които са се дистанцирали, са родили децата си на възраст 35+, а тези, които не са – на възраст малко преди 30. Мислите, че възрастта вероятно има значение. Посочвате, че по-големият брой е на дистанциращите се семейства.
  И двете неща са верни: понякога ние, с проблемите, се отдръпваме, понякога хората – от нас. Когато е вторият случай, съм убедена, че това не е злонамерено. Както днес каза една жена, с която говорих: „Не споделям в работата си, защото ако някоя колежка знаеше, че нямам матка, никога нямаше да ми казва, докато ми споделя за тревогите, които й създава детето: „И на теб ще ти дойде до главата скоро, съвсем скоро...” Значи, за мен поначало хората не са лоши, а специално тези проблеми в общуването ни произтичат от страхове, стереотипи, предразсъдъци, неефективни мисловни схеми и др. под. Всяка от двете групи хора – с проблеми и без - се стреми да запази достойнството на отсрещната, но предпазливостта в общуването го разрушава и винаги крайният резултат е един и същ: едната страна е онеправдана - или „проблемните” се сърдим, че ни обиждат, независимо дали съзнателно или не, а  „безпроблемните” са напрегнати, че ние страдаме, докато общуваме с тях. Според мен ще е много по-лесно ако няма групи. Аз съм била и от двете страни на барикадата: не са ми давали да погаля нечие малко дете, може би за да не се разстройвам, не знам, но после и не са поглеждали моето малко дете, може би за да не се разстройвам аз, че те нямат или наистина да не се разстройват, не знам. Случвало се е и да изпитвам някакъв вид вина, докато ходех в клиниката на прегледи като бременна, разминавайки се с всички толкова изстрадали хора. Т.е. – ако тръгна по пътя на тази логика, винаги се въртя в омагьосания кръг на едни и същи чувства: срам, вина, неудобство, колебания. Мисля, че те не са конструктивни и затова ги зарязах. Просто ги зарязах. Напоследък започнах да общувам повече с една жена от квартала, която има много тежки репродуктивни проблеми, без изгледи да ги разреши и която, разбира се, вече има тежки психически проблеми. Всеки път, когато вляза при нея с детето на ръце, тя ме поглежда с онзи поглед на смесени чувства, който всички познаваме, а аз най-безапелационно й връчвам детето. На нея й става много добре, това се вижда от хеликоптер. При други действа добре обратното: отбягването. Но мисълта ми е, че няма как винаги да се съобразяваме с всички, а и не е необходимо. Най-добрата стратегия е искреността и спонтанността. Колкото по-добронамерено, толкова по-добре. Дори и в случаите, когато ни отбягват или нараняват по някакъв начин. Когато „агресорът” види, че си открит, защото няма какво да губиш, губи мотивацията си и се пренастройва...
    Относно възрастта: да, има значение. Има значение във всичко, не само тук . Аз съм от хората, които и поради проблема си, и поради социални фактори съм фен на по-късното раждане – просто съм продукт на своето време, но напълно разбирам, че в по-късна възраст трудностите се изживяват по-тежко (да не говорим за медицинската страна). Което всъщност не ме засяга. Това нито променя нагласите ми, нито нищо. Ако досега жена на 43 год., например, не е успяла да забременее, по-добре да погледне напред, а не в миналото си. Но пък и няма да седна да отправям призиви към хората да мислят, докато са млади – не е в моя стил.

