5 психологически фази на страдание: 1/ отричане; 2/ гняв, 3/ сделка, 4/ депресия, 5/ приемане.
Здравейте, Ваня.Много обмислях фазите при преодоляване на страданието и се нуждая от помощ, защото мисля, че съм спряла на фазата на гнева. На всеки 2-3 години ми се случват силно стресиращи неща - спонтанен аборт, смърт в семейството, раждане, раздяла със съпруга, отново спонтанен аборт, неуспешен опит по Фонда... Мисля, че аз изобщо не мога да докарам докрай цикъла на скърбене и да стигна до приемането, защото всяка следваща репродуктивна неприятност ме връща на изходна позиция - в гнева и омразата. Мразя лекарите, които не са ми помогнали, мразя мъжете, които не искаха деца, когато бях по-млада, мразя майка си, че не разбира нищо от репродуктивни проблеми, мразя и жените, които лежаха с мен за задържане, но си износиха децата, за разлика от мен. В нашата групичка на жени от "Зачатие", с които си споделяме и помагаме, аз съм "негативната", но не мога да получа помощ, защото моят вторичен стерилитет и неизтощим гняв са непонятни за околните. Защо страдам, след като вече имам толкова красиво и здраво дете!?!?
Вече си мисля, че аз ПО ПРИНЦИП ИМАМ РЕПРОДУКТИВЕН ПРОБЛЕМ в мисленето, който ме кара да избирам мъже, които не искат деца, да избирам калпави гинеколози, които няма да ми помогнат при проблемна бременност, а при опита по Фонда - да се насоча към клиника, за която няма положителни отзиви. Единствената ми успешна бременност, е била по-скоро случайност, тя настъпи месеци след смъртта на баща ми, а при загуба на родител човек става мъдър и зрял, затова ми се е получило. След това отново съм попаднала в омагьосания кръг: неприятности - гняв - стремеж към нова бременност, нови неприятности и нов гняв.
Мислех, че всичко това ще свърши, ако 1. Родя; 2. Ми настъпи менопаузата; 3. Стана приемен родител. Но тук във форума прочетох, че дори раждането на дете не помага да се забрави мъката по неродените. Затова мисля да поспра малко и да се опитам да порасна. ОДобрена съм за втори опит по фонда, но няма да го направя, ако първо не си променя мисленето. Моля за помощ!
Здравейте, dantealigeri.1!
Вие не сте изключение от общото правило. От всички, които досега са ми писали, има само няколко случая, в които цикълът на скърбене изглежда е преживян успешно, но те са такива, защото имат предимството на изминалото време, т.е. – ние ги виждаме в края, а не в началото или по средата на пътя им. Почти сигурно е, че те са имали дълги периоди на тежко зацикляне и на завръщане към фаза и точно затова казваме, че те са „изстрадали” този цикъл. Ако имахме моментна снимка на тяхното минало, тя нямаше да вдъхва кураж и надежда, защото те, също като нас, са попадали в кризите на отчаянието, гнева, отричането и др. Не се знае как Вие ще се справите с гнева и останалите чувства, затова и не казвам, че няма да преработите всичко, така че да се успокоите, напротив – мисля обратното – че чувствата Ви са силни и дълбоки, което е едно от условията за преработката им.
