Много хубаво си го написала Ганка
За всичко си права, само дето понякога не е лесно да се преодолее такъв проблем и да се усмихваш сякаш нищо не се случило . Аз лично се опитвам да не ми личи заради мъжа ми, но той ме познава толкова добре, че ми е трудно да скрия настроенията си от него. Само се надявам с годините да не стана по-лоша и досадна и да не разваля отношенията ни.
Знам, не е лесно. Aз преживях част от тези усещания сама и благодаря на господ за това. Ревах че съм ялова, че съм негодна, че нищо не става, че няма помощ от никъде, /ние сме комбиниран фактор/, удрях се по безплодната си утроба... молех се на дявол, на господ, бях готова да продам душата си за бебето. И един ден се уморих. Реших, че не мога повече така. Бяхме стигнали до развод с мъжа ми. И се замислих - добре, ще дойде бебето и аз какво ще правя??? Сама ли ще го гледам??? A баща му??? Заслужава ли всичко това??? Починах си, дойдох при мъжа си в Германия. Реших, че ще изчакам месец, ще видя тукашните лекари какво ще кажат, а междувременно ще обичам мъжа си, ще се радвам на природата и забележителностите тук и каквото сабя покаже... В крайна сметка стана. Не знам кой и какво ми помогна, но знам, че борбата за бебето ме изнерви много и сега, оглеждайки се в усмивката и очите на сина си, знам че бих повторила всичко може би, но бих внимавала повече, защото понякога сега нямам търпение с него и се изнервям, не съм тази майка, която бих искала. Помисли и за това - след всичко до тук, което си преживяла, ще имаш ли сили да бъдеш добра, спокойна маика??? Ето това е големия проблем според мен... Защото детето иска много повече от един мъж... на него не можеш да кажеш не, пред него не можеш да плачеш... За него винаги трябва да си силна, любяща, опрощаваща... Стискам ти палци да намериш своя път, какъвто и да е той!