здравейте ,реших да потърся мнението ви по мой пробллем свързан с децата.аз съм млада жена която още няма дете ,но работя по въпроса  .има обаче нещо ,което не мога да преодолея в себеси ,от много малка съм на това мнение и не смятам ,че ще го променя,аз просто не харесвам децата момчета и безкрайно ме дразни вечното им превъзхваляване ,пожелания за син и разни подобни неща.проблема е в това,че се улавям,че аз направо ги ненавиждам ,а вероятността да родя момче ме ужасява ,до такава степен,че дори се чудя дали да имам дете .не смятам,че мога да намеря начин да преодолея това ,мисля,че ,ако имам момче ,цял живот ще съжелявам и даже е възможно да го мразя .какво бихте ме посъветвали

Здравейте. Имам нужда от помощ и съвет, свързан с отношенията с дъщеря ми. Тя е на 5 години и напоследък проявява агресия вкъщи, само срещу нас с баща й. В друга среда е тиха, свита, кротка и усмихната, а вкъщи се държи безобразно. Доскоро се държеше лошо най-вече с баща си, а сега и към мен. Удря, крещи. При нея имаше известно закъснение в развитието по неустановени причини, но по-късно прохождане, по-късно проговаряне и т.н. Разбирам, че нейната неувереност или по-скоро чувството, че няма общ език с децата на нейната възраст (доскоро), е предпоставка за натрупване на някакъв вътрешен гняв, но и ние трябва да оцелеем все пак. Винаги е била невероятно упорита, взискателна, изискваща всичко да става по нейния начин. Абсолютен диктатор вкъщи и най-чаровното, сладко и усмихнато дете навън. Вероятно вижда отношенията между децата в градината -как се решават нещата с викове, юмруци и т.н. и го пренася вкъщи, в средата, в която се чувства уверена и спокойна, но става вече нетърпимо. Не помагат нито наказанията, нито поощренията на доброто поведение. Моля ако можете да ми кажете какво бихме могли да предприемем, за да се справим с тази агресия. Вече говори много и общува и много повече с всички, но проблемът вкъщи остава. Не съм срещала досега дете с такава воля, като нейната. Признавам си, че не мога да се справя с нея. Знам, че трябва с добро, опитвам се да обяснявам, но когато си е наумила нещо, няма сила, която да я накара да си промени решението, ако сама вътрешно не е убедена в това. Не можеш просто да я залъжеш с нещо. Изчела съм много книги свързани с детската психоанализа, но нейният характер е уникален. Умна, чувствителна е, може да бъде най-чаровното дете ако пожелае, но всяка емоция при нея е взривоопасна, ако не се вмества в представите й. Преди време се консултирах с психолог, според който това, че давала израз на емоциите си, е много добре и би било по-притеснително, ако не е така. Съгласна съм, че за нея е добре, но и ние трябва да оцелеем покрай нейните емоции. Ще Ви бъда благодарна за всяка насока и за всеки съвет.   

здравейте ,реших да потърся мнението ви по мой пробллем свързан с децата.аз съм млада жена която още няма дете ,но работя по въпроса  .има обаче нещо ,което не мога да преодолея в себеси ,от много малка съм на това мнение и не смятам ,че ще го променя,аз просто не харесвам децата момчета и безкрайно ме дразни вечното им превъзхваляване ,пожелания за син и разни подобни неща.проблема е в това,че се улавям,че аз направо ги ненавиждам ,а вероятността да родя момче ме ужасява ,до такава степен,че дори се чудя дали да имам дете .не смятам,че мога да намеря начин да преодолея това ,мисля,че ,ако имам момче ,цял живот ще съжелявам и даже е възможно да го мразя .какво бихте ме посъветвали

