www.zachatie.org
Репродуктивно здраве => Емоционална подкрепа => Темата е започната от: Станислава Чуринскиене в Януари 03, 2013, 20:31:22 pm
-
Мили момичета,
Радвам се да ви кажа, че на мен се падна задачата да поема щафетата от Ваня Савова и да говоря с вас за емоционалните ви/ни преживявания, свързани с борбата за дете.
Няколко думи за мен. Учила съм изкуството на помагащите професии и психологическото консултиране в НБУ (магистратура) и в колежа Смит, Масачузетс, САЩ (в докторска програма, следдипломна квалификация). Работила съм по проекти за консултиране на родители –осиновители и осиновени деца, основните ми компетенции са в областта на тежките психични заболявания и преодоляване на житейски кризи, загуби, тъгуване. А каква по-голяма криза от челния сблъсък с проблемното забременяване? Битката с безплодието е тъга като никоя друга. Тя се настанява във всяко кътче на живота ни, блокира всяка радост смисъл, отделя ни от приятелите и за съжаление нерядко се намества в двойката, между нас и любимия ни човек (с когото уж се предполага, че сме от едната страна на барикадата).
И теоретично, и от личен опит знам, че най-лошото на проблемите с безплодието е мълчанието, в което потъваме. Срамът и стигмата, които съпътстват инфертилитета, са само част от причините. Истината е, че болката е твърде голяма, за да бъде изказана, но останала неизговорена, тя ни блокира и отделя от света, от близките ни, от партньора ни. Дълбоко вярвам, че говоренето е първата стъпка към преодоляването на травмата. За това няма да „чета лекции“ тук, да обяснявам какво е стерилитет и как да се справим с емоциите около него. Вместо това ми се иска тази тема да е пространство, в която всеки може да изкаже най-черните си мисли на глас, да ги огледа, да се замисли над въпросите, които ще му задам и сам да стигне до своето решение. Не вярвам в готовите, предписани отговори, както и не вярвам, че преживяваме травмата от проблемното забременяване по един и същи начин. За това всеки път ще питам „Какво означава инфертилитетът ЛИЧНО за теб“. Вероятно ще се поотпусна да теоретизирам и ще съветвам повече по повод грижите на хора, поели пътя на осиновяването. Казвайте ми ако дразня, моля.
Може би тук е мястото да ви кажа, че аз самата повече от 3 години се справям с вторичен стерилитет, на свой гръб съм изпитала болката от загубени бременности и неуспешни инвитро процедури. Преди това изпитание бях психодинамично (психоаналитично) ориентиран терапевт. Когато се случи и на мен, осъзнах, че този проблем не подлежи на обхващане от една-единствена парадигма и метод, а дълбокото заравяне в психичните пластове и търсене на прозрения не са универсално "лекарство". Така станах много по-гъвкава в професионален смисъл.
И накрая... Може би се е случвало някой от вас да е срещал името ми (странно е и не се забравя, но пък и не се запомня) като автор на книги („Инцидент“, „Секънд лайф“). Уверявам ви, че заниманията ми с разказване на истории ни най-малко не са ме накарали да забравя как се партнира на човек, преживяващ труден момент.
Дано да мога да ви бъда полезна.
-
Станислава, благодаря ти за желанието и готовността да отделиш от времето си за да помогнеш на многото хора, тръгнали по този труден път.
Пожелавам ти здраве и дано тази Нова година е много успешна за твоето семейство.
Петина
-
Присъединявам се към думите на Лиско :)
Добре дошла и успех!
-
Добре дошла сред нас, Станислава!
От личен опит мога да ти кажа, че да консултираш в този формат е много, много трудно и това неизбежно води до ограничения в консултативната помощ и понякога до разочарование и при двете страни. Но когато успееш да помогнеш, а аз ти пожелавам сърдечно това да се случва при всяка консултация, тогава наистина разбираш, че си заслужава отделеното време и емоция.
Бъди здрава и благодаря!
На всички жени и мъже, които ще потърсят в тази тема емоционална подкрепа, пожелавам да намерят разбиране, да преборят демоните си, да преодолеят проблемите си и да сбъднат мечтите си.
-
Аз също приветствам появата ви във форума и продължаването на консултациите.
Лиско, изказва мислите ми.
Благодаря от името на всички който ще потърсят помощ!
-
Благодаря ви за топлото посрещане, Lisko, Мецани, Мели и Magi!
Мели, въвеждаш много важна тема - за ограниченията на онлайн консултирането, че то може да бъде не просто недостатъчно, но и неудовлетворително, дори нож с две остриета. Консултативната ми практика до сега се е случвала очи в очи, в продължителни, понякога дългогодишни терапевтични отношения. При работата по емоционален проблем, продължителността на терапията е от изключителна важност - не е нужно да е безкрайна, но е добре да е достатъчна. Онлайн това едва ли може да се случи.
Тъкмо за това съм направила уточнението, че при справянето с емоционалната страна на проблемното забременяване, най-важното и същевременно най-трудното нещо е да се говори. В началото, при първия шок, ние се оплакваме, говорим, плачем, после спираме, млъкваме, затваряме се. Струва ми се важна стъпка напред да се започне някакво говорене, изслушване на алтернативна гледна точка, обмисляне на зададени въпроси.
А иначе, при желание за по-продължителна психологическа помощ и подкрепа, винаги бих могла да направя насочване към колеги, на които имам доверие.
-
Здравей Станислава, добре дошла и от мен, изключително се радвам, че имаш желанието и времето да помагаш на момичетата в една доста сложна и трудна борба, да борба е, защото всяка от нас минала или още вървяща по този път знае какво е да искаш нещо толкова силно и да си безсилен ... вседи ден, всяка минута ние водим нашите битки със себе си, с околните с медицината и т.н.
Искрено ти пожелавам и ти да намериш удоволствието в това което ще правиш тук, така както ние го имаме вече почти 9г. :D
:bighug:
-
Добре дошла и от мен, Станислава! Благодаря ти за желанието да помагаш, надявам се да ти бъде приятно сред нас :D
-
Добре дошла от мен ,Станислава! радваме се,че тази тема ще има продължение.тя е много нужна тук и искрено съм убеден ,че ще можеш да помогнеш на много момичета и семейства.Успех.Аз поне ще чета с интерес. :wink:
-
Добре дошла Станислава! :)
Радвам се, че имаш породено в духа си желание да помагаш. Съжалявам, че и ти преминаваш през трудният път на инфертилитета но вярвам, че скоро ще сте щастливи, очакващи със съпруга си.
Вярвам, че тук и ти ще намериш разбиране и помощ. :)
-
Тъкмо за това съм направила уточнението, че при справянето с емоционалната страна на проблемното забременяване, най-важното и същевременно най-трудното нещо е да се говори. В началото, при първия шок, ние се оплакваме, говорим, плачем, после спираме, млъкваме, затваряме се. Струва ми се важна стъпка напред да се започне някакво говорене, изслушване на алтернативна гледна точка, обмисляне на зададени въпроси.
Здравей и добре дошла и от мен, Станислава! :bighug:
Точно на такъв етап съм, с неговоренето - минах през първият вече.
Имам голямо дете, както е видно от лентичката ми, но повече от 3 г. не мога да зачена второ дете.Изследвахме всичко - хормони, спермограма, правих цветна снимка за проходимост ... - всичко е наред! :?
Остава емоционалният проблем(и то при мен)...
Знам, всеки казва да не го мислим, да се оставим на течението(щом няма проблем), ама как става този номер?
Бяхме се отказали, за 2 години, и сега пак започнахме, но отново разочарование.
Извинявам се за негативния пост, но ето това ми тежи на сърцето. :sorry:
-
Добре дошла, Станислава, благодаря ти за желанието да помагаш на хората в този форум да се справят емоционално с проблемите. Бъди здрава и успех!
-
Мамче, от сърце ти съчувствам за това, което ти се случва.
Вторичният стерилитет е особено преживяване - изведнъж вече "не можеш" нещо, което до вчера си "можел". Това води до много и все неприятни промени в себеусещането, в начина, по който се възприемаш, до криза в идентичността. Отделно, човекът с вторичен стерилитет сякаш "няма право да скърби". Както и ти си разказала, всички казват "Имаш си дете, не го мисли, какво толкова". Често има и критики - "Какво си се вторачила в това второ дете, имаш вече едно, за което да се грижиш, а си постоянно тъжна и не му обръщаш достатъчно внимание". И така, към тъгата се прибавя и вината. А после идва и гневът, защото колкото и да искаш, не можеш да промениш начина, по който се чувстваш и би искала близките ти да те разберат и да те подкрепят. Но те не разбират, ти се гневиш, затваряш се. И става затворен кръг, който още повече ти пречи да получиш подкрепата, от която имаш нужда.
Първото нещо, което бих искала да направя, е да валидизирам начина по който се чувстваш. Независимо от оценката на околните, това което преживяваш, е много тежко житейско събитие. Не си мекушава, не си странна, всяка жена в същата ситуация реагира като теб - скърби. Скърби не само за (обикновено временно) загубената възможност да има дете, но и заради промените, които са настъпили с нея - вече не може нещо, което е важно за нея. Освен това изпитанието продължава вече много време и вероятно те е изтощило ужасно. Нещото, което още днес можеш да направиш за себе си е да спреш да даваш ухо на коментари и поведения, които омаловажават преживяванията ти. Ти се чувстваш недобре в ситуацията и имаш пълното право на чувствата, които изпитваш. Ако ти повярваш в значимостта на чувствата си, близките ти също ще започнат да ги зачитат и да са повече до теб, защото за момента звучиш така, сякаш си доста сама в това преживяване.
За да не се превърне този разговор в четене на лекция, и за да продължим оттук нататък, бих искала да задам няколко въпроса, ако ми позволиш:
- Казваш, че емоционалният проблем е само за теб. Да разбирам ли, че мъжът ти не отчита ситуацията като травматична? Разбира ли отчасти какво преживяваш? Обмисляли ли сте по-сериозни мерки (инвитро, инсеминации?).
- Какво означава лично за теб това, че второто дете не идва?
- Какво прави второто дете толкова важно за теб? Какво е онова нещо у теб, което ще бъде удовлетворено, ако то се появи?
Много въпроси, но както вече писах, много по-важно е ти сама да обмислиш и да изговориш преживяванията си, отколкото аз да се опитвам да "ти ги обяснявам". :lol:
Успех в битката и - тук съм, когато ти дотежи много.
-
Добре дошла, Станислава! Радвам се, че момичетата и момчетата ще намерят подкрепа във вас! Пожелавам ви новата година да донесе така чаканото бебе и при вас (или две :D).
-
За да не се превърне този разговор в четене на лекция, и за да продължим оттук нататък, бих искала да задам няколко въпроса, ако ми позволиш:
- Казваш, че емоционалният проблем е само за теб. Да разбирам ли, че мъжът ти не отчита ситуацията като травматична? Разбира ли отчасти какво преживяваш? Обмисляли ли сте по-сериозни мерки (инвитро, инсеминации?).
- Какво означава лично за теб това, че второто дете не идва?
- Какво прави второто дете толкова важно за теб? Какво е онова нещо у теб, което ще бъде удовлетворено, ако то се появи?
Много въпроси, но както вече писах, много по-важно е ти сама да обмислиш и да изговориш преживяванията си, отколкото аз да се опитвам да "ти ги обяснявам". :lol:
Успех в битката и - тук съм, когато ти дотежи много.
Благодаря за бързият отговор, Станислава(или Стаси) :)
Не е лекция, а нещо, от което имах нужда - да прочета, да помисля, да чуя нечие друго мнение(професионално дори).
Емоционалният момент е за мен, защото аз съм тази, която драматизира, изпада в депресии и самосъжаления(минало време) - засега все още не.
Мъжът ми също преживява нещата по свой си начин, и мисля, че ако вземе да го показва и изживява като мен - съвсем ще ме отчая.За което и съм му благодарна.За АРТ процедури дори и не можем да си помислим, най-вече заради финансовата страна. :?
За мен лично, че не идва това второ дете е това, че съм се вкопчила в това си свое желание, т.е. бях така преди време - фикс идея, на всяка цена.А сега просто си казвам, че ако се случи ще бъда наистина щастлива и благодарна.
А, и като си спомня в какви депресии съм изпадала от това неставане, и как с големи мъки се успокоих, и престанах да плача при вида на всяко бебче ...охххх.
Обаче момчето ни си израсна само, и като гледам как всеки ден ходи на гости или кани приятелчета вкъщи и ми се свива сърцето.
Ето, такива мисли, емоции и разсъждения ми се въртят в главата.
Благодаря за вниманието и предложената подкрепа! :bighug:
Успех пожелавам от сърце!
-
Здравейте на всички и Честита нова година, дай Боже тя да донесе на всички ни това, за което мечтаем и се борим!
Моето положение е почти като на Мамчето с разликата, че аз забременявам, но не мога да износя бебето до край и това се повтори много пъти вече. Всички близки и приятели ме питат защо си причинявам това при положение, че имам едно дете :( Причините са няколко, защото със съпруга ми искаме още едно дете, защото синът ни от години иска братче или сестриче, защото аз израстнах сама и това ми тежеше. Търихме причината за проблема в България сега го търсим и тук в Германия, но засега няма отговор защо се случва така. Синът ми често говори за братчето и сестричето си на небето, а на мен ми се къса сърцето, защото искам да ги има тук до него :( Много е тежко, но няма да се откажа, защото знам, че ако се откажа един ден ще съжалявам горчиво за това. Дано всички успеем! Късмет момичета и момчета!
-
Здравейте на всички и Честита нова година, дай Боже тя да донесе на всички ни това, за което мечтаем и се борим!
Моето положение е почти като на Мамчето с разликата, че аз забременявам, но не мога да износя бебето до край и това се повтори много пъти вече. Всички близки и приятели ме питат защо си причинявам това при положение, че имам едно дете :( Причините са няколко, защото със съпруга ми искаме още едно дете, защото синът ни от години иска братче или сестриче, защото аз израстнах сама и това ми тежеше. Търихме причината за проблема в България сега го търсим и тук в Германия, но засега няма отговор защо се случва така. Синът ми често говори за братчето и сестричето си на небето, а на мен ми се къса сърцето, защото искам да ги има тук до него :( Много е тежко, но няма да се откажа, защото знам, че ако се откажа един ден ще съжалявам горчиво за това. Дано всички успеем! Късмет момичета и момчета!
Дениса,
ти не задаваш въпрос, но аз си позволявам да коментирам поста ти, защото е много впечатляващ. Рядко съм виждала човек, който е толкова "събран" (обратното на "разпаднат") и наясно със себе си в ситуация на проблемно забременяване и поредица от загубени бременности. Ти си напълно наясно със себе си, мотивацията си и силите си, а най-хубавото е, че цялото семейство се е обединило около проблема и всички гледате в една посока.
Впечатлих се толкова, защото инфертилитетът е травма сам по себе си, но положението се усложнява в пъти, когато тази травма се свърже с други, по-ранни. Един пример: Наскоро консултирах жена с вторичен инфертилитет, която имаше много негативен опит с братя и сестри в детството си. Беше средно дете и беше израстнала с усещането, че не е получавала толкова внимание, колкото голямото и малкото дете в семейството (от примерите, които даваше,ми се стори, че наистина е било така). Тя беше убедена, че сама (по психологичен път) блокира забременяването си, защото се чувства виновна, второ дете би създало конкуренция на сина й и че не може да понесе той да се почувства пренебрегнат. Това нейно вярване излезе след доста ровене в преживяванията й. Можете да си представите колко беше объркана и как освен с проблемното забременяване, се бореше със себе си и сенки от миналото.
Разказвам всичко това, за да кажа, че едно от нещата, които можем да направим за облекчаване на тъгата и напрежението, е да потърсим онези нагласи и погрешни вярвания, които са се свързали с травмата от проблемното забременяване. Да ги намерим и да ги изследваме. Това наистина работи, защото повечето от нас си имат някакво "ирационално" обяснение защо се случва всичко това.
Повод за тези размисли се оказа включването на Дениса и впечатляващата яснота защо се бори, какво я мотивира и движи. Това е половин спечелена битка, защото не е важно само да се случи мечтаното дете, но и как ще излезем от битката за него.
Дениса, от сърце ти желая нещата при теб да се получат. Имам само един въпрос - повтарящите се спонтанни аборти са изключително смазващо преживяване (личен опит). Въпреки, че семейството ти стои зад теб, на теб се пада да понесеш най-голямата тежест, защото всичко се случва в твоето тяло и твоите емоции. Получаваш ли някаква кризисна психологическа подкрепа при загубите? Това може много да облекчи преживяването.
П.С. Мамче, малко по-късно ще има коментар на коментара ти. :)
-
Станислава, искрено ти благодаря за коментара!
Относно въпроса ти, ако става дума за професионална помощ не не съм получавала такава, но и не съм търсила. През всичките тези години разбрах, че човешката психика е нещо велико. Не съм предполагала, че ще преживея подобно нещо и ще успея да се съхраня като нормален човек. В интерес на истината от всичко най-много ми тежи факта, че не се намира причината и не знаем срещу какво се борим, чувствам се като в задънена улица. Разбере ли се какъв е проблема независимо дали може да се преодолее или не, направо ще ми падне камък от плещите. Е ако е нещо, което не се лекува ще ми и е мъчно разбира се, но с времето ще свикна с мисълта и ще го преодолея. Тук има много възможности за професионална психологична помощ, но проблема е, че не съм добре с немския език все още и подобни консултации биха изгубили смисъл ако не се разбираме добре.
Благодаря ти още веднъж и ти желая много късмет и сбъднати мечти!
-
Станислава, добре дошла и от мен! Радвам се, че замисълът ми се осъществи:) и че пое нещата. Вижда се от 2 реда, че си супер и ще се справиш блестящо. Аз също ти давам безрезервно доверие и ти желая успех! Бъди здрава и щастлива!
-
В интерес на истината от всичко най-много ми тежи факта, че не се намира причината и не знаем срещу какво се борим, чувствам се като в задънена улица. Разбере ли се какъв е проблема независимо дали може да се преодолее или не, направо ще ми падне камък от плещите.
Дениса, това все едно аз съм го писала. Първо докато се случи това чудо да забременея след 8 години чакане и една бременност от инвитро. Знаех, че теоретично може да стане, но не ставаше - защо? И когато чудото стана - започнаха проблеми от месец насам и усещането, че сякаш тялото ми иска да отхвърли детенцето ми. Най-страшно мисля че усещането за липса на контрол над случващото се, на безпомощност. Това че сме рационални хора и търсим връзката причина-следствие не ни помага :(
-
Бебе, права си не ни помага. Желая ти всичко да е наред и да гушнеш живо и здраво бебче!
-
Станислава, добре дошла и от мен! Радвам се, че замисълът ми се осъществи:) и че пое нещата. Вижда се от 2 реда, че си супер и ще се справиш блестящо. Аз също ти давам безрезервно доверие и ти желая успех! Бъди здрава и щастлива!
Ваня, повярвай ми, да се поеме темата оттук след твоите консултации е много, много трудно :). След като прочетох твоите включвания, доста мислих дали имам кураж да застъпя. Много ти благодаря за подкрепата и оценката, значат много за мен!
Успех и здрве и на теб!
-
В интерес на истината от всичко най-много ми тежи факта, че не се намира причината и не знаем срещу какво се борим, чувствам се като в задънена улица. Разбере ли се какъв е проблема независимо дали може да се преодолее или не, направо ще ми падне камък от плещите.
Дениса, това все едно аз съм го писала. Първо докато се случи това чудо да забременея след 8 години чакане и една бременност от инвитро. Знаех, че теоретично може да стане, но не ставаше - защо? И когато чудото стана - започнаха проблеми от месец насам и усещането, че сякаш тялото ми иска да отхвърли детенцето ми. Най-страшно мисля че усещането за липса на контрол над случващото се, на безпомощност. Това че сме рационални хора и търсим връзката причина-следствие не ни помага :(
Един от най-тежките аспекти на инфертилитета (и на бременността след него) е усещането за липса на контрол. То е мъчително преживяване за всички, но е особено тежко при последователни и дисциплинирани хора, които имат базисно вярване, че ако наистина се постараят и работят здраво, нещата ще се подредят според планираното. За съжаление, това важи в много малка степен за забременяването и износването на дете. Не случайно в този форум много често съм срещала въпроса „Защо жени, които не искат децата си и ги оставят в домове забременяват от раз, а аз – не“. Както е казала и Бебе – рационалният подход тук не работи. Освен всичко друго, инфертилитетът обърква представите ни, конфронтира и противоречи на всичко, в което са ни възпитавали – че ако сме добри, трудим се, стараем се, неизменно ще заслужим (спечелим) желаното.
Следващите редове сигурно ще прозвучат много идиотски, но със сигурност ще има поне един човек, на когото ще свършат работа, за това ще ги напиша. Много психологически школи ни карат да се чувстваме „сбъркали“ в желанието си да имаме контрол над нещата, но не би трябвало да се обвиняваме. Това е естествен човешки порив и е източник на мотивация за действие, например, ако една жена се страхува, че нещо не е наред с бременността й, тя ще търси лекарска помощ, вместо да бездейства. Въпросът не е толкова в контрола, колкото в това как се справяме с усещането загубата му и какво точно правим, когато това се случи. Често преживяването за липса на контрол има за следствие силен, панически страх, че бременността може да бъде загубена или пък никога да не се случи.
Страхът на пръв поглед е естествена и рационална реакция, но само на пръв. Реално, в случая става дума за детски (примитивен) механизъм за ре-установяване на контрол. В ранното детството прибягваме до един вид защитно „магическо мислене“ – че ако много искаме нещо, то ще се случи и ако много се боим от нещо, ще го избегнем. Много малките деца вярват, че мама се е появила точно в този момент, защото на тях им е било много мъчно за нея или че кучето не ги е ухапало, защото много силно са се страхували. В ранните си години по-често преживяваме страха като щит, отколкото като бреме. При много силен стрес обаче, и в зрелите си години се връщаме към най-ранните механизми на защита и ако например караме рискова бременност, можем несъзнавано да се опитаме да я „предпазим“ с интензивен страх. За съжаление, това не помага. Събитията никак не се влияят от нашите емоции спрямо тях или ако се влияят не е по начина, по който си представяме. За това нашите силни страхове при инфертилитет и рискова бременност са непродуктивни. Случвало ми се е да консултирам жени в рискова бременност и те да открият несъзнаваното си погрешно вярване, че ако не се страхуват силно, предизвикват съдбата и за това е по-добре да се страхуват. Реално, страхът не предпазва бременността им, а ги изтощава.
Как да не се страхуваме? Не е възможно напълно да изхвърлим страха, не е и нужно, но силната и непрекъсната паника ни убива. В една много хубава тема за страха тук имаше обсъждане как да се тушира той и някой предложи гледане на романтични комедии. Чудесна техника! Има още един куп начини да държим паниката на разстояние, ако решим да го направим.
Бебе, стиснати палци за теб и очакваното дете!
-
... В една много хубава тема за страха тук имаше обсъждане как да се тушира той и някой предложи гледане на романтични комедии. Чудесна техника! ...
:P сигурно става и с анимационни филмчета. добре дошла станислава, записвам се в темата
-
... В една много хубава тема за страха тук имаше обсъждане как да се тушира той и някой предложи гледане на романтични комедии. Чудесна техника! ...
:P сигурно става и с анимационни филмчета. добре дошла станислава, записвам се в темата
Мецинка :lol:
здравей!
Ох, за съжаление от личен опит знам добре, че е лесно да се каже, но трудно да се направи това с пренасочването на мисълта с цел блокиране на страха... Та ако ще и всички филми накуп да изгледаме, едва ли ще забравим онова стягащо и задушаващо чувство, което понякога ни превзема направо физически... Обаче стоенето в контакт с паниката е ужасно и непродуктивно състояние и си струва да се работи в посока сменяне с нещо друго. Поне понякога.
-
Добре дошла и от мен Станислава! Желая ти много успешна работа тук и много положителни емоции от това, което вече съм убедена - ще направиш за момичетата във форума.
Изключително ми беше интересно предпоследното ти мнение, по повод страха и контрола. Явно като бременна съм "нацелила" без да искам продуктивния подход в ситуацията, поне изхождайки от написаното от теб.
Виждайки положителния тест, за себе си установих "граници на личен контрол" по отношение на бременността си, което считам и за главна причина тя да протече изключително приятно и леко за мен в емоционален аспект. Във физиологичен - също беше почти безоблачно, но това определено не се дължи на моя личен контрол върху каквото и да било - така се случило просто.
Имаше моменти, в които четейки други бременни момичета тук се чувствах почти като дебил, заради липсата на паника, страхове и изобщо това което си синтезирала в : " ...че ако не се страхуват силно, предизвикват съдбата и за това е по-добре да се страхуват". При мен специално не се задействаха подобни "защити" и явно по-добре, че не са.
Моят "контрол" върху бремеността ми - се състоеше в изрядно проследяване на същата, /вкл. ползване на портативен доплер/ ей така да чуя бебето и да ми е спокойно, пазаруване за бебето и всякакви подобни приятни емоции, които съпътстват очакването на дете. Пътувания, развлечения /подходящи/...в общи линии - заех се да контролирам онова, което наистина бих могла да контролирам и което реално би могло да "спаси положението" при проблем, ако то е спасяемо. Ако не е...нито планиране, нито страх, нито паника биха помогнали както знаем всички. Та няма нужда от една емоционално отровена и то толкова чакана бременност и не, не е непостижимо да бъде хубава и щастлива казвам аз. Специално за bebe_2013 го казвам :D Няма да усети кога ще се класира в "Честито".
Извинете ме, че не съм съвсем по темата, просто исках да потвърдя от опит тезите на Станислава. Пък и всички тук, които още очаквате желаното дете /все едно кое по ред/ - ще го дочакате. И когато се случи - не позволявайте натрупаните страхове и негативен опит дотук да ви отровят момента. Вие можете И това :)
-
Jbrul :bighug:
-
Здравейте и от мен. Много се радвам, че точно темата за страха и контрола се обсъжда в момента, защото тя е на преден план и за мен и Станислава ми бе много полезна с коментара си. Аз миналата година изпитах и най-голямата радост, и най-големият ужас през живота си. Забременях от 7-и опит ин витро, като до тогава бях виждала само една кръгла 0 на тестовете си. До сега бяхме връщали по 2 ембриона, но този път рискувахме с док по мое искане с трансфер на 3 ембриона и като лоша шега на съдбата те се хванаха и трите. Аз съм с еднорога матка и лекарите бяха категорични, че не мога да износя повече от едно бебе. И трите ембриончета имаха сърдечна дейност и трябваше да направим редукция на две от тях. Чуствах се ужасно, че толкова години мечтая да стана майка и когато това ми се случва, аз трябва да прекъсна нишката на две ембриончета. Знам, че е по лекарско предписание, но не мога да се отърва от тази вина и явно ще си живея с нея до края на живота си. Док настоя максимално бързо да направим редкуцията, каза че няма какво да се чака и така явно е било по-малко рисковано. Оставихме едно ембрионче, то се развиваше добре, растеше, докато ноември месец в 11 г.с. сърцето му спря. Направо светът ми се срина в този момент, не можех да повярвам, че ми се случва. И то за втори път, защото единствената ми спонтанна бременност в живота ми до момента завърши също с мисед аборт в 8 г.с. Но редукцията и тази загуба преживях много по тежко, вече съм по-добре и ме крепи единствено, че съвсем скоро пак ще мога да направя опит, но много се страхувам вече дали пак ще се започне със серията отрицателни тестове, толкова трудно постигнах тази кратка бременност. Ако пък забременея не знам как да се отърся от лошия си опит до момента, сигурна съм, че ще треперя ежедневно дали бебето се развива. Много ме промени трудния път към мечтаното детенце. Аз по принцип съм оптимист по природа, винаги съм била, но вече ми е все по-трудно да вярвам, макар и да не съм изгубила надежда. Малко дълго стана, но имах нужда да споделя болката и притесненията си.
-
Мила Iva17,
нямам достатъчно думи да изразя колко ти съчувствам за това, което преживяваш. Преди да те прочета, планирах да коментирам много хубавото включване на Jbrul и други моменти от дискусията, но съм най-вече кризисен терапевт и ми се иска да ти кажа няколко неща веднага.
Ти преминаваш през наистина голямо изпитание и криза, за това не мисля, че сега е моментът да коментираме твоите нагласи и принципното ти справяне с борбата за дете. Можем да обсъдим и това - аз съм на разположение, ако искаш, но когато живнеш. Сега ми се струва важно да разбера как се справяш с шока. Спиш ли? Храниш ли се? Има ли моменти от деня, в който се чувстваш особено зле? За какво си мислиш в най-тежките моменти след загубата? Има ли около теб хора или поне един човек, от когото се чувстваш истински разбрана? Как минава денят ти? Има ли нещо - някакво занимание, което искрено може да те зарадва или те разтоварва? От поста ти разбирам, че мислиш за бъдещето и за следващи стъпки в асистираната репродукция - това по-скоро зарежда ли те ("имам какво да очаквам") или те натоварва?
Задавам всички тези въпроси, защото в цялата работа има две задачи - едната е да се сдобиеш с дете, другата - да оцелееш психически и емоционално. От отговорите на въпросите ти зависи какво да обсъдим като по-нататъшни стъпки (повтарям се, но все пак отново да кажа, че точно сега не е момент за дълбоки анализи).
И все пак ми се иска да кажа нещо по повод контрола. Вината, за която говориш, също е форма на контрол. Не е толкова навреждаща версия, колкото страха, защото е защита от по-късни етапи на развитие, но е съсипваща. Да се чувстваш виновна за нещо, което абсолютно не зависи от теб, е начин да се бориш с безпомощността. Начин да си върнеш контрола. "Аз ги убедих да върнем повече ембриони, заради мен се наложи редукция, аз съм виновна, следващия път ще направя това и няма да направя друго". Истината обаче е, че нито ти си виновна заради анатомичните си особености, нито заради броя на имплантираните ембриони. В решението са участвали и лекари, които също нямат вина - когато няколко пъти не се получи по един начин, тактиката се сменя и те биха били лоши лекари, ако не го бяха направили. Не знам дали от това ще ти олекне, но ти не си виновна за нищо. Тези неща просто се случват.
Но нека първо разберем как се справяш в момента и има ли някакви рискове около теб, пък после ще бистрим контрола и какви стъпки ще предприемеш при следващата процедура.
Желая ти сили и бързо възстановяване. Тук съм.
А утре ще подхвана отново темата за контрола, вече в трактовката на Jbrul :)
-
Здравей Станислава, благодаря за бързия отговор и желанието ти да ми помогнеш. Не мога да преценя обективно как се справям с шока. Ако попиташ приятели и близки ще кажат, че се справям перфектно, но аз по-принцип не обичам много да споделям и да се оплаквам. Единствено пред мъжа ми спокойно си плача и страдам. Първите дни и седмици много ми се плачеше и то често както си седя в офиса, но там се стягам и не позволявам да излязат емоциите ми навън. После само като се кача в колата и съм сама или с мъжа ми сълзите ми си тръгваха сами. Сега все още се случва, но много по-рядко. За спането аз имам проблеми още преди аборта и те продължават и сега. Много трудно заспивам, въртя се по часове, после пък на сутринта едвам ставам. За храненето иначе нямам проблем. Иначе излизам с приятели, ходя на партита, възвърнала съм си предишния ритъм на живот, но като цяло съм малко по-апатична. Тъй като аз съм свръх енергична това трудно може да се разбере, просто ми се вижда по-рядко с познати, отколкото преди. Работата ми е динамична, ежедневно конактувам с много хора, имам изградени модели на поведение в бизнеса ни и винаги съм усмихната и дружелюбна с клиентите, никой не би и предположил, че страдам за нещо. Това, което най-много ме тормози за тази загуба е, че тя е ужасно несправедлива и не мога по никакви логически и рационални пътища защо се получи така. Аз по принцип обичам винаги да контролирам ситуацията, даже знам, че прекалявам на моменти и се опитвам да се коригирам. А що се отнася за нов опит, то това много ме зарежда. Когато съм в процедура се чуствам много щастлива, защото знам, че съм с една стъпка по-близо до сбъдването на мечтата си.
-
Ето някои неща по въпроса за контрола, които ми хрумнаха след поста на Ива17.
Много често тук, в Зачатие, потребителите говорим, че не можем да пуснем контрола, че искаме да контролираме нещата. Тенденцията в момента е желанието да имаме контрол да се представя като проблем. Реално обаче, потребността да усещаш, че можеш да направляваш живота си в желаната посока, е много човешка и в нея няма нищо нездраво. Не си правим услуга, като се обвиняваме за това.
Въпросът е, че колкото по-силна е потребността от контрол, толкова по-голяма несигурност седи зад нея. И по-напред споменах, че проблемното забременяване поставя човека лице в лице със собствената му безпомощност пред природата и биологията по начин, по който никакво друго събитие не може. Усещането, че нямаме контрол над тялото си, че не е в твоя власт да го накараш да изпълни определени функции, ни кара да се хвърляме още по-яростно в опитите си да поемем управлението над ситуацията. Много е важно обаче как точно се опитваме да компенсираме загубата на контрол. Добре е това да става по начин, който ни върши работа, вместо да ни изтощава.
Когато, в контекста на проблем със забременяване, някой каже „искам да имам контрол“, това е напълно разбираемо по още една причина. Около инфертилитета се е формирал един много устойчив мит – че той е проблем най-вече на съзнанието. „Отпусни се и ще стане“, „То не става, защото много го мислиш“, „Ти прекалено много си се вторачила в това и така сама си блокираш забременяването / губиш бременностите “ – който го не го е чувал поне 10 пъти, да направи купон и да покани всички останали потребители на „Зачатие“. Много е силна в момента и вълната от практикуващите „позитивно мислене“, според което „ако много искаш нещо и го визуализираш, то ще се случи“. Всичко това ни кара да си мислим, че ние сме тези, които не се справяме. Т.е. – има и външен натиск, който ни казва, че „не контролираме правилно“. Тези тенденции, основани на детското митологическо мислене, ни ни помагат изобщо. Те са точно толкова отнесени към реалността, колкото и вярването на детето, че мама и тате се развеждат, защото то е направило нещо, например. Нашите мисли не предизвикват преки събития, поне не в пряка причинно –следствена връзка, както си представяме. И да се опитваме да контролираме, и да не се опитваме – резултатът ще бъде еднакъв. Само, че опитите да се остане в непрекъснат контакт със ситуацията и да се направлява тя, пречи да се отпуснем, в крайна сметка води до тежко изтощение и изчерпване, дори депресия от изчерпване. Да подчертая, че под контрол нямам предвид усилия и работа по подобряване на здравния ни статус и процедури, а вярването, че с мисъл и нагласа можем да се заставим да забременеем успешно.
Ясно е, че засиленото ни желание за контрол е следствие от преживяването за пълната му липса и, че е компенсаторно. Проблемът е, че то „яде“ от нашата енергия и реално не ни помага с нищо. Важно е в моменти на изчерпване да имаме на въоръжение техники, които ни помагат да изместим фокуса и да съхраним емоциите си и психичното си здраве. Колкото и сериозни да са били загубите ни. Какви ще са тези техники много зависят от несъзнаваните или полусъзнаваните ни обяснения на въпроса, който ни тормози най-много – „Защо се случва това, защо аз, защо точно на мен“. Както е написала и Ива – не мога по никакви рационални начини да си обясня защо се случи това. Въпросът е какви са ирационалните ти обяснения в случая...
-
Jbrul, много ти е по темата изказването даже :D
На мен много не ми се иска темата да е в духа "вие питате - ние отговаряме" :lol:
Повече си я представям и ми се ще да се случва като някакъв вид групова терапия, да се ползва емоционалния опит на потребителите, да има процес на обмен и споделяне.
В този смисъл, ще си ни страшно полезна, ако се поразровиш в себе си и ни разкажеш как успя да изключиш непродуктивния контрол (ежеминутното треперене, казване по 5 молитви на ден и всичко, каквото се сетиш) и си превключила в режим "полезен контрол". Или по твоите думи: "Заех се да контролирам онова, което наистина бих могла да контролирам и което реално би могло да "спаси положението" при проблем, ако то е спасяемо". Такова споделяне може да бъде много полезно, защото когато има няколко загуби на бременност, например, трудността да се овладеят тези преживявания е много повишена.
Ще бъде наистина полезно в практически план, ако тези, които се вълнуват от темата за контрола, страха и изместването на фокуса (май това се очертава централна тема всички ни, писали до тук), разкажат какво им помага.
Моят личен опит с изместването на фокуса при няколко загуби на бременности е, че ми помогна не рязкото дистанциране и правене на нещо друго (при някои работи), а оставането в ситуацията, но малко дистанцирана - като наблюдател. Направих го, като описвах мислите и чувствата си, обмислях и коментирах писмено и други истории на хора, които познавам, подобни на моята. Записвах всичко това достатъчно дълго, за да огледам ситуацията от всички страни и да успея да я осмисля и преработя. Това си е лична техника - превръщането в биограф на собствения си проблем. Но то ми помогна наистина да подредя съзнаваните и несъзнаваните си страхове. Като бонус, накрая имаше и допълнителен продукт от всичко това - книга! Точно нея ми се искаше никога да не бях написвала, но какво да се прави... Това е споделяне съвсем извън професионалното, може би съм единственият човек, за когото техниката би работила. Сигурно има и по-"странни" подходи и начини човек да разтовари напрежението и да се подреди. Ще е ценно да ги чуем и може би изпробваме на свой ред :)
-
Записвам се в тази чудесна темичка, в която предполагам всеки сблъскал се с инфертилитета има да напише поне няколко странички.
Благодаря на Станислава Чуринскиене, че се е заела с тази не лека задача - да ни подкрепя в тежкия сблъсък с този проблем.
-
Много благодаря за поста за случването и не случването.Наистина макар чисто медицински да ми обясняват проблемите на моменти съм се чудела има ли ми нещо сбъркано, дали съм спокойна и т.н.То след толкова повтаряне, набиване в главата ми от всеки срещнат, а и имам приятелка която е учител по йога и ми обясняваше, че нещо съм си запушила чакрите и направо си бях помислила, че съвсем умишлено съм се повредила на духовно ниво.
Много благодаря пак.
-
Здравей Станислава,
много ти благодаря коментара. Наскоро ми попадна информация за емоционалните етапите, през които минават пациетнтите с тежки заболявания. Прочитайки ги, осъзнах, че те са същи и за мен и според мен за всички жени с репродуктивни проблеми. Споделям ги, да кажеш и ти мнението си на психолог, мисля, че не бъркам.
Първо е фазата на отричане - Първата реакция на повечето хора, научили, че не може да забременеят по естествен път, е шок! Това води до пълно отричане на новината - “Не, това не може да е истина”.
Втората фаза е на безпомощност и гняв - Макар и да отрича, рано или късно човек осъзнава и вижда доказателствата за наличието на заболяването. В този момент отричането отстъпва мястото на чувства като безпомощност, гняв, болка. Човекът може да се ядоса на лекарите и персонала на болницата, на своите близки, дори на Бог, който го е „наказал“ несправедливо. Болният може да изпита и завист към останалите, защото те не страдат, за да постигнат едно от най-ествествени неща на света - да имат дете, а се радват на живота си.
Договарянето - след като човек признае диагнозата и изрази силните си чувства, той започва да се пита: „Не мога ли да се споразумея със Съдбата или Бог? Ще забременея ли, ако се държа по-добре?“. Наградата, която очакваме да получим за поведението си, е разбире се бебе.
Това разбира се не винаги се случва и тогава идва депресията
Тя се проявява, когато човек загуби надежда, че вече нищо повече не може да бъде направено. Макар и всеки да прежиявява тъгата по различен начин, повечето хора плачат, стават мълчаливи и се изолират от външния свят.
Последният етап е приемането на диагнозата и на идеята, че може и да не могат да имат биологично свое дете или това да отнеме много време, средства и болка. На този етап човек вече е подготвен да приеме и неуспеха като опция. Това не означава, че жената вече не страда и не е тъжна. Напротив, тъга има, но тя не пречи на другите дейности от ежедневието. С течение на времето тя отслабва, но никога не изчезва напълно.
През всички тези етапи единственото, което остава съхранено е НАДЕЖДАТА!
При мен е точно така, минавала съм по няклко пъти през тези етапи. Аз обаче не мога да повярвам, че няма да стане. Много силно вярвам, че ще забременея, ще износя и ще родя своето бебе. Колкото и да ме тежко съм сигурна, че още много опити бих направила, просто не мога да се откажа. Все си казвам, че щом съм забременяла два пъти, значи може пак да стане и защо не до самият финал. Не знам къде е границата, на която човек трябва да спре и да се откаже. От контактите си много момичета с подобна на моята съдба виждам, че тя е строго индивидуална. Аз се стремя да не се фиксирам само в опитите ми да забременея, гледам да правя нещата, които ми доставят удоволствие - да се виждам с приятели и близки, да пътувам, да гледам хубави филми. Никога няма да престане да ме боли, за това, което ми се случи, но смятам, че не трябва да се затварям и да се отдам единствено на страданието си. Затова се опитвам да я приема тази болка като част от живота си, който си продължава в същия бърз ритъм. И разбира се да вярвам, че съвсем скоро ще гушна бебето си.
Станислава, много ти благодаря за отговорите. Наистина ми помогна да разбера и осъзная някои неща и да ми поолекне - за случването и неслучването, за вината и контрола. Това, което изпитвам, е точно както го описваш. Знам, че във форума няма как да изкажа цялата палитра от емоции, през които преминавам, защото всеки случай все пак е конкретен. Но освен, че на мен сама ми помага "разговорът" с теб, се надявам, че не съм отегчила другите момичета с моите проблеми и ще им бъде полезно и на тях.
-
Много се колебаех дали да се включа, за да споделя моят начин за справяне с болката от невъзможността да забременея и страха, че няма да успея и след следващата и след следващата процедура. Но реших да откликна на призива на психолога и да ви кажа, че за мен това стана възможно чрез актът на осиновяването. Не знам, ако не бяхме сторили това веднага след третото неуспешно ин-витро какви и къде щяхме да сме сега двамата със съпруга ми. Незнам щяхме ли да имаме изобщо емоционален и психически ресурс, за да продължим да правим опити, да работим работата си и да живеем нормално, ако не се беше появило нашето детенце в къщи.
Не искам да бъде разбран поста ми като агитация да преустановите опитите си за сдобиване с биологично дете и да се втурнете тутакси към осиновяване. Просто това е моят опит,който мога да споделя,такава бе моята съдба и съм щастлива и благодарна за усещането, което имам сега, а то е, че съм изиграла парвилно и на време своите карти.
-
Невероятна тема! Добре дошла Станислава. Като чета постовете тук - ми въздействат успокояващо.
Записче тук!
След един претърпян инцидент, здравето ми се преобърна, напълнях, откриха ми поликистозни яйчници и всеки път излизат все нови и нови неща, последното беше инсулинова резистентност.
Въпреки всичко - казват ми че всичко е наред, а всъщност усещам, че нещата не са наред, а проблемът е в мен.
Правим опити от 3 месеца, знам, че тук става въпрос за неуспешно Ин Витро и по-сериозни диагнози, не ми се сърдете. Ни е правим нормални опити без АРТ процедури, но всеки път, когато разбера, че не сме успели. Плача.
-
Ива17, страхотно включване с петте етапа! Благодаря ти. Мисля, че за всички ни ще бъде много полезно да оценим къде сме. Има 2 от тези общо 5 етапа, които са истински капани. Най-лошият е отрицанието. Има хора, които засядат в него за години наред и това ги блокира да потърсят помощ. Виждала съм момичета, които по няколко години мерят температура, правят графики, бременност няма, всеки месец има сълзи и после "нищо, следващият месец ще е мой"... И така наистина с години, отлагайки търсенето на помощ до безкрайност и очаквайки "чудото" да се случи! Гневът обикновено се прескача в по-кратък интервал, но пазаренето е истински трап! Човек може да се пазари със съдбата и да прави сделки до последния си дъх. Това е точно този тип контрол и магическо мислене, за което си говорим в темата: "Ето, имам някакъв урок за научаване, ще го науча и ще забременея. Може би урокът ми е, че съм свръхконтролираща и трябва да пусна контрола, ако не се старая толкова, ще забременея." Само пример, вариантите са безкрайни.
По принцип, когато става дума за всякаква друга загуба, петте етапа са линеен процес - тръгваш от етап 1 и с малко късмет стигаш до точка 5. При проблемното забременяване в повече от 90 % процесът е цикличен, поне до изчерпване на репродуктивната възраст. С всеки опит, с всеки закъснял цикъл, нещата започват от начало. Не мисля, че това е лошо, всъщност капацитетът да минаваме през този цикъл отново и отново отвежда повечето от нас до сбъдване на мечтата за дете ... но не е никак лесно и е ужасно изтощително.
-
Chattenoire84,
първо - поздравления за куража да не стоиш в етапа на отрицанието и слушаш вътрешния си глас, който ти нашепва, че може би ще ти е нужна малко помощ за да забременееш.
Изобщо никой няма да ти се сърди, че пишеш тук - напротив! Де всеки да се отнасяше така отговорно към здравето си и емоциите си, вместо да отлага мисленето за неприятни неща и да чака те някак си да се наредят сами.
Второ - инсулиновата резистентност и поликистозните яйчници съвсем не са "несериозни" проблеми и не са "нищо ти няма". Това са състояния, които дават отражение на цялостното ти функциониране, дори върху емоциите ти. Споменаваш, че тези проблеми са се отключили някак изведнъж, след инцидент. Това, само по себе си, е достатъчно да те побърка. До скоро си се възприемала като човек в добро здраве, а съвсем внезапно това се е променило. Спомням си какво преживях, когато след много силен и доста продължителен стрес отключих Хашимото с всичките му екстри. Имала съм много по-сериозни проблеми, но внезапността на това влошаване на здравето ми и факта, че не мога да функционирам добре без малкото бяло хапче сутрин до края на живота ми, ме побъркаха. Изведнъж се събудих друг човек. С времето и малко ровене в себе си обаче, приех заболяването си и тежките емоции около него отминаха.
Най-вероятно и ти преживяваш стрес от настъпилите здравословни проблеми и физическия дискомфорт. Възможно е чисто биологически и химически те те правят и по чувствителна, емоционална. Но пък добрата новина е, че за това има оправия, просто трябва да намериш твоя лекар, да му се довериш и междувременно се грижиш здравето ти да се подобри. Успех!
-
Hope- Love,
честито родителство!
Мисля си, че едва ли има човек, писал в темата или просто прочел я, който да не е мислил за осиновяване и да не е разиграл поне веднъж в главата си този вариант.
Тук, в темата, ти въвеждаш осиновяването като един възможен добър край на болката от незабременяването. И за момент не го съм усетила като опит за агитация на преустановяването на опити и втурване към осиновяване. Напротив! Умереният начин, по който говориш, ме кара да усещам, че си спокойна, удовлетворена и добре с това решение. Казваш "благодарна", а способността да изпитваш благодарност е сърцевината на доброто психично здраве. Каже ли човек "благодарен съм", спирам да се притеснявам за него :lol:
Няма сега да те разбутвам и тормозя да разкажеш повече за пътя до решението да станеш майка чрез осиновяване. Но със сигурност няма да си единствения човек, който ще влезе в темата с мисли за осиновяване - и вече като факт, и само като план или идея. Тогава ще те ползваме като експерт, а аз най-сетне ще мога да разтропам клавиатура в разговор по любимата ми тема.
Успех, да ти е здраво и щастливо детето!
-
Много благодаря за поста за случването и не случването.Наистина макар чисто медицински да ми обясняват проблемите на моменти съм се чудела има ли ми нещо сбъркано, дали съм спокойна и т.н.То след толкова повтаряне, набиване в главата ми от всеки срещнат, а и имам приятелка която е учител по йога и ми обясняваше, че нещо съм си запушила чакрите и направо си бях помислила, че съвсем умишлено съм се повредила на духовно ниво.
Много благодаря пак.
Magi_st, не се стърпях, прощавай, сигурна съм, че твоята приятелка се вълнува за теб и ти мисли само доброто, но ако беше намерила начин да премахва проблеми в забременяването с отпушаване на чакри, досега щеше да е не милионер, а милиардер. Сигурна съм, че би искала да помогне и в безпомощността си прехвърля "вината" върху баланса в енергетиката ти :wink: Пак извинявай. Успех!
Никоя, благодаря ти за топлото посрещане!
-
Jbrul, много ти е по темата изказването даже :D
На мен много не ми се иска темата да е в духа "вие питате - ние отговаряме" :lol:
Повече си я представям и ми се ще да се случва като някакъв вид групова терапия, да се ползва емоционалния опит на потребителите, да има процес на обмен и споделяне.
В този смисъл, ще си ни страшно полезна, ако се поразровиш в себе си и ни разкажеш как успя да изключиш непродуктивния контрол (ежеминутното треперене, казване по 5 молитви на ден и всичко, каквото се сетиш) и си превключила в режим "полезен контрол". Или по твоите думи: "Заех се да контролирам онова, което наистина бих могла да контролирам и което реално би могло да "спаси положението" при проблем, ако то е спасяемо". Такова споделяне може да бъде много полезно, защото когато има няколко загуби на бременност, например, трудността да се овладеят тези преживявания е много повишена.
Станислава, бих споделила всичко, което ти считаш че би било полезно за момичетата тук, или което те считат, че ще им е в помощ.
Не мисля обаче, че точно аз и моите механизми за справяне в кризисни ситуации са най-добрият пример конкретно по въпроса "справяне с неуспешни опити, загуба на бременности", което е главната тема. Очаквахме сина си близо 5 години, което ни поставя в графата "двойки с инфертилитет", да. Но освен, че сме опитвали за дете през посочения период и то все не идваше и не идваше...не съм преживяла нищо от това, което се е случвало и се случва на повечето момичета тук. Т.е. няма как да кажа "знам как се чувствате", мога да кажа единствено, че разбирам как се чувстват и със сигурност мнозинството от тях биха ми отговорили: "не, всъщност не разбираш".
Няма нужда да се ровя в себе си, за да кажа как съм успяла да изключа "непродуктивния контрол", просто защото не съм го изключвала. При мен - такъв никога не е съществувал, не и в съзнателния ми живот. Защо не е съществувал - вероятно ти би могла да обясниш на мен, а не аз на теб. Като казвам, че не е съществувал и не съществува, визирам не само разглежданите тук ситуации разбира се.
Вероятно донякъде е характер /да кажем вродено ми е/, донякъде е световъзприятие оформено в семейството, донякъде е натрупан опит с кризисни ситуации които съм имала преди неслучването на бебе... При мен идеята, че "трябва да се стремя да контролирам градивно и с мярка" с времето само изкристализира, доусъвършенствам своето боравене с нея, убеждавам се на практика, че това е добър подход за мен и това което се случва в живота ми, независимо от какво естество. Но как и кога първоначално ми се е оформило подобно възприятие и разбиране - нямам никаква идея.
Много често във форума съм чела за Бог, съдбата и връзката им с това което ни се случва...или не ни се случва. Дори в последния пост на iva17, същите заемат главна част в етапите през които се минава, когато научиш новина от подобен вид /не мога да имам дете, или болен съм от нещо ужасно/. Визирам частта с "договарянето". Договарянето - след като човек признае диагнозата и изрази силните си чувства, той започва да се пита: „Не мога ли да се споразумея със Съдбата или Бог? Ще забременея ли, ако се държа по-добре?“. Наградата, която очакваме да получим за поведението си, е разбире се бебе.
Явно пак съм "извън правилата", защото съм крайно нерелигиозна и нямам никаква склонност да вярвам, че нещо ми се случва, или не ми се случва, заради неведоми сили, че съм "наградена", или пък "наказана"... За мен просто някакви неща се случват, или не се случват на мен и на други хора на съвсем случаен принцип - живот му се казва на това. :lol: Може и да не са ми най-правилните понятията по въпроса, но те просто са такива, затова ги споделям както ти предложи.
Ефектът от това ми "виждане за света" е, че не се чувствам "без вина виновна", не се обвинявам за нещо случило се и независещо от мен и личната ми воля и при липсата на такива мисли - много по-лесно и естествено за мен насочвам - усилията и волята си за промяна на нещо което не ме устройва в "материалния и обозрим свят". При провал - също по-лесно го преживявам и опитвам отново, защото търся рационални решения и обяснения за случилото се. Не, че винаги ги намирам разбира се, но ако не ги намеря - не се депресирам и не започвам да търся мистични обяснения на нещо.
Може би съм твърде рационална като мислене, което е интересен антипод на супер-емоционалната ми натура. Успявам да ги държа в равновесие през повечето време.
Искаше ми се да бъда по-конкретна в случая. Да дам примери, ситуации, да споделя как съм се справила аз в тях пък дано за някого има полза. За бременността - бях конкретна, за други ситуации - също бих могла да бъда. Но за добро, или лошо - опит в ситуациите, които сега обсъждате - нямам личен. Все пак мисля, че същият механизъм би сработил добре и в тях, щом сработва във всякакви други - доста сходни в емоционален аспект, макар и не точно същите.
П.П. Не само ти си ползвала "странния метод" с писането. ;) Преди 13-14 години, случайно ми попадна мнение на твой колега /не помня името, не беше българин/, който препоръчваше именно този "номер", като добро средство за освобождаване от стрес, негативни емоции, както и начин за една адекватна оценка на това което преживяваш, защо се случва... Много ми помогна, беше ми адски полезно, даде ми други гледни точки на една и съща ситуация, помогна ми да взема доста добри решения... Горещо препоръчвам както се казва. Толкова ми помагаше, че изписах 24-25 тетрадки тогава. Би могло да излезе хубава книга, но за съжаление "Дневникът на Бриджит Джоунс" отдавна го издадоха и филмираха, та...язък за добрия материал :lol: Може пък да сътворя някое чудесно четиво за разводите по същия метод.
-
Jbrul, чувството ми за вина е абсолютно същото, каквото си описала. Никога не съм се чувствала виновна за нещо случило се независещо от мен, за себе си го дължа на стереотипите от детството и примера на хора, на които съм подражавала израствайки.
Сега вече липсата на вина у мен е и някаква смесица от възприето светоусещане, плюс голяма доза цинизъм.
Станислава, добре дошла! Чудех се в първия момент от къде ми е познато името ти, от "Хванаха ме да крада" :). Успех ти желая тук и на новата книга, която ще ми бъде интересно да прочета .
-
Jbrul,
благодаря ти много за това споделяне! Как е дошла при теб тази безкрайно здравословна нагласа към нещата не е чак толкова важно (то обикновено е придобито и както Тара казва - става с наблюдаване на добри примери достатъчно рано в детските години:) ) Важното в случая е, че имаш такава нагласа и на мен ми беше важно да разкажеш как точно изглежда тя.
Ти на практика разказваш за 5 годишен период на незабременяване, което, откъдето и да го погледнеш, си е ужасно много време. Въпреки продължителността, ти не съобщаваш за никакви от обичайните преживявания на депресия, вина, объркване и разпад, които са всъщност много естествени за хората с проблемно забременяване и си е съвсем в реда на нещата да се мине през тях. Ти обаче си успяла да си ги спестиш в огромна степен ( не си представям, че ти е било лесно през тези години, все пак, сигурно е имало и доста тежки моменти). Много е хубаво да видим, че може и без тях, стига фокусът да се измести и да не приписваме цяла митология на проблемното ни забременяване. То е достатъчно изпитание само по себе си, за да го товарим допълнително с вярвания и обяснения, които, както се казва "не работят за нас". Не казвам, че има нещо нередно в това "да се счупиш" след дълъг период на инфертилитет, повтарящи се загуби или неуспехи. Твърдя убедено обаче, че влошаваме нещата не двойно, а в пъти, ако приписваме на тези събития смисъл, който много надхвърля обикновената ситуация на инфертилитет. В нашата ситуация има две, еднакво важни задачи - бебе и да минем през битката за него добре съхранени. За това изследването на собствените ни нагласи към проблема и скритите ни вярвания са от решаващо значение.
Още веднъж - благодаря!
-
Jbrul, чувството ми за вина е абсолютно същото, каквото си описала. Никога не съм се чувствала виновна за нещо случило се независещо от мен, за себе си го дължа на стереотипите от детството и примера на хора, на които съм подражавала израствайки.
Сега вече липсата на вина у мен е и някаква смесица от възприето светоусещане, плюс голяма доза цинизъм.
Станислава, добре дошла! Чудех се в първия момент от къде ми е познато името ти, от "Хванаха ме да крада" :). Успех ти желая тук и на новата книга, която ще ми бъде интересно да прочета .
Тара, нещо важно си споменала тук! Ако не ти е неприятно и искаш, можеш ли да разкажеш повече за дозата цинизъм, как изглежда тя и помага ли или пречи? После ще кажа защо питам.
Благодаря ти много за посрещането! Понеже спомена... имам си и аз слаби места и едно от тях е срам от лоши петна в професионалната биография. За това не се сдържам да кажа, че за разлика от предишната, новата книга става за четене :lol:.
-
Още вчера, като пишех поста си за осиновяването, като начин да се справим с проблема, в главата ми се въртеше това за съхранението на собствената и на парнтьора ни психика и искам да споделя още нещо - сега осъзнавам, че може би интуитивно сме усетили да тръгнем по този път към нашето дете, защото сме се страхували от перспективата за още дълги години на мъчителни неуспешни опити, процедури. Явно силен инстинкт за самосъхранение ни е тласнал натам. Явно сме осъзнавали, че още трудности и горчилка ще ни дойдат ммного и ще почнат да нанасят вече сериозни поражения върху психиката ни.
Между другото, ние не сме се отказали да имаме и второ дете. Подновихме опитите - за сега без успех. Но чувството вече е съвсем друго. Някак по леко приемаме неуспеха и продължаваме нататък без да изпадаме в дупки и пр. Единствената ми тревога е, че вече съм на 40 г. и че...може би никога няма да имаме биологично дете, но нали разбирате, че "няма да имам второ дете", не звучи като "никога няма да бъда майка". Всъщност това последното като че ли никога и не ми е минавало през ума. Може би обратната мисъл също е някакъв ключ към справянето с психологическите проблеми.Какмо би казал психолога по този въпрос?
А иначе - самото решение за осиновяване не беше никак трудно. Аз от малка някак в главата си съм имала мисълта, че някога бих осиновила дете, за да му направя добро. Оказа се, че това стана добро за мен самата. Нямах страхове и тревоги какво ще е детето, как ще се справя, съпругът ми в един момент изпадна в паника, докато чакахме да ни се обадят за конкретно дете, но и при него това бързо отмина.
-
Станислава, добре дошла и от мен! :)
Ще съм ти благодарна за консултация.
Накратко ще се опитам да ти разкажа...
Почти без прекъсваня почти 8 години не съм сменяла гинеколога си.
Преди няколко месеца-да кажем юли 2012 установих завишен Пролактин.
Изписиха ми терапия, за 1 месец , сравнително евтина и приемлива
терапия. Случи се така че явно не успях да пусна въпросният хормон
и се стигна до среща с моя АГ чак края на октомври. Тя е страхотна жена наистина, адски разбрана, понякога избухлива, но е страхотен специалист, дала ми е безкрайно много компромиси и разбиране.
Проведохме нормална консултация, тя накрая избухна леко защото съм пила
нещо - без да кажа още от самото начало.
Както и дае, изведнъж когато и споменах за завишен Пролактин
тя ми изписа нова терапия, различна и малко по недостъпна , като цена.
Не винаги успявам на време да си осигуря терапията. Това е друга тема.-
Както и да е, едва сега януари я започнах , декември и ноември дори и не съм стъпвала при гинеколога си.
Предстои ми посещение, незнам кога но пердстои но страхът остава, страх от късното
започване на терапията,страх от лекра ,който ценя и уважавам безкрайно.
Незнма как да постъпя, нямам и намерение да я сменям...
Незнма как да споделя това с лекаря си че съм започнала късно приема но въпреки това го спазих.
Благодаря ти, предварително! :wink:
-
Ти на практика разказваш за 5 годишен период на незабременяване, което, откъдето и да го погледнеш, си е ужасно много време. Въпреки продължителността, ти не съобщаваш за никакви от обичайните преживявания на депресия, вина, объркване и разпад, които са всъщност много естествени за хората с проблемно забременяване и си е съвсем в реда на нещата да се мине през тях.
Станислава, като време наистина не е малко. От друга страна обаче, в този период освен самото незабременяване - не сме имали допълнителни стресови фактори. Травматични изследвания, неуспешни опити, загубена бременност..., което все пак прави неприятната ситуация по-лесно преживяема в емоционален план. Това имах предвид в горния си пост. Иначе, че си е неприятно и тегаво - и още как!
Търсенето на професионална помощ го забавихме не защото не осъзнавахме, че явно проблем има и се опитвахме да го отречем пред себе си т.е. дори в тази фаза не сме влизали. Нито пък сме имали проблем да коментираме ситуацията в живота си и защо още нямаме дете, не е имало чувство на срам и неудобство... Съвсем нормално ми се виждаше и хората край нас да задават въпроса, бяхме "навъртели" 7 години семеен живот преди положителния тест, последните три от тях официално "бракувани" с пищно сватбено тържество. Всичко в живота ни беше идеално и "навреме" за бебе, не се сърдех на хората, че си мислят това, което си мислехме и ние все пак - защо още бебе няма...Твърде много фактори в тази тема при нас, като двойка - не бяха в посока "годна" за тежко преживяване на проблема просто.
Аз лично имах чисто технически проблем - да избера специалист и да му се доверя, заради твърде добро познаване на системата, гилдията и натрупан негативен опит със същата. Всъщност първата тема която пуснах в този сайт, именно в този подфорум - беше точно затова. След няма и половин година - бях бременна. Спонтанна бременност, щастлива, лека и приятна. Моята "борба с проблема" всъщност беше едно дълго чакане и нищо повече от това. И предприемане на рационални мерки по решаването му разбира се. :) Не го омаловажавам като преживяване, но не мога да не го сравня с повечето случаи тук. Като сравня - моят случай си е повече една приказна история с хепи енд, или поне аз така го приемам. Определено не мога да кажа, че ми е било супер травматично преживяване. Беше по-скоро дразнещо преживяване, доколкото не успявах да му намеря бързо и ефективно решение. Не съм имала съмнения, че няма да го намеря обаче.
Независимо от конкретните обстоятелства обаче също съм на мнение, че когато ти се случва нещо лошо и неприятно е самоубийствено да го правиш още по-лошо и черно. Да стоиш, да мислиш и да се самонавиваш колко си злочест, прецакан, "наказан" и да потъваш в мрачни мисли, депресивни състояния... Не мисля, че нямаме контрол да не допускаме да ни се случват и тези "екстри", когато и без друго имаме проблем. Не е страшно и да изпаднем в някоя "черна фаза", дори е нормално, та и здравословно понякога - аз поне така си "смилам" негативните емоции и после заминават в боклука.
Не мога да дам рецепта естествено как да се случи това, но най-често изплувам от проблемите си хващайки се за позитивните неща в живота си и в дадена ситуация. Т.е. не мисля ударно какво нямам, какво ми липсва и какво не е наред в живота ми, а съвсем усърдно си изреждам и напомням какво имам, какво е наред и какви са ми поводите за радост и задоволство. Обикновено - вторият списък е доста по-дълъг и доста силно ме мотивира да се усмихна и "да прескоча трапа". Не забравям проблема си, просто не го оставям да ми обсеби мозъка и живота, полагам усилия да живея в нормален ритъм без да спирам да търся решения на онова, което не ми е наред.
Точно както прави и iva17, един от потребителите на които най-много се възхищавам тук и който със сигурност ще излезе от всичко това максимално съхранен психически.
Конкретно, докато исках бебе и то все не ми се случваше си имах чудесна стратегия /поне за мен лично/ да преборвам мрачните мисли спохождащи ме понякога. В различни ситуации си напомнях как едно, или друго все още ми е възможно за случване, точно защото нямам дете. Казвах си: "Абе прави сега еди какво си, докато още можеш, когато дойде бебето - няма да можеш". За абсолютно битови, ежедневни ситуации говоря. Вечеряме с приятели с деца, те в 22ч. щат не щат се прибират, защото няма как, няма кой да гледа децата, няма как да не станат рано утре - обичайните родителски "неволи". В тази ситуация си напомнях, че аз след вечерята мога да отида на нощен клуб, да правя шумен секс където пожелая из апартамента, да спя до късно, което все пак няма да е безкрайна опция в живота ни. Разбира се същата ситуация може да се погледне и по тегавия начин :"Ето те се прибират да си гушнат децата, а ние не можем да го направим". Въпрос на лична воля е как ще разиграеш пред себе си една и съща ситуация и дали ще й намериш позитивите. Ако ги намериш, можеш да се хванеш за тях и да обърнеш нещата в своя полза. Знам, че звучи твърде простичко разказано така, но всъщност простите решения обикновено са работещите.
Стерилитетът, освен всичките си други капани, има и един доста коварен и засягащ живота ни след дочакването на дете/деца. Особено при двойките, които за първи път стават родители, а именно "твърде розова и романтична представа за родителството" добре втасала от дългото чакане на бебе. Ей това нещо какви щети нанася, когато мечтите се превърнат в реалност и осъзнаем колко всъщност сме били неподготвени... А в нашата ситуация - всъщност си живеем години убедени в обратното, че по-подготвени от нас просто няма. :lol: Друга тема е това, но искрено съветвам момичетата, които все още се борят за дете да използват времето и да разговарят с други родители за това какво всъщност е да гледаш бебе. Не само за радостта, хубавите емоции и неща които всички знаем, че ги има. Питайте за онези неща, които хората рядко тръгват да споделят сами, особено пред нас - никой не смее. Така ще бъдете наистина по-подготвени и адекватни, когато моментът настъпи.
-
F_28, здравей! :)
Признавам си, че постът ти ме позамисли доста.
Ти не споделяш притеснения относно проблем със забременяването (приемам, че щом си потребител на този сайт, в тази област има някакви затруднения), не се оплакваш от здравословен проблем (допускам, че има някакъв, все пак). Това, което те тревожи - и дори говориш за страх, е не твоята ситуация, а чувствата на твоята лекарка. Ти се боиш тя да не се ядоса от някакви твои действия.
Обичайно ли е за теб да се притесняваш от реакциите на хора, които са авторитети за теб?
Признавам също, че не разбирам всички аспекти на ситуацията. Не знам предисторията, не знам каква битка водиш и с какво тази конкретна лекарка е ценна за постигане на целта ти.
Виждам обаче, че начинът, по който говориш за нея, не е като за лекар. Казваш "тя ми е дала много компромиси". Но човек не очаква от лекаря си компромиси и разбиране, а успешно лечение. Той е там за да лекува, не за да прощава. От друга страна, казваш, че е избухлива, а в ролята на пациента не влиза да понася избухливост от лекаря си. Има нещо в начина, по който описваш отношенията ви, което ме безпокои. Изглеждат така, сякаш са нещо различно от лекарско-пациентски, ролите ви са като че размити, малко подменени.
Чудя се какво всъщност ти дават те и как служат на целта, за което всъщност сте се срещнали - твоето лечение. Мислила ли си за това?
Иначе те разбирам. Моят лекар е човек, на когото се доверявам повече от себе си. Но ако бих усетила, че ме е страх от това какво ще каже за една или друга моя постъпка и дълго преживявам този страх, бих се притеснила какво всъщност се случва.
Интересно ми е да чуя повече подробности. Надявам се нещата да се разрешат, напрежението да спадне и най-вече пролактинът да закове добри стойности за дълго :)
Hope-Love, Jbrul, съвсем скоро ще се включа в дискусията :)
-
Добро утро, включвам се в темата със запис. Радвам се, че има място на което мога да излея душата си. Ще ви изчета с голям интерес.
-
Тара, нещо важно си споменала тук! Ако не ти е неприятно и искаш, можеш ли да разкажеш повече за дозата цинизъм, как изглежда тя и помага ли или пречи? После ще кажа защо питам.
Мисля, че според зависи от ситуацията ми помага и пречи. Успокоявам се, че след като съм индивид от света на възрастните мога да си нарушавам навиците и принципите в името на собственото ми удобство.
Във връзка с темата и естеството на форума, и аз като част от хората с инфертилитет тук, при мен е свързано с нежеланието ми да говоря за себе си на тази тема. Мълчанието не е характерно за мен, нито притеснението, но след като говорих, говорих и бях принудена наред със загрижеността на близки хора да слушам и насрещни интерпретации на моя проблем, и всякакви умозаключения, които ме изморяваха повече от каквато и да е интервенция просто млъкнах.
Не се получи желанието от моя страна да говоря спокойно, когато ме питат, обяснявайки за проблема си, защото и най-подробната лекция за всичко как протича една ин витро процедура, завършва с кимане на глава и гласно заключение примерно - "те се раждат с увреждания". Или пък човек завършил химия и биология ми пояснява на съобщението ми за отрицателен тест - "ами това се води мисед-аборт"
Цялата съвкупност от глупост и невежество и свръх желание от налагане на собствени коментари от всеки ме побъркваха.
Резултата е, че бранейки собственото си спокойствие освен да мълча се научих да отговарям "каквото почукало, такова се обадило", да бъда неучтива, когато някой от добронамереност ми каже - "и вашата не е лесна", аз го поправям да не реве на чужди гробища и следва мълчание на отсрещния от неудобство. Някои от хората около мен казват, че 8 години по болници са ме променили, аз мисля, че просто пораснах и ограничих навлизането на другите в личното ми просттранство, което е характерно за възрастните. Та в този случай мисля, че цинизма ми помага.
В другият случай цинизма ми пречи да бъда откровена, да се доверявам, да вярвам на хората, дори и да погам на нуждаещ се, ако имам възможност, защото съм водена подсъзнателно да предпазя себе си. Наскоро имах случка с мое приятелско семейство, също стерилна двойка, жената ме попита дали знам други телефони на клиниката, защото не можела да се свърже, аз отговорих, че не знам и я пратих да чете в интернет с цел прекратяване на по нататъшен разговор. После като се замислих, момичето може да е имало нужда да поговори с някой, а аз излъгах. Не е защото темата ми е болезнена, приемам ходенето на доктор като работа, която трябва да отметна за деня, не желая съпоставки , а и винаги съм била против сравненията, защото всеки е различен случай.
Май стана доста объркано, общуването във форум носи всякакви интерпретации, според възприятието на четящия.
Важно правило за мен като цяло е стремежа ми да не давам непоискани съвети. Включително и тук, където общуването е по-открито предвид никовете ни, в даден момент чувствителността на всеки е изострена. Получавала съм бележка на лични от момиче по повод нейна близка тук във форума – „ видя ли какво я направиха, едно голямо нищо”. Подобни състезания и „благопожелания” са ми крайно неприятни още повече между себеподобни.
-
Между другото, ние не сме се отказали да имаме и второ дете. Подновихме опитите - за сега без успех. Но чувството вече е съвсем друго. Някак по леко приемаме неуспеха и продължаваме нататък без да изпадаме в дупки и пр. Единствената ми тревога е, че вече съм на 40 г. и че...може би никога няма да имаме биологично дете, но нали разбирате, че "няма да имам второ дете", не звучи като "никога няма да бъда майка". Всъщност това последното като че ли никога и не ми е минавало през ума. Може би обратната мисъл също е някакъв ключ към справянето с психологическите проблеми.Какмо би казал психолога по този въпрос?
А иначе - самото решение за осиновяване не беше никак трудно. Аз от малка някак в главата си съм имала мисълта, че някога бих осиновила дете, за да му направя добро. Оказа се, че това стана добро за мен самата. Нямах страхове и тревоги какво ще е детето, как ще се справя, съпругът ми в един момент изпадна в паника, докато чакахме да ни се обадят за конкретно дете, но и при него това бързо отмина.
Hope-Love,
започвам с това, че е чудесно, че си прескочила етапа със страховете и паниката! Все пак, ако някъде по пътя се появят притеснения - на линия съм. То около децата човек все си се притеснява - неизбежно е :)
В поста си казваш нещо много важно -"няма да имам второ дете", не звучи като "никога няма да бъда майка". Чудесно е, че така чувстваш нещата (звучиш ми истински наясно със себе си). Тези думи всъщност са началото на една тема, която е дори малко опасна, защото е натоварена дори с още повече митове, отколкото самия инфертилитет... Не, не темата за осиновяването, а за това защо ставаме родители (което има много общо с емоциите по време на борбата за дете).
Прозвуча неясно, за това да уточня. Хората приемат инфертилитета и децата по много различен начин и всички тези начини заслужват уважение (добре, почти всички, когато става дума за родителски нагласи, които вредят на децата, те не е нужно да се уважават). Консултирала съм жена, която след 10 години арт-опити осинови дете и беше най-щастливият човек на света. Консултирала съм и жена, която в резултат на вторичен стерилитет и загуба на няколко бременности беше изпаднала в истински риск от хоспитализация заради депресия. И двете реакции са напълно разбираеми, защото бяха свързани с много базисни очаквания към себе си в ролята си на родители. За първата жена родителството беше свързано с това да даде шанс на едно човешко същество да си опита късмета в света и да му осигури всички възможности за целта. Нея това я караше да се чувства осъществена като човек и родител. Другата жена, с депресията, също беше чудесен родител и много дълбок човек. При нея обаче, освен всичко друго, родителството имаше и една особена, но доста разпространена импликация - че част от смисъла на това да бъде родител е да направи собствените си родители щастливи, като им осигури няколко внука. Тя беше възпитана да вярва, че нейн дълг е да продължи родителите си, рода си. И тъкмо тази линия на преживявания я тласкаше към депресия.
Няма "грешна" нагласа към родителството, то така или иначе си е его-центрирано, удовлетворява първо нас самите. В това няма нищо лошо.
Част от начините да намалим тежките си преживявания е да огледаме нагласите си към родителството и да си отговорим на въпроса "Защо искам да съм родител и каква лична потребност у мен ще удовлетвори то". Да знаеш защо се стремиш към това, към което се стремиш и защо водиш битката, която водиш, помага да се справиш с тежките чувства, когато не го получаваш дълго време.
-
Малко да разведря обстановката ;)
Явно не съм много наясно с въпроса "Защо искам да съм родител и каква лична потребност у мен ще удовлетвори то".
Или поне не по този начин. Предполагам е въпрос на натура. Ми защо искам да стана родител - от самото начало на "приключението" (това беше преди доста години и доста опити - на мен поне много ми се видяха) имах едно и също желание, свързано с родителството: Да имам едно бебе дето да го гушкам ама нон стоп - докато стане толкова голямо, че да може само да избяга :lol: Разрешавам на всички да ми се смеете. До ден днешен се чудя - не се ли раждат прекалено мънички, за да издържат на гушкане от двама големи? А като се намесят и бабите?! Явно това с гушкането си ми е голяма потребност... навремето като избирахме домашната животинка - гледах да е голямо, пак така - за да може да се спасява самичко от многото гушкане.
-
Част от начините да намалим тежките си преживявания е да огледаме нагласите си към родителството и да си отговорим на въпроса "Защо искам да съм родител и каква лична потребност у мен ще удовлетвори то". Да знаеш защо се стремиш към това, към което се стремиш и защо водиш битката, която водиш, помага да се справиш с тежките чувства, когато не го получаваш дълго време.
"Защо искам нещо?" е въпрос, който обикновено започваме да си задаваме, когато все пак не получаваме исканото нещо достатъчно дълго време, или след n-броя провалени опити да го получим/постигнем. Говоря за произволно "нещо", то може да бъде и дете.
На себе си въпроса "защо искам дете?" - не съм задавала. Задавали са ми го други хора - реално и виртуално. Опитвала съм да им отговарям смислено, обосновано, философски и в този ред, защото са ми били любопитни рекациите на обясненията ми. Искам дете - просто защото искам. Не е необходимо желанието ми да бъде мотивирано, подплатено научно, философски, социално, генетично и както и да било. Просто "искам дете" е достатъчен отговор на въпроса защо го искам. На мен поне - винаги ми е бил съвсем достатъчен.
Когато искането на дете /и каквото и да било друго/ не е удовлетворено своевременно - тогава ни хрумва да мислим защо искаме дете, или друго. Считам, че е механизъм да омаловажим неслучването, да го рационализираме някак, да разсеем усещането за неудволетвореност в някаква по-конролируема от нас самите посока. Вероятно е добър механизъм да добиеш контрол над ситуацията в известна степен, ако такъв по принцип ти липсва.
Лично аз обаче, винаги съм се чувствала подразнена, ако някой ми зададе този въпрос точно, независимо че никога не е било с цел да бъда засегната. Засягало ме е, защото на питащия не би му хрумнало да го зададе на жена забременяла от раз. Обаче аз като не съм - явно трябва да се мотивирам стабилно защо искам нещо. :lol: Странно мислене по темата. Не считам, че е нужно да си мотивирам рационално желанията пред околните. Пред себе си, ако ми помага - да. Тогава е различно.
Идеята ми е, че точно на този въпрос можете да имате безброй отговори, достойни за написване на научен труд. Можете да имате и просто един "защото искам". Грешен отговор няма. Важното е кой ви върши работа на вас, кара ви да се чувствате максимално ОК и да минавате лесно през ситуацията. Лично мнение разбира се.
-
Лично аз обаче, винаги съм се чувствала подразнена, ако някой ми зададе този въпрос точно, независимо че никога не е било с цел да бъда засегната. Засягало ме е, защото на питащия не би му хрумнало да го зададе на жена забременяла от раз. Обаче аз като не съм - явно трябва да се мотивирам стабилно защо искам нещо. :lol: Странно мислене по темата. Не считам, че е нужно да си мотивирам рационално желанията пред околните. Пред себе си, ако ми помага - да. Тогава е различно.
Идеята ми е, че точно на този въпрос можете да имате безброй отговори, достойни за написване на научен труд. Можете да имате и просто един "защото искам". Грешен отговор няма. Важното е кой ви върши работа на вас, кара ви да се чувствате максимално ОК и да минавате лесно през ситуацията. Лично мнение разбира се.
Както се казва във форумите - + 1 :) Присъединявам се на 100 %, че каквито и да са размислите по въпроса, те са си лични, за лична употреба. Освен, ако човек няма потребност да ги сподели с друг. Някои хора нямат, други - имат, за това също няма правилен начин, струва ми се.
Аз не случайно споменах, че темата "защо ставаме родители" е вероятно една от най-щекотливите възможни теми и по нея хората често реагират чувствително. Факт е обаче, че приблизителна представа каква потребност би запълнила или запълва родителството има отношение към това как преживяваме периода на борбата за дете и решенията, които вземаме какви по-нататъшни стъпки да предприемаме до един или друг позитивен край :)
Лично на мен ровенето в този въпрос изключително много ми помогна. Аз го направих в партниране - не с терапевт, а с приятелка и съм й благодарна, че ме попита. Истината е, че след няколко пъти по няколко часа говоренe и нещата до които стигнах, почувствах яснота и лекота, каквито не съм подозирала, че може да чувствам в ситуацията на скорошна загуба. Но... ако въпросът ми беше зададен от човек, който просто иска да знае "защо пък чак ми е влязла така дълбоко мухата за второ дете", най-вероятно щях да бъда груба. Което пък довежда разговора ни към нещата, които е написала и разказала Тара (все още обмислям нейния пост много внимателно) - за това как човек живее сред толкова "интерес" и коментари към личната му история, как очертава своя периметър на споделяне и допускане на други в него ... Защото всеки има мнение по повод инфертилитета, независимо, че може да няма и минимален опит или информация по темата - странен феномен, а :lol:
Jbrul, а иначе не знам дали не питат забременели от раз жени защо искат да имат деца. Знам за колеги, на които им се е налагало да питат неведнъж. Само, че по време на обучението ни предупреждават, че въпросът "защо" дразни и трябва да се замени с "кое те кара" :lol:
-
Станислава, благодаря, незнам дали прочете е-майла ми но
ще се опитам и тук да ти отговоря. Моята цел също е забременяване, имам 2 неуспешни бременности, и много са ми се чудили - Добре де какво търсиш във форум за проблемно забременявавамане. Уважажавам и ценя професионализма на моя лекар, и понеже ме попита какво борба водя ще ти отговоря
водя борба с поликситозата, кисти, липса на овулация, неместруални зацапвания, борба с Човешки папилома вирус. Имчах тежка дисплазия, Цин 3, носител съм на папилома вируса 4 година. :?
Признавам си вярно е че не винаги успявам да започна терапията си на време. тя е човек, лекар специалист с който се запознах абсолютно случайно и който много харесвам като специалист като лекар, като човек. Странно звучи да имаш страх от лекара ся както съм аз, и незнам как да постъпя така или иначе ще направя изследване на Пролактина скоро време, но незнам как да постъпя и дали наистина не трябва да си призная открито че късно си осигурих необходимата терапия.Може би е добре да бъда открита и да не крия от нея нищо- Пред лекар и пред съд се казва истината. :P
Все още незнам как да постъпя. надявам се наистина да получа разбиране лечение напред... :)
-
Здравей, f_28
Не съм получавала и-мейл или по-скоро не знам да съм получавала. Отворих си