При нас опитите започнаха точно преди 4 години като забременях още пръвия месец, но се оказа извънматочна. Намаше как близките ми да не разберат и съответно след известно време след това са се досещали че продължаваме с опитите, а явно не става. Случвало се е да ме питат и аз им казвам, че работим по въпроса и търсим проблема. Но колкото повече време минава ги усещам, че не смеят много да питат, за да не ни притесняват. Мен обаче не ме притеснява когато ме питат, дори им разказвам докъде сме стигнали ако ги интересува.
В службата имам една колежка, с която сме по-близки и с нея също споделях. Дори мисля, че донякъде допринесох с това тя да пожелае и второ дете скоро. Правиха 6 месеца опити и забременя, сега е в майчинство. Дойде на нейно място друга колежка, с която се сприятелих много и с нея започнах да споделям. След това и тя забременя и сега е в майчинство. Чувам се често и с двете, понякога ме питат до къде сме стигнали, има ли резултат.
Хората около нас предполагам, че също се досещат, че има някакъв проблем. Все пак сме женени вече 4 год., а нямаме деца. Спомням си преди около 2год бяхме поканили едни комшии на гости и стана въпрос за деца, и любимия говореше "Живот и здраве като имаме деца...". Естествено се сещат, че искаме да имаме. Преди известно време и на кума бяхме споменали, но не ни разпитват. В началото само намекваха кога ще кръщават.
Със свекървата от време на време си говорим по въпроса, интересува се и аз й разказвам, но напоследък ми се струва, че не смее да попита за да не ни притеснява. Иначе любимия се е случвало да ни засича точно когато говорим затова и се дразни. Мъжка му работа. Затова гледам да не е наоколо като обсъждаме и се радвам че тя е голям оптимист. Преди време ми беше казала, че вярва че някой ден ще имаме деца и въобще не се е съмнявала в това.
С майка ми понякога говорим, дори наскоро ме пита защо не опитаме инвитро след като не става с "впръскване" (тя така вика на инсеминациите   )

Като си помисля близките и приятелите около нас знаят, но това не ме притеснява. Случвало се е да се продрязня на някои дребни неща, като например някоя жена да се прави на много компетентна по въпросите около забременяването като е забременяла от раз и то все още с неосъзнато желание за това. Но осъзнавам, че няма как хората които не са го изпитали да ни разберат напълно.
А ако някой ми каже "Ох, чакай да видиш някой ден като имаш дете какво е?" В някое от мненията по-горе имаше нещо подобно. Бих попитала, дали затова е забременяла и износила детето, защото не е знаела какво е? Дали наистина би се отказала.

от скоро съм във форума и се радвам че го има винаги сам мислила че ще имам проблем може би защото майка ми е минала по този тежък път.не е наследствено.много години се пазихме защото приятелят ми вече мъж смяташе че това се изчислява ама уви много пати съм се питала защо при всички става случайно а при нас не.имах период в който толкова много искох момиченце че го сънумах дори на сън знаех че не е истина.на никой не съм казала за тази фикс идея.и така когато пробвахме стана барзо но за кратко-нямаще пулс.преди това присъствах на ужасен разговор в който свекърва ми и свекър ми казваха че ще го гледаме у тях за което бях бясна.след аборта свекърва ми разгласила на колежки и така се разпространи кошмара ми.никога няма да и проста за това.слятам че единствения човек който ме разбира е майка ми и ми е мъчно че го преживява отново.един ден се надявам да съм поне на половина добра майка като нея.не познавам по раздаващ се човек от нея и съжалявам че понякога и се навиквам  