    При първо прочитане въпросът Ви звучи като за психоаналитична работа.
    Д-р Фройд казва, че чувството Ви е породено от завист за пениса, формираща се във фалическия психосексуален стадий (3-5 години). В този стадий пък момчетата развиват страх от кастрация, виждайки обезобразеното момичешко тяло с липсващ пенис. Завистта на момичето се проявява в желание да роди момче в зряла възраст, което е регрес към този психосексуален стадий. Тук Вашият случай се отклонява от описанието, което психоаналитично би се тълкувало пак като завист, бунт и гняв срещу липсата Ви на пенис.
   Оттук нататък би следвало да тръгнете на психоанализа години наред, за да разберете защо регресът Ви е толкова силен, но най-вече - за да приемете собствената си завист.
    От позицията на психологическия опит – това е стресиращо бързо развиваща се наука – трябва да отречем този подход по следните причини:
1) Фройд е популярното лице на европейската психология от началото на миналия век, а не на научната. Той работи с частни случаи,  тълкувани субективно чрез интроспекция, асоциации и анализ, които не са научно веризицирани по никакъв начин. Популярността си дължи на революционните за Викторианската епоха възгледи на сексуалността, а не на научни постижения. Понастоящем психоаналитично ориентираните членове на всички професионални и академични общности в САЩ са  едва между 5 и10 %. В България психоанализата е все още интересна по много проста причина: забранявана е от  режима и след като става достъпна, се формира закъсняла реакция на интерес.
2) Възгледът за завистта за пениса и съпътстващите я трактовки са най-слабото място в теорията му, за който дори ортодоксалните психоаналитици избягват да говорят, а ако се наложи, обясняват, че това място подлежи на ревизия. Каква точно - остава неясно.
3) Дори един бегъл поглед към личния живот на Фройд е достатъчен, за да се види, че той е син на своето време - буржоазен, партиархален, Цвайгов. Разклаща  институцията на брака, но живее лицемерно в нея. Идеите му са в огромна степен пренос на собствени чувства. Въпреки силното отражение на неговите невроза, зависимост, сексуални смущения, хомосексуални импусли и др. върху личния живот и идейно формиране, Фройд изключва влиянието им (огромна част от интимната си кореспонденция той изгаря).
    Ето защо и ние имаме право да отречем положителното влияние на неговите идеи върху Вашето психично здраве.
    Моето обяснение е социално. От думите Ви става ясно, че Вие изпитвате гняв не срещу мъжкия пол сам по себе си, а срещу отношението към този пол. Казвате „децата момчета”, а не „момчетата”. Към детето, като към беззащитно същество, се предполага, че има отношение от страна на околните. От изказването Ви излиза, че децата са обект на отношение, а не свободен субект. И Вашето раздразнение от чуждото отношение към обекта се пренася към субекта, т.е. – към пола, сам по себе си. Изглежда, че мразите мъжете, но по-вероятно е да мразите отношението към тях, когато те са деца.
    Затова смятам, че в личната си психична работа трябва да се съсредоточите върху това да направите разграничение между пола и отношението към него. Погледнете момчетата като деца, а не като „деца момчета”. Вижте ги в цялата им невинност – те не са виновни за семейния сценарий, който понякога оплитат около беззащитните им души. Момчетата не участват в психичната интрига, в която някои родове живеят, а са нейна жертва. Момчетата, както и момичетата, понякога биват поставени в положение на заложници на пола си от техни близки. Никое дете не се ражда с чувство на гордост или малоценност от това, че е с определен пол. Отношението, ако има такова, към собствения или чуждия пол, се придобива.
    Това трябва да Ви наведе на мисълта дали Вие не участвате в половия заговор по същия начин, срещу който се бунтувате. Както към момчетата понякога има толерантно поведение въз основа на пола, абсолютно същото съществува и към момичетата, макар че се дават различни обяснения/оправдания за това.
     В моята работа понякога се сблъсквам с неприкрито пристрастие към деца от единия или другия пол, маскирано с най-разнообразни рационализации. То най-често е произведено от фамилната нагласа, а не от личния опит, който обаче често служи за лично обяснение.  Аз оставям намира тези хора, защото техните възгледи не им създават никакъв проблем. Това, че формират „отношение” към пола у децата си, е въпрос на личен избор – всеки възпитава така, както умее. Не така стои въпросът при Вас. За да се поинтересувате как да превъзмогнете това отношение, означава, че съзнавате, че то не е разумно, защото Ви пречи. Следователно – проблемът е лично Ваш, а не на околните. Няма как да променим семейните им вярвания. Ако родите момче, няма нищо лошо в това да Ви поздравят със „Сине, сине, ти си ангел мой” (ако въобще така се казва този лирически шедьовър), защото поздравът обслужва личното  вярване на поздравяващия, че момчето е страшно ценна категория, а не Вашето. Вие може да вярвате в обратното. Което пак няма нищо общо с Вашето дете. Вие ще го обичате независимо от пола му, не се притеснявайте от бъдещите си чувства към него. Но дали ще му придадете част от своите нагласи под една или друга форма – тук вече се опасявам, че „да”. Всеки родител неминуемо го прави. Въпросът е във фазата на формиране на идентитет човек да отхвърли неконструктивните семейни вярвания, за да живее автономно. Ако не го е стори не само в тази фаза, но и никога – ще живее според правила, които не е писал. Ето защо е много важно да си дадете ясна сметка за още едно нещо: дали отношението Ви към децата момчета не е резултат от съобразяване и живеене в една чужда схема. Нищо чудно още от дете да сте усетили, че сте попаднали в чужд сценарий. Още по-добре, че сте разбрали това навреме, а не след като родите. Тогава щяхте да се изненадате колко много значи полът за хората, независимо кой. Вероятно заради тяхното попадне в нечии чужди сценарии, не знам. Важното е, че това няма общо с обичта. Вие ще обичате детето си.
     Що се отнася до това, че имате репродуктивен проблем, а същевременно се и вълнувате от пола на бъдещото си бебе, което може да изглежда като каприз, мисля, че наличието или липсата на репродуктивен проблем не е критерий за наличието или липса на отношение към пола. Просто при хора с репродуктивни проблеми нагласата към пола, ако има такава, е с отложен старт на действие и има много по-малко пространство за изява.
Поздрави!

