Момичета, отдавна съм се чудела дали да ви попитам по този въпрос. На кого сте казали, че имате проблем и как го приемат?
Аз не можах дълго да се скрия - сестра ми и нашите след няколко месеца започнаха даме питат: "Дойде ли ти? Кога очакваш да ти идва?" На мен ми започна да ми става ясно какво ги интересува и накрая те сами се усетиха и ми споделиха, че вероятно имаме някакъв проблем. Едва тогава споделих с мъжа си. Той в първия момент отказа да допусне, че може да имаме проблем. Обясни ми, че вероятно не уцелваме нещо както трябва. Макар, че с течение на времето усетих, че и той започна да се измъчва. В дните около овулацията (той знаеше кога са) се карахме и доста често точно тогава ни се разминаваше контакта. Чакахме година и половина докато го убедя да спре да отлага и да се изследва и ... да разберем за проблема ни ...
 Приятелките ми научиха скоро - няма и година, не издържах и им казах. И двете знаят точно каква е ситуацията и решението и стискат палци здраво миличките всеки път и ми се обаждат през ден по телефона. Те са семейни с деца и много много се интересуват до къде сме стигнали ! Много се притесняват и искат да стане, но някак си не го приемат, че може да е толкова сложно и трудно и че може и никога да не забременея ... Много ми е дълго и отнема време да им обясня каква е ситуацията и колко условности има за да се зачене едно бебе ... А колко е лесно на пръв поглед ... от техния поглед ...
С колегите не споделих ... Някои разбраха покрай отсъствията ми от работа ... Други още не могат да се усетят и още по-добре, защото са празноглави същества (съдейки по техни коментари на темата за 3-ти лица) и най-добре да не научат никога, доколкото е възможно това.
Прави ми впечатление, че тези, които не знаят понякога ми задават директно въпроса: "Хайде де, какво се ослушвате? Действайте да направите едно бебе да видите ..." Направо ми е присядало на гърлото на моменти и не мога да дам адекватен отговор ами се измъквам с "и това ще стане някой път" просто ми блокира главата в такъв момент.
Някак си най-голямо разбиране намирам от вас ... И тук за първи път  споделих за проблема си ... И за всеки малък успех след със съпруга си  веднага с вас споделям ...И ми е най-хубаво на срещите с приятелките, които намерих тук ... Просто не ми се тръгва и ме е яд, че съм толкова далече от всички ви

Важнато е да СПОДЕЛИШ, защото иначе е много гадно да го тъиш в себе си...

Аз например когато реших да ида на лекар и тои ми каза ВАРИКОЦЕЛЕ, аз дори не знаех какво е това. Лекаря ме успокояваше - ТОВА Е МНОГО ЛЕКА МАНИПУЛАЦИЯ, но уво май не е била лека...

Както и да е аз не казах на никога, какво смятат да ми правят лекарите - дори и на родителите си.

Всичко беше добре замаскирано, но сега след втората операция мислй да им кажа. Знам, че ще има АМА ТИ КАК МОЖЕ ДА ХОДИШ НА 2 ОПЕРАЦИИ И БЕЗ ДА НИ КАЖЕШ и т.н. но мисля да ги поставя пред свършен факт.

Както и да е - кофти е отиваш някъде кедето никои не знае че ще си там, САМ, никои не идва да те види и подкрепи, но мисля че ИМАМ СИЛИ да го направя още поне един път въпреки страха си....

Вярно е.
Много е неприятно да ходиш сам по такива процедури..
Аз затова навсякъде водя мъжа ми с мен!
А и ми се струва, че по по-различен начин гледат, когато съм с мъж..

Да наистина е друго когато имаш някого до себе си - най-малкото за морална подкрепа.

А най-добре е този някои да е ЧОВЕКЪТ....

Интересна тема. Женени сме от май 2002, решихме да не се пазим април 2003. Първия месец имах ужасно дълъг цикъл и големи надежди, но след като направих 10-тина теста, отидох на лекар, той каза хормонални проблеми и ме прати в София. Там ми предложиха да изследваме хормоните, но трябва да лежа в болница. Аз отказах и заминах за Бургас, там казах и на нашите.
В началото ми говориха как като се успокоя всичко ще е наред, да не чета толкова много, но с времето проблемите при мен се задълбочиха и им стана ясно, че тези съвети не помагат. разбират ме и им е много мъчно, миналата година ноември направих спонтанен аборт, последван от кюретаж, на майка ми и дойде много нанагорно, видяхме се месец по-късно и ми каза, че за нея аз съм по-важна, да се пазя, има и други начини да станем родители. Не я обвинявам за думите и разбира се.
На приятелите- казала съм на една моя приятелка, която се бори с това 6 години, сега чака бебе, имам и други приятелка, която няма да ме разбере, затова и не споделям. Тя стана майка и сега е ред на въпросите- какво чакаме, вече сме на възраст.
Неговите родители не знаят, предполагам майка му се досеща, но не пита, но поради нейни си причини.
Не ми е олекнало от споделянето, разбират ме хора с такива проблеми, това вече ми е ясно, но мисля, че си спестявам голяма част от въпросите, които ме засягат много тежко понякога