Аз също отскоро влизам във форума.Досега не съм забременявала.Скоро ще навърша 30.Правим опити от 2000 г.Все се надявам,че аха аха и ще стане.Правила съм някои изследвания, но след като открих форума разбрах.че далеч не са достатъчни.По въпроса за споделянето - аз също не разправям наляво и надясно,че не мога да имам деца,че постоянно мисля за това,че  ме боли ужасно, като отида в някоя приятелка /те всички имат бебета/ и ми замирише на бебе  , видя всичките онези дрънкалки и всякаки бебешки джунджурии да се търкалят навсякъде как буца засяда на гърлото ми и бързам да си тръгна за да се нарева.Психическия тормоз е огромен - минава през чуство за
безполезност,унижение,очуждение,безпомощност и достига до тиха лудост , нежелание за нищо , абе просто нищо няма значение,но мисля,че няма смисъл да ви обяснявам, всички знаете как е.Но основното е, че само които го е преживял или преживява с момента може да разбере какво е.НИКОЙ ДРУГ!Колкото и близки да са ти хората.Затова мисля,че няма смисъл да с споделя с хора,които няма такъв проблем.Аз съм човек с много контакти,работя с много хора и много хора ме познават.Все се намира кой да подхвърли "Хайде,какво чакате" или нещо подобно.Ами какво можем да чакаме?В началото се вбесявах,но постепенно свикнах да не им обръщам внимание или да обръщам нещата на майтап.Все пак хората не могат да знаят какво ти е.Не са феномени.Аз мисля,че хората които са достатъчно тактични и интелигентни никога няма да ти зададат тъпи въпроси или излишно да любопитстват, а останалите винаги можеш да поставиш да мястото им - далеч от личния ти живот.

Ние нямаме деца от 2 години. От една година се притеснявам вътрешно и се опитвам да накарам мъжа ми да отидем на лекар, но той все отлагаше, айде другия път ако не стане и така две години минаха. Майка му все казваше , че нямало проблем -  ще стане. Моите родители напротив - когато говорих , че се притеснявам майка ми ме подкрепяше, че трябва да се види това, а не да се чака . В началото знаеха само майка ми и сестрите ми. Приятелите ни най близките също знаят . Но все още не мога да споделям без да се замисля , че хората не разбират проблемите ни. Не че се притеснявам , но все пак това е нещо лично. Когато ни питат "айде няма ли и вие " , мъжа ми се гипсира , но аз не, отговарям, че смятаме да имаме деца, без да уточнявам нищо. Всеки да си прави изводите. Сега да кажа за подкрепата. В началото като направихме спермограмата и се видя , че проблемът е в мен мъжа ми сякаш се успокои и въобще нехаеше за прегледите, изследванията, които правех. Все сама ходех и дори когато правих цветна снимка и ми прилоша бях сама и си хванах такси до вкъщи. Беше ми много тежко. Миналия месец когато започнах стимулацията той сякаш се промени. Беше много различен и съпричастен. Този месец също. Това ме радва, защото иначе щях много да се депресирам.  Важното е, че се борим и имаме надежда и подкрепа.
Целувам ви всички и пожелавам успех .

Със съпруга ми сме женени от 6 години. Правим опити за забременяване и провеждаме лечение от 2 години. Все още нямаме резултат . Ще правим ин витро през септември. Тъй като съм екстровертен тип, а и професията ми е една такава, много обичам да наблюдавам реакцията на хората, когато съвсем открито говоря за проблемите ни. Честно казано, досега никой не ме е разочаровал. Получавам интерес, разбиране и съпричастие. Мисля, че бих изпаднала в психоза, ако не говоря с приятелите си за това какво правим, как се лекуваме. От родителите ни е останал само баща ми и той приема нещата нормално и винаги се интересува до къде сме стигнали и какви са шансовете. Свикнала съм още от малка да обсъждам проблемите с близките си. Повече глави мислят по-добре.
Говорейки за проблемите пред други /естествено подходящите хора/,
облекчавам съзнанието си и се чувствам доста по добре. Сега всички наши приятели и познати знаят за моето ин витро, кога точно ще бъде и как ще протече. Така повече глави мислят позитивно и ми изпращат повече добра енергия.
Всеки намира своя начин да се съхрани в нашата ситуация. Всъщност рецепти няма.
Желая на всички ви да бъдете много силни и да продължавате борбата.