здравейте Ваня ,честно да ви кажа в мен няма и грам завист за пениса на мъжа ,винаги съм искала да съм жена и никога не съм съжелявала за това .подобно твърдение направо ме изуми ! не съм сигурна,че вие изобщо сте разбрала всъщност за какво става въпрос ,явно аз не съм се изказала,или вие следвате протокола и не влагате индивидуален подход ,не знам .не мисля,че нещо от това ,което сте ми писала е вярно ,даже ми звучи агресивно ,сякаш сте ядосана,което ме навежда на въпроса-вие данеби да имате син ?

мисля,че няма смисъл да продължаваме разговора ,нищо положително няма да излезе

мисля,че няма смисъл да продължаваме разговора ,нищо положително няма да излезе

Абсолютно си права, нищо няма да излезе от тоя разговор, защото не говорите на един и същ език, честно ти казвам. Но не съжЕлявай, че зададе този въпрос, защото други участници във форума ще се възползват от отговора на Ваня Савова и от интересните препоръки, дадени в него.

  ще си позволя да защитя сангреа, ако позволите ще обясня защо, и ще помоля ваня да даде още малко към отговора,  защото и мен ме интересува, а мисля, че и други момичета, които не си го признават, или поне не гласно...
  до скоро си мислех, че надали друга жена мисли като мен, т.е. като сангреа, и аз искам момиче, не съм сигурна дали ще мразя детето си ако е момче, във всички случаи сигурно ще го тормозя и ще му връщам на него (като представител на мъжкия пол) накърнена от близките си...  и аз никога не съм искала да бъда мъж, уважавам съпруга си и баща си. предполагам, че сангреа е имала нещо малко по друго предвид. в моето семейство (въпреки, че имам и сестра) майка ми, баба ми и други роднини (не само жени) непрекъснато величаеха мъжката рожба (брат ми), това го забелязах и в други семейства още преди години (в пуберската възраст), това непрекъснато "покланяне" пред мъжкия пол  явно ме е карало да се чувствам пренебрегната, по-долна класа ... виждам го и в съвременните родители, почти всички двойки около мен имат 1 или 2 момчета.  много лигаво ми изглеждат някои неща като говорим за момчета (не говоря за 1-2 годишни деца), а примерно за 10-12. това желание за момче е някак заложено в българското съзнание - да имаме син - да продължи рода (името), да ни доведе снаха и като се родят внуци всички да ни гледат и слушат, в някои райони даже съм чувала и - да не се излагаме пред хората  че ако е момиче може някъде да пристане и край с честа... примери много, хора всякакви.  малко объркана ми стана мисълта,  като цяло - искам бебе, да - предпочитам! момиче, незнам как (е сигурно няма да го убия  ) ще преодолея тези резерви към мъжкия пол 