Споделила съм само с една приятелка и то защото и тя се бори за същото.
За сега не смятам за необходимо да информирам родителите ни и близки. Но случая при нас е малко особен - живеем над 1 година заедно, но нямаме брак и това за сега е фактор никой да не пита - "Какво чакате още" и др. подобни въпроси. По същата причина не сме и казали на родителите си.

Това положение за момента ни устройва. Мисля ще мината още 5-6 месеца, докато сме готови да съобщим подобна новина (дано не се налага де)

Здравейте момичета,
днес понеделнишки, както ми е крив света и проблема ми се вижда нерешим, само някой да има куража да ме попита какво чакаме ще съжали, че се е родил
Ами и при мен положението е подобно на това на повечето от вас. Оженихме се юли 2002г., започнахме опитите точно на нова година 2002 срещу 2003г., известно време не ставаше, но затова никой не знаеше с изключение на майка ми. Октомври забременях, ноември ме оперираха - извънматочна и от тогава вече всички знаят, това нямаше как да се скрие, а и не съм искала. Та сега всичките ни приятели знаят и никой не задава въпроси, родителите ни също, за което съм им благодарна, но аз също имам отговор - просто казавам "ми не става", така хората се стаписват и дори незнаят как да реагират, гадничко от моя страна, но .....
Това е от мен, борбата продължава, но за съжаление по някога ми се вижда просто нереална, губя кураж и не виждам светлинка в тунела
дано всички успеем скоро

Аз съм казала на майка ми, сестра ми и две приятелки, едната от които завърши медицина и ми помага с термините и с някои по-елементарни неща.
Няма смисъл да знаят много хора. Не е добре да има близък които да те разбира и подкрепя. Макар че напоследък от както си говоря с вас нямам нужда да споделям с други хора.

Бях решила да не казвам на нашите, защото си мислих, че бързо ще решим проблема. Но вече знаят. Първо майка разбра, това стана лятото като си беше в България в деня преди да тръгнем за София да я изпращаме на самолета й казах. Сега си говорим по телефона за моите изследвания и т.н. Тя предплогам, че не драматизира, макар че сигурно се е надявала дъщеря й да няма такива проблеми. А от скоро и баща ми знае! Много се вълнувал за предстоящата ни свата и само викал, че сигурно сме щели да бързаме, щото нали знаете. Ама майка не била в настроение и му казала. Иначе онзи ден тя ми каза, че преди да забременее с мен е имала цикъл 2 пъти в година! И двете ми баби са забременели 2 години след като са се оженили. Така че правете си изводи. От скоро и едната ми баба знае, тази при която живея! Тя е много разбрана жена и като и казах, малко ме упрекна, че било от пазенето толкова години. Аз и обясних нещата и тя май ме разбра, защото от тогава не е задавала въпроси.
Иначе не бих искала свекървата да знае за това /все си мисля, че ще реши сина и откъде ме е намерил такваз ялова/.

А за приятелите - двете ми приятелки ме разбират и подкрепят, ама третата май ще я пенсионирам в скоро време   ! Ами щото само ми се кара, че не съм я слушала кво да правя и че нейния лекар бил много добър и имал ТВ Ултразвук и пр...., а и ми се подиграва, че общувавм с вас!!! /същата тази има 2 деца и 2 аборта по желание, така че и не мога да очаквам подкрепа от нейна страна, но поне малко повече тактичност!/

Оф и една колежка знае. Тази, която ме прикрива като ходя по изследвания и доктори. Тя пък вече има 2 внука и още едно чака на 20 февруари. Уж си мълчи, ама чат пат като почне и тя да ми дава съвети.

Аз не искам съвети! Искам разбиране и подкрепа само!