Четох, четох и реших и аз да споделя - от 4 години опити, като почти бяхме сигурни, че ще стане от първия път - естествено НЕ БИ.
То човек като си е карък.................
В началото като започнахме опитите, с радост казах на майка ми, че вече не се пазим, ние с нея между другото сме си много близки, тя беше много щастлива, защото повече от една година се пазихме (защо ли да ни пита човек).
Обаче............. започна се с вечното чакане, този месец, другия, по-другия и така 4 години.
Първо майка ми и баща ми разбраха за проблема, после мъжа ми сподели и с майка си, нормално според мен. Аз нямах нищо напротив, защото според мен те трябва да знаят за това.
Знаят и най-близките ми приятели, а пък другите вече се досещат, защото аз умирам за малки деца.
Даже приятелки, които са се оженили след мен, като забременеят и ги е срам да ми кажат, защото "било им неудобно". Че за какво са виновни те за да се притесняват......
Та така, може би вече всички познати знаят за проблеми, но това не ме притеснява, вече поне не ме притеснява.
Предлагам и на вас да не ги мислите другите.
Е това е моята история, надявам се скоро да приключи както за мен, така и за всички тук!!!!!    

Последните няколко дни имам огромното желание да кажа на сестра ми, обаче ........ все не се получава. Не искам да казвам на майка ми, за да не я тревожа, на другата ми сестра също не е удобно - бременна е и не искам да я плаша.

Имам нужда вече да споделя с близък човек и най-вероятно скоро ще го направя. Ще докладвам, обещавам.

На всички обаче вече им прави впечатление, че много се заглеждам по малки деца

Що се отнася до приятелки - ами доста бременно такива има. Но това ме радва, не може да ме разстрои, а това още повече ме радва

Ще се включа и аз дано ми олекне.От 2  год.правим опити и нашият случай е горе долу като това което четох дотук.Когато реших,че съм готова да гледам дете говорих с любимия,но той е от типа мъже който трябва да са сигурни,че ще си изхранват семейството и ми каза,че не е момента.Аз му казах,че толкова лесно нестава за един два месеца и докато го навия ми беше трудно,но стана.Започнахме опити и излезнах права за съжаление,че не става от първият път.Сега горещо желаем и двамата,но нестава.По въпроса за споделянето през тези 2 год.знаеше само моя приятелка която вече има бебе на 10 дни.С нея бяхме с един и същи проблем и ми беше най-лесно да говоря.Сестра ми има дете на две години,другата ми приятелка на 6 м.Все по-трудно ми става да общувам с тях,защото като знам,че и трите имат дечица ми става мъчно,че и аз нямам.Най-лошото което стана е,че приятелката ми с която споделях откато забременя започна да ме пренебрегва.Говорихме само за бременноста и и спря да се интересува от моя проблем,а аз имам нужда да говоря с някой.Реших,че е крайно време да споделя с майка ми и сестра ми,защото неисках да ги тревожа преди това.Остана ми само форума и се радвам,че го има.

Отново препрочетох тая тема.Тя ми е една от любимите.Забелязвате ли колко е еднакво всичко при всички?А преди на открия този форум си мислех, че съм само аз.Стоя си на едно островче, а около мен минават бременни и майки с колички.Като свърша работа и се затътря към къщи минавам покрай детската градина.Детските гласчета ме карат да забързам крачка.Ужасна съм.Вече немога да се понасям.Започнах да се дразня от деца и майки.Винаги съм била спокойна и дружелюбна натура тип "мир да има", но напоследък започнах да не мога вече да се контролирам.Избухвам за най-малкото и това прави впечатление,защото не е типично за мен.Боли ме,като срещна приятелка с малкото си детенце.Ужасно ме боли.Влагам цялата си енергия за да не си проличи и това ме изцежда.Затова страня вече от майки с деца.Знам, че е грешно и не трябва,но наистина немога вече... И без това ми е толкова тежко,защо да бъркам с пръст в раната?Дори като видя някое не особено красиво създание, да си го кажа направо "Ужасно грозна женица" да бута количка първо си мисля"Боже,кой се е прежалил да си легне с тази?" и веднага след това "А кой по дяволите е допуснал да се размножи ?"Чудовище съм знам.А аз  - този месец след секса през два дни, всеки път с краката на стената по един час и т.н. дори ми дойде по- рано и хайде пак на Аптеката за тампони...Не е чесно...Не издържам вече.