sangrea , всъщност Ваня Савова много точно ти е обяснила откъде произтича проблемът ти вероятно, но го е направила изчерпателно, "на висок стил" и ако изобщо си дочела отговора й - не си го осмислила. Афектирала си се абсолютно ненужно.

В нашето общество специално - "децата момчета" са култ. Култ, от който лично аз съм страдала и сега като зрял човек - също страдам понякога. Защото в моето семейство примерно, сме само двама внуци - аз и братовчед ми. От нас двамата, като човек, професионалист и каквото там се сетиш - аз съм "успялата", "доказалата се", справилата се сама, "по-добрата" /ако и да съм жена/, а той - издънката. Този когото все трябва да подпираме за всичко... Аз съм тази, която помага и искрено се интересува от хората, които винаги са ме неглижирали в негова полза, а той понякога не им вдига телефона дори. Аз, аз, ама баба ми "ще си умре с отворени очи" за него, защото той е мъж и това е достатъчно за нея. Когато дядо ни умираше, аз четях за изпити в хирургията и се нагледах на какво ли не, а братовчеда беше на море и не му казваха какво става, че "да не се травмирал". Когато стана очевидно, че дядо умира и морето свърши - аз отидох на изпит и ме накараха да го влача с мен във Варна, да не се разстройвал от гледката в болницата..."Мъжът", дето е 2 години по-голям от мен при това. Та освен изпит, бях и бавачка, като се върнах - организирах погребение, а той рева и всички му съчувстваха колко му е мъчно. Та...след тази и милиард такива случки, преди 2 седмици карах баба ми при роднините й на някакъв помен. Карам я аз, защото "принцът" е зает, имал бил две деца /вече големички, ама - за него може/. Аз с бебе, отнасям мрънкането защо не сме "на време" ПЪРВО, после ми се дават указания как трябвало да карам и откъде да мина, от жена на 78 години, /която цял живот само се е возила в кола - не е карала/ защото ТОЙ оттам минавал...завидях си на нервите в един момент. Е, ако си попадала на такова отношение около себе си и КЪМ себе си - няма особена чуденка, защо не са ти "страст" мъжете и особено малките такива. Те възрастните търпят критика понякога, ама "малките принцове" - забрави.
Като бях бременна ми бъркаха яко в здравето изцепки като: "Какво ще е бебето?" "Момче" - казвам. И отсреща: "Ееее браво, таткото сигурно е много горд!"  БРЕХ! Ако не беше момче, татакото явно мнооого трябваше да се срамува, що ли... Добре, че му спестих подобно "унижение" миличкия  Тези простотии и клишета са дълбоко залегнали в нашата държавица и естествено вбесяват всяка нормална жена и мъж. Не само жените, уверявам те.

Споделям го, защото ей такива като моята баба са милиони в нашата държава. Съвсем буквално. Тяхното сбъркано отношение към децата, въз основа пол - трови поколения наред и трови милиони семейства отвътре. Трови ги така, че се стига и до случаи като твоя, в който да допускаш, че ти не би обичала собственото си дете, защото то е от мъжки пол. Спокойно - няма такава възможност. За това специално - не бери никакви грижи - и с пишка, и с рогца, и с опашка да е - ще го обичаш таааа пушек ще се вдига.