Аз съм казала на някои мои приятелки. Наскоро казах и на баща ми. Общо взето всички виждат, че не става вече 5 години и явно си мислят, че не мога да имам деца, та на повечето обясних какво  положението. Също направих една грешка-казах на една моя леля, а тя говорила с някаква екстрасенска и тя и казала, че аз съм била обременена и нямало да мога да забременея скоро...Е, нямам думи!! От тогава не искам да се виждам с нея.
Иначе никога не съм била бременна и нямам аборт, не съм имала и хормонални проблеми. Мензисът ми е точен. Изследванията са ми ок.
Само дето бебе няма. Правим опити от 2000г., но мъжът ми си направи спермограма едва през 2001 г и тогава се установи проблема-70% неподвижни. Започна се лечение. Имаше уж подобрение, но след спирането на хормоните и витамините положението се влоши пак. После операция от варикоцеле миналата година. Сега мъжът ми пие доста неща и няма да ги спира докато не стане. Има значително подобрение на подвижността. С роднините не смятам да коментирам нищо, а и те не смеят да ме питат, защото моя първа братовчедка има май същия проблем, но незнам каква е причината и не питам. Баба ми беше коментирала по мой адрес, че не мога да имам деца(защото мъжът ми има едно от предишен брак, но след една яка лъжа на бившата, че е бременна, за да се ожени за нея и след 11 месеца чак е родила)...Абе да си гледат работата! Имам чувството, че роднините са най-гадни в тази ситуация. Аз със свекървата и свекъра не се разбирам. Свекървата, обаче знае за простотиите на бившата, а също знае, че преди 20 г. на синът и единия тестис е бил двоен, така че си трае и не смее гък да каже..А дъщеря и забременя след 9 години борба със стерилитета-инвитро или инсе незнам..Аз имам подкрепа единствено от баща ми, който си мълчи тактично и от моите приятелки.

Аз в интерес на истината не съм споделяла  много за този мой проблем,защото имах други проблеми от страна на родителите ми т.е. баща ми беше болен от рак ,излекува се  но от облъчването му се засегнаха най важните органи сърцето и белият дроб.Именно това негово състояние ме караше и все още ме кара да не споделя с майка ми за моят проблем.По принцип аз прекалено много мисля за другите хора и много рядко за мен самата.
Знаят малко хора за това ,всъщност сестра ми, моят съдружник и  съседка,която имах като приятелка,но това едруга тема за разговор. Другите които знаят това сте вие.Малко хора разбират за какво става въпрос ако нямат подобен проблем и затова не споделям с други познати.На родителите му на мойто мъж не сме казали, по мое лично съображение, защото се страхувам от неприятна реакция от тяхна страна, така мисля.Иначе от тяхна страна имаше голям натиск, но аз ги поотрязах,като им казах че и това ще стане като му дойде времето.
В интерес на истината ние правим опити от 2000 г.,когато всъщност разбрах,че имам проблем.Той между другото винаги е присъствал в мислите ми защото ими нередовен цикъл.Но именно тогава погледнах сериозно на тези неща и започнах да су лекувам.Надявам се в най скоро време да се похваля, защото вече започва да ме обхваща отчаянието.През април ще станат 5 години опити без успех.

Аз малко ни в клин,ни в ръкава,ама да не ми се разсърдите,че пиша тука...
Аз май не бях казала ни никого...освен на вас и на лекарите.Единственият човек,който знаеше,че опитваме беше кума ни,ама той тактично не питаше "Хайде бе,какво става?",та от тази страна нямахме проблеми.После казах на едно бивче гадже,защото ме засече с колата,като излизах от клиниката на Щерев и...нямаше как.
А свекъра,макар,че не знаеше,че опитваме подпитваше кога ще става дядо...като че ли пък някой ще му каже на него!
Общо взето не ми тежеше,че никой не знае,беше ми по-добре,аз сама на себе си не исках да давам отчети,камо ли на някой друг,дето ще ме разпитва.Можех да кажа на майка ми и на сестра ми (тя е микропедиатър),ама каква полза,защо да ги тревожа?Плюс това бях толкова травмирана,че щях само да рева,а не да обясня като хората какво-що...
Сега се оказа,че сестра ми има същия проблем.всъщност,не се знае къде е проблема де.Тя е от 8 месеца при приятея си в Италия,от тогава опиват-бебе няма.Тя съответно не е отишла още на гинеколог,нито са правили някакви изследвания,обаче нещата не звучат розово-тя има едно яко възпаление на яйчниците,беше припаднала на работа(добре,че там,че веднага са викнали хирурзи,гинеколози.....таа разбрали веднага каква е работата),излеува го с антибиотици.Има и операция от апандисит.Т.е. вероятността от сраствания на тръбите е голяма при нея.Плюс това цикъла и е  един...прокървява по никое време,или по-къс,или по 34-5 дни...решила да се самолекува-поръчала Клостил от БГ да и прати майка ми,та като я насметох!!!!Как ще го пие така на своя глава?
Сега се чудя дали да и пратя един примерен списък с изследвания,които трябва да направят....и да и набия в главата да започне с тях,а не да се самолекува,без да знае къде е поблема.???А тя не е малка,на 32 е,а и е лекар,ама нали знаете-човек в чужда страна,тя не работи,разчитат на неговата заплата,която не е голяма...ама според мен дръг начин няма.Тя има едно дете от пътвия брак,ама той няма,пък и тя страшно много иска второ детеце...На всичко отогре той има брат и сестра-и двамата нямат деца,изобщо положението е тягостно.
Знам ,че отплеснах темата много ОФФ,ама....дайте ми съвет

С майка ми и съпруга ми съм споделила.