Освен това, петте стадия са теоретичен модел на процесите, които текат, а не самите процеси. Разликата е следната: моделът служи за оценка на това, което се случва, докато процесът е това, което се случва; моделът има вариативни характеристики, а процесът – твърди. Ние имаме модел, по който можем да преценим през какви състояния преминаваме, а не състоянията, през които ТРЯБВА да преминем. Дори и местата на някои фази да са разменени, а някои фази да са само загатнати или пропуснати, важното е състоянията и чувствата, през които преминаваме, да служат на основната цел на този емоционален път: приемането. А то може да се случи, бавно или бързо, само чрез дълбоко изстрадване на фазите, които са личностово специфични. В този смисъл: не виждам нищо нередно, че „Вашата фаза” е гневът. Още повече: това е „класиката в жанра” на стерилитета. Имайте предвид, че това е най-характерното за хора с репродуктивни проблеми чувство, но заради темперамента, характера, личностовите диспозиции и нагласи, възпитанието и др. специални фактори, той бива изразяван по много различни начини, които често не можем да свържем с гнева. Но той е в основата. Понякога се маскира като отчуждение, понякога като тъга, но в основата на тези състояния всъщност стои чувството за несправедливост, от което произтичат и чувствата за различие, наказаност, отхвърленост, самота. Ето защо мисля, че не Вие сте „най-негативната”, а човекът, който най-бързо свързва нещата, най-обърнат към себе си, най-искрено анализиращ се, с други думи. Основание да мисля така ми дава и цялостното Ви звучене – не много често срещам хора, които смело вадят мотивите си и имат умението да направят разбор на чувствата си.
Ние слагаме проблемите си под общия знаменател на репродуктивния проблем. Затова и много ми хареса изразът „репродуктивен проблем в мисленето”. Обяснява отлично как правите грешни ходове в репродукцията
. Вижте, аз не мисля това за не-нормално. Да, отстрани изглежда нелогично, ако оценяваме само борбата Ви с репродуктивния проблем, но очевидно тук са намесени и други фактори. Ако човек беше робот, на който се подава команда „Репродуцирай се!”, много ясно, че щеше да избере най-краткия и верен път. Е, да, но дори и при ясна цел, той често се „самопрограмира” да греши. Това има своя огромен смисъл. Ако нямаше, нямаше сега Вие да разбирате, че грешите. А тези, които не са сбъркали, остават в неведение за това кое е добро и кое лошо за тях. От лошото се страхуват да не им се случи, но ако това стане, не биха могли да го различат, защото нямат критериите на опита за себе си. Честно казано, не виждам по какъв начин мога да Ви помогна, при условие, че Вие разбирате всичко това. Вие имате предимството на опита и анализа му, което само по себе си е достатъчна сила да канализира цялата Ви енергия в разрешаването на всичките Ви проблеми, не само репродуктивния. Нито съвети, нито подкрепа, нито късмет са в състояние да сторят за Вас това, което личният Ви опит може, по-точно – поуките от него. Вашите разсъждения на тема „мислене” ми звучат аналогично на гореспоменатите истории за успешно разрешена криза на инфертилитета, чиито резултати наблюдаваме. Вашата криза може и да не е разрешена засега, но мисленето Ви е свършило 99% от работата. Остават другите две от прочутата триада – емоциите и поведението. Поведението е лесно, то е следствие от мислите и чувствата, при него с „воля” не става. Но ето няколко думи за чувствата.
Нека се върнем на гнева. Справянето с него е въпрос на лична воля. Знам, че той изглежда като независим ураган, който сякаш някой изпраща, за да ни разруши. Но това не е така. Гневът е закономерно следствие на наранени базови личностови потребности, присъщи на „Aз”-а. Привидно идва от околните; изглежда, че те го предизвикват, но всъщност е плод на конфликта между нашето и чуждото Его. Замислете се за минали случаи и ако можете честно да отсъдите чии са грешките, ще видите, че там, къдете не са Ваши, е имало начин те да бъдат предотвратени. Често обаче, напълно целенасочено, независимо дали съзнателно или не, не полагаме усилия да ги предотвратим, защото ”Аз”-ът, в психоаналитичната терминология, е хищно, алчно дете, което вечно иска. А най-лесният начин е гневът. Защото той оправдава, реабилитира Егото, прехвърляйки вината на другите. Затова справянето с него минава през анализ на конкретните ситуации и обстоятелствата, при които изпитваме гняв. Но не анализ от типа на „аз направих това, а той онова”, а анализ на собствените подбуди. От друга страна, има ситуации извън нашия контрол, което гневният човек преживява като трагедията на живота си, но вероятно е неговата благословия. При борба с репродуктивни проблеми също минава много време, докато се приеме безсилието. С други думи – пътят към победа над гнева е пътят към победата над себе си. А това става най-вече чрез благодарност и смирение - в християнска терминология, чрез анализ и приемане – в психологическа. С няколко думи може да се каже само толкова.