Всеки бъдещ родител има /или си мисли, че има/ предпочитания към пола на бебето си, /особено ако ще е първо/ въз основа на някакви лични преживелици и формирани мнения - резултат от житейски опит и ситуации, в които е попадал. Kогато става дума за "хора като нас тук", по обясними причини - приоритетно е дали дете изобщо ще има и дали ще се роди живо и здраво, а от какъв пол ще е - просто не е "първата мисъл" и нещо, което ни е важно. Предполагам, че всяка жена очакваща дете си има някакво предпочитание в тази посока, но то най-често е в сферата на "забавното" и мотивирано от неща като: "иска ми се да вързвам панделки", или друго подобно - и за мен лично това не е нещо опасно, лошо, или осъдително. Каквото и да е бебето накрая - щом е живо и здраво - всички са щастливи и доволни и толкова. Какъв е полът - за никого няма значение реално, независимо какво си е мислел преди човечето да се роди
Аз например исках живо и здраво дете и нямах никакви съмнения, че ще го обичам все едно от какъв пол ще е. Все пак, ако някой ме беше питал и можех аз да реша - щях да искам момиче. И знам идеално защо бих искала. Защото - аз имам прекрасна връзка с майка ми, защото по-голямата част от съзнателния си живот прекарахме двете, минали сме през много неща и хубави и лоши... Сега, на 31 си давам още по-ясна сметка колко е хубаво, че имаме тази връзка и отношения, давам си сметка, че ги имаме "от лошо" т.е. ако бяхме едно типично БГ-семейство - вероятно нямаше да са ни чааак такива близки и стабилни отношенията с майка ми. За много неща си давам сметка и защо ми се ще едно, или друго и защо няма гаранция, че би се получило същото, ако "копираме участниците". Като бъдеща майка - се чувствах много по-уверена, че знам как да възпитавам и да се отнасям с момиче и това някак ще ми се получи лесно, защото съм го видяла, преживяла... Но това е илюзия всъщност. Няма подобни гаранции. И за това си давах сметка.
Когато ми казаха, че чакам момче - първта ми реакция /наум разбира се/ беше: Егати, сега трябва да се разправям с пишка, те все имат проблеми, после пък няма да дава да го гушкам и изобщо ще ме метне на "тотален игнор" като се осъзнае и вземе да се прави на мъж... Аз как ще си говоря с него, как ще си бъдем близки, как ще се справя, това ще е много сложно, може и да не ми се получи... После ме налегна ужасно чувство за вина, че съм си помислила такива неща, вместо просто да се радвам, че детенце е в чудесна форма и се развива добре, ами съм се затръшкала сега пак за мене си - АЗ,АЗ,АЗ как ще се справя АЗ, какви "благинки" ще имам АЗ...

Три дни по-късно, пазарувах в несвяст бебешко оборудване с кеф и купувах просто за "моето бебе". Повече и през ум не ми мина някога, дали, какво, как. Той си беше мой и аз го обичах и това, че е ТОЙ, а не ТЯ - не ми беше никакъв проблем. Тогава не бях влязла още в 4-и месец и дори не го бях усещала. Когато се раздвижи в мен - е, наистина с пишка, без, с рогца, опашка, болен, здрав...никакво значение нямаше. Обичах го и го чаках с нетърпение да го гушна. Сега го гледам как спи и по повод на разговора тук - чудя се, че ми се е искало той да бъде момиче.  Даже не мога да си го представя, камо ли да ми се доще. Той е просто моето дете и от какъв пол е - ми е абсолютно все едно.
Когато ти се случи и на теб - и на теб ще ти е все едно. Само дано ти се случи скоро и без мъките на повечето момичета в този форум ти пожелавам 

П.П. Ваня, извинявай ако коментарът ми в твоята тема не е уместен. Просто споделям лични преживявания, надявайки се да са полезни за някого, не се опитвам да "консултирам" – нямам ценз за това.

здравейте Ваня ,честно да ви кажа в мен няма и грам завист за пениса на мъжа ,винаги съм искала да съм жена и никога не съм съжелявала за това .подобно твърдение направо ме изуми ! не съм сигурна,че вие изобщо сте разбрала всъщност за какво става въпрос ,явно аз не съм се изказала,или вие следвате протокола и не влагате индивидуален подход ,не знам .не мисля,че нещо от това ,което сте ми писала е вярно ,даже ми звучи агресивно ,сякаш сте ядосана,което ме навежда на въпроса-вие данеби да имате син ?

мисля,че няма смисъл да продължаваме разговора ,нищо положително няма да излезе

   Здравейте, sangrea! Много дълго се смях сама на ситуацията, която показва, че понякога Фройдовите идеи нямат положителното влияние върху психичното здраве на човек, както казах и по-горе. И за миг не съм си помисляла, че имате завист за пениса – опазил ме Господ от подобна неразумност! Само очертах традиционния психоаналитичен поглед върху Вашия проблем, който изумява не само Вас и мен, но и много други хора. Отвреме навреме ходя да проверявам при специалист дали възгледите ми са все още съответстващи на действителността, но още при първия си досег с Фройд, преди много години, знаех, че за него няма какво да проверявам.
   Моля Ви, забравете Фройд и прочетете отново втората част на писмото ми. Там 3-те основни неща са: 1) че имате негативно отношение не към самите момчета, а към отношението на околните към момчетата. Неодобрението към околните се пренася върху момчетата; 2) че проявявате същото дискриминативно отношение, от каквото се оплаквате  -  хората предпочитат момчета, но пък Вие предпочитате момичета – това е едно и също пристрастно отношение (Обвинявате ме, че имам син, сякаш това е грях, (макар в действителност да имам дъщеря, което споменавам лично за Вас).); 3) че проблемът произтича именно от съобразяването, съюзяването с това неправилно, според Вас, отношение.
   Т.е. – лошото, неправилното, несправедливото и т.н. според нас отношение не може да се „победи” пак със същото отношение с обратен знак, а с осъзнаването, признаването и най-важното – с практическото му спиране. Ако някой толерира момчетата на полов признак, това не означава ние да толерираме момичетата в отговор. А означава ние да не правим същото, от което се оплакваме. Точно защото осъзнаваме вредата от това.
   Mecinka, в интерес на истината, когато писах отговора си до sangrea, на няколко пъти мислих за Вашия случай, с който съм запозната. Той е много показателен за това как фамилният сценарий обърква самооценка, перспективи... въобще живота на дете, което дори не е подозирало в каква схемаго забъркват родителите му. И не е виновно. Мисля, че всеки от четящите ще Ви разбере. Ако решите да разкажете, аз ще се върна на този случай, който е абсолютно емблематичен.
    Jbrul, житейските примери и хубавите обяснения, които давате, ще са полезни на много хора, убедена съм. Всяко изказване, което е конструктивно и насочено към помощ, е ОК. Тази тема е на всички и всеки може да си пише.
    Във връзка с това бих помолила някой да ме отмени в задължението, което смятам, че имам към sangrea – да дам примери на дискриминация с обратен знак - как,  когато човек е травмиран или недоволен от фаворизирането на мъжкия пол, толерира женския.

  благодаря за отговора,  съзнавам, че трябва да се излезне от тази "фамилна обремененост" и да не се отвръща по този начин... явно ще ми трябва време, а аз го имам  за щастие мисля по този въпрос от години и още нямам дете, което да тормозя,  сигурно като опре ножа в кокала ще е същинското решаване  емблематичен е сигурно случаят дето ти разказах, опитите ми да разговарям с майка ми отидоха в груба посока  иначе за случая - майка ми "признаваше" само момчето си, в резултат на което го осакати психически...