И с Интернет - това значи с още хора, но разчитам на тактичността и съпричастността към тази лична трагедия и проблем.

С приятелки? Това е невъзможно, защото ако кажа:
- Не става, не се получава.  
Те ще попитат:
- Защо? Как така не става? Я разкажи.

А какво да разказвам на момичета, които са забременели от раз и за тях моят проблем е просто тема на клюки с останалите общи познати?

Писнало ми е от въпросите защо се бавим, какво чакаме, какво става с нас и най-болезненото: - Ти някой ден като имаш дете ще видиш какво е.
Много искам да видя какво е. Боже, искам да видя какво е да имаш дете и да си майка. Мечтая си за това време. Искам да имам безсънни нощи, но да знам, че детето е добре, искам да пера, да чистя, да готвя за него, искам!!! Искам да общувам с него, толкова неща искам. А ги няма. Излиза, че си живея живота и ми е лесно.

Най-много ме е страх от нетактични колеги.
Затова се изолирам и изглеждам като темерут. По-добре ми е. На мен.
Намръщена, с болка в сърцето, това съм аз. И същевременно ехидна и мнителна ако някой ме закачи. Рева в тоалетната без глас, докато се къпя, докато съм сама. Един път и на колене паднах, без да знам пред кого. Бях сама и никой не видя.
 

   
Grieg, ти ще си най-добрата Майка. Сигурна съм.

Това го бяхме обсъждали в клуба на Дира отдавна! Много е трудно да кажеш такова нещо! Господи ако знаете колко ми е трудно да преглъщам всеки път! От 2002 година октомври та до сега! На никой освен на кръстниците  и една приятелка лекарка не сме казали! И като кажем какво? Даже усещам недоволни погледи и недомлъвки от свекито ама тя да си мълчи, че ако я почна! Като на времето не си е отваряла очите аз какво съм виновна!

Аз пък съм споделила с много малко хора!
Сред тях са мъжът ми разбира се, две приятелки, едната от който е моята кума, с шефката ми, защото нямаше начин, но пък се оказа, че и тя е минала по моят път, лекарката и с вас момичета от клуба и сайта!
Естествено всички около мен (моите родители, сестра ми,свекър и свекърва, колеги, приятели) се сещат, че има някакъв проблем, но никои не говори за това.
За съжаление  през декември 2003г. ме оперираха от извънматочна бременност и оттогава всички се сещат, че бебето няма да стане толкова лесно!  
Много се радвам, че ви има вас момичета! Винаги съм намирала разбиране и съм получаване съвети, който никаде другаде не мога да намеря!
Вярвам, че всички един ден ще станем майки, и ще сме най-щастливите, защото ще сме минали тежкият път до така мечтаното бебче!

Сигурна съм,че когато по един или друг начин станем майки това ще остане само лош спомен и ще бъдем най-добрите.
Ние шест години не искахме да имаме дете и точно тогава най често ме питаха"Е кога ще...." та не ми беше трудно,просто казвахме,че не искаме да имаме дете.Май повечето ни познати още вярват на това.
След това,когато вече го искахме стана извънматочна, най-близките ни разбраха,че имаме проблем и не ни питат.Знаят,че опитваме и когато стане ще разберат.Сред тях има и хора който не са особено тактични,като една приятелка,която започваше всяко изречение с "Ако някога имаш дете" и беше пенсионирана естествено
Мен повече ме дразни това,че когато в разговор стане въпрос за бременност или деца,всички млъкват като затапени,то в къщата на обесения за въже не се говори,опитвам се да си сложа не-ме-интересува-физиономия,но винаги се чувствам неловко.
Знам,че имам други достойнства,който липсват на въпросната ми приятелка,но за съжаление това не ме успокоява много.
Всичко това ме скапва емоционално,изолирам се и се чувствам непълноценна.
Иска ми се всичко това да свърши много бързо.

Аз пък си имам принцип - споделям с всички добри хора, с тези, които знам, че ми мислят доброто. Не споделям само с тези, за които знам че не ме обичат. Идеята е, че никога не се знае дали човека срещу теб не е този, който ще ти помогне.  Получавала съм помощ и подкрепа от хора, от които най-малко очаквам. Всички си предлагат услугите да ме заведат при добър лекар, или да ме запознаят с някоя жена, имала моя проблем и забременяла успешно. Странното е, че най-близките най-малко ме подкрепят.  А иначе, защо да не споделям, трябва ли да се чувствам виновна за това, което ми се случва. Не се съм направила нищо лошо, че да се срамувам.