Е,да споделя и аз.
Много хубава тема ,имах нужда от такава.
Женена сам от почти 4 години.В началото се пазехме.Въпроси не ме плашиха-дразнеше ме това разбиране.Чудех се защо всички очакват от нас веднага да се захванем с тая работа с бебето .След 1 г вече започнахме без предпазни средства.Естествено -не стана.Аз си знаех(нередовен цикъл от самото начало).На тези,на които не искам да давам обяснение ,казвам"живи и здрави-има време".Всъщност ми хареса и предложения от вас вариант-директен отговор.Знам ,че някой ден ще се изчерпи този мой отговор.Не можем да угодим на всички,но невиждам защо не споделяте с майките си.Няма страшно.Ние имаме нужда от подкрепа.Не всички са близки с майките си,но пък може да ги видите в друга светлина и те да станат истинските ви приятелки.Както виждам доста сте се разочаровали от тях.Но и на тях няма какво да се сърдим.И ние сме същите-отбягваме бременни или такива с деца.Така,че хората със сходни проблеми се търсят,намират общ език и се завързват приятелства.А там където нещата се разминават-се развалят такива.
Относно свекървите-и те са майки ,имат нужда от светлина по въпроса.Ако сме мъжки майки сте ги разберем.Не мислете,че съм защитница на свекървите-напротив.Ако по някакъв начин ме засегнат с някоя от онези думички(ялова,не хваща и т.н) просто им е бедна фантазията как сте се "заобичаме"
Е,хайде -чао.

Не можем да угодим на всички,но невиждам защо не споделяте с майките си.Няма страшно.

Ами не е до страшното - просто тях ги боли за нашите болки и колкото по-дълго не знаят толкова по-добре .. това е моето мнение. Ние поне можем да направим нещо и го правиме, а те са зрители на трагедията, но за разлика от останалите, които само следят шоуто, на тях им пука и на мен лично ще ми е още по-тежко, че тя страда заради нас и съпреживява всичко това.

Права си Клиа,никои не иска да тревожи родителите си,още по-малко с такива сериозни проблеми.Но както моята майка казва"това,че нищо не споменаваме пред вас,не означава,че ние не се досещаме какво става.Ние виждаме очите ти когато си около сестра си/да вметна,че сестра ми е вече в 9 мес,след аборт от "кухо яйце"/ и рабираме всичко.Все пак ние сме ти родители и малко или много те познаваме,кога си радостна и кога си тъжна"
   Същото мога да кажа и за свекър ми и свекърва ми.Много разбрани хора.Те също по един или друг начин са разбрали за нас,но са от хората,които не питат.В смисъл изчакват ние да кажем какво ни тревожи.
  Скоро разбрах нещо,което направо ме изуми.Родителите ми замисляли основен ремонт на къщата си.И аз почти година ги подканям да го направят.Но декември,когато ни трябваха пари за ИКСИ,те бяха готови да ни ги дадат веднага.Излезе,че те са се досещали,че ще ни трябват пари и нарочно са се възпирали от този ремонт.Направо не знаех какво да кажа.
   Така че,родителите ни много добре разбират през какво преминаваме,макар и да не сме им намекнали даже.Затова са ни родители,защото ни познават по-добре от самите нас.

аз сам казала на маикаси и на две приятелки а маиками горката я били повече от мен.а двете ми приятелки постояно се интересуват какво става .Понякога човек има нужда да сподели с някого ставати по леко на душичката

Цитат на: joshi

Не можем да угодим на всички,но невиждам защо не споделяте с майките си.Няма страшно.

Ами не е до страшното - просто тях ги боли за нашите болки и колкото по-дълго не знаят толкова по-добре .. това е моето мнение. Ние поне можем да направим нещо и го правиме, а те са зрители на трагедията, но за разлика от останалите, които само следят шоуто, на тях им пука и на мен лично ще ми е още по-тежко, че тя страда заради нас и съпреживява всичко това.