На много хора през 2-3 години се случват нещастия, но те не ги обединяват около някаква основна идея, за разлика от нас, при които ядрото на събитията е липсата на дете. При репродуктивните неудачи сякаш всяка голяма скръб, като, например, загуба на близък, е „вмъкната” в календара на централните репродуктивни неуспехи. Т.е. – при нас психичната енергия отива почти изцяло в една посока, а няма ресурс да се изстрадат останалите събития. Познавам не една и две жени, загубили член на семейството си, докато се подлагат на процедури, които „между другото” преживяват и това. Забременелите обикновено правят връзка между живота и смъртта, точно като Вас. Със сигурност и аз я правех. Сега мисля, че съм грешала, тъй като ако местата на събитията бяха разменени – първо раждане и после смърт, нямаше да ми направи толкова силно впечатление връзката между двете. Мисля, че щастливото събитие тушира нещастното и аз поставях акцента върху щастието, няма как иначе...
Относно т. нар. „вторичен стерилитет” - какво Ви интересува дали другите разбират проблема Ви с мотива, че вече имате дете? Ако нямахте, пак щяхте да се чувствате неразбрана, бъдете сигурна. По принцип, всеобщото мнение е, че кризата на жена без дете и на жена с дете, която иска второ, е коренно различна: първата е всепоглъщаща мъка, а втората – не чак толкова всепоглъщаща
. И това изглежда е така, ако сравним чувствата на жена без дете и жена с малко дете, която иска второ. Дотук. Не знаем обаче какво се случва за период от 5, а и по-малко, 10, 15 или 20 години, в които първото дете пораства. Човек не е статична структура, която „изпълнява дълга си” чрез раждане на дете. Както всяка бременност, всяко дете и всеки брак са различни преживявания, така и желанието за дете във всеки период от живота е уникално, защото зад него стои уникална история. Когато жената няма дете, не се анализира личната история, фона на нейното желание, защото социалната нагласа е, че майчинството е човешки приоритет, който хората разбират и подкрепят, т.е. – съчувстват и съпреживяват проблема. В тази съпричастност обаче живее и финия и не толкова фин понякога нюанс на вярването, че жената трябва да „го преживее”, „да знае какво е”, „да го изпита”, без да отчита, че има майки, които не помнят, не отчитат, не знаят какво е да имаш дете, въпреки че физически имат, колкото ии грубо да звучи това. Т.е. – обществото е настоено да вярва на споделения опит, а не на собствения, личния. Затова и по-трудно съпреживява с жена, която „вече е минала по този път”, което, разбира се, е социална заблуда. Човешкото желание за второ, трето или пето дете е естествено точно толкова, колкото и желанието за първо, както и колкото нежеланието за деца, в зависимост от житейския период, защото не се знае каква лична и семейна история стои зад него. А дори и да не стои – кой дава критериите как да живеем и да си търсим щастието? Тук искам да добавя, че подобно дискриминативно отношение, макар и негласно, има в частност към хората с репродуктивни проблеми – ходенето по доктори заради второ бебе понякога се приема за своего рода екстра от страна на околните.
P.S. Като цяло, имам усещането, че освен репродуктивния Ви проблем, има намесени и други, които трябва да отделите от репродуктивния. Вкарвайки всички събития в общи релси, губим основната им идея, същността им. Така много лесно всички те стават черни или бели, а може би е редно в името на личното спокойствие животът да е сив
. Не се притеснявайте за „грешното” си мислене, а се съсредоточете върху преценката на случките в живота си, която да Ви послужи за бъдещите решения. Както казах, имате много солидна, здрава основа, много сте мислили и сте на най-верния път.