И аз се чувствам точно така. Цял живот съм се опитвала да спестя притесненията на майка ми, ако мога. А сега ми е още по-трудно, защото проблемът е сериозен  

Аз пък не мога да вадя болката пред другите. Слагам си маската и всички виждата в мен усмихнатия и безгрижен човек. Може би защото все пак имам 1 дете. Ако споделя с мама тя ще се опита да ме убеди, че 1 ми е достатъчно. А с някой чужд - все едно викам : Вълчо ела изяш ме. Те повечето от колежките от година са ми занатяквали, че ми било време за друго. И какво - да им кажа имам си проблеми, как ще минавам покрай тях? Само погледите им и шушукането им ми липсва.

Много интересна тема.
При мен положението е по4ти еднакво както при вас,мили моми4ета.Не искам да споделям проблема си с хората около нас.Приятели те ни не спират да ни задават въпроси от вида"ве4е ви е време,няма ли да си имате бебе","само вие останахте,работете по въпроса","какво 4акате" и други подобни,които сам сигурна 4е и на вас с задавали.И ние със съпруга ми отговаряме всеки път едно и са6то,4е не бързаме и има време за вси4ко и 4е о6те сме млади.А вса6тност от по4ти 3 години"работим по въпроса".
Аз съм споделила с маика ми,за6тото тя е наи_добрата ми приятелка и винаги ни е подкрепяла,със снаха ми(те имат 3 прекрасни ангел4ета,да са им живи и здрави)и кумицата ми,която е наи близко до мен(тук в Испания).И да ви кажа,доста по лесно е 4е сме на далеко и родителите на съпруга ми,все о6те не подозират ни6то,а и не мислим да им казваме,4е са с много старомодно мислене.И естествено с вас,мили дами,които винаги ми давате добри съвети и ме разбирате.Радвам се,4е ви има.
Касмет на вси4ки ви и скоро да се сбадне наи съкровенното ви желание.

Споделям само с хора, които имат проблем като моя. Друг е въпросът, че всичките ни познати знаят, че имаме проблем. Когато забременях първият път без никакви проблеми разтръбих на всички, просто бях щастлива у горда и имах нужда да кажа :"Ето, аз ще ставам майка.." За съжаление загубих бебето....За втората ми бременност не казах почти на никой, просто не смеех, исках да минат 3-4 месеца и тогава вече да се похваля. Е, не стигнах до третия месец..
Най ме дразни реакцията на разни роднини. Било станало така, щото съм плувала, докато съм била бременна, взимала съм разни лекарства, дето предизвикали аборта (само фолиева киселина и но-шпа съм пила), ходила съм с панталон   ....
И една реплика от сутринта на моя приятелка, дето знае и за двата ми аборта : 'Така е в природата, някои просто не стават за майки, не могат да родят каквото й да правят, ама пък я гледай Анжелина Джоли, осинови си и ти!"
Още един празник ще  изкарам  в рев...

И една реплика от сутринта на моя приятелка, дето знае и за двата ми аборта : 'Така е в природата, някои просто не стават за майки, не могат да родят каквото й да правят, ама пък я гледай Анжелина Джоли, осинови си и ти!"
Още един празник ще изкарам в рев...

Ерика каква е таз твойта приятелка    
То това не е човек а бездушно говдо с огромни комплекси и се чуди на къде да ги избие
Я тегли една с усмивка и изобщо не и виждай очите.Такива хора не заслужават и минута внимание камо ли сълзи. Баси изречението, пак се ядосах
Аз ги отрязах всички до един и съм спокойна и щастлива.
Къш да червиш яйца и да месиш козунак и другия път да я овикаш едно хубаво и за мен  
Пожелавам ти скоро да гушкаш и ти своето бебе

И аз се вбесих, сега като го прочетох.

Що за идиот може да изцепи такава грандиозна простотия???  

Мен ако питаш - избягвай да контактуваш с тази "приятелка" и с всякакви други хора, които те разстройват. Нетактични, злобни или просто елементарни. Търси само положителните емоции, приятните хора, недей да се забиваш и да плачеш на всеки нещастник, който като не знае какво да каже и дрънка глупости.

Поздрави от мен и приятно прекарване на празника!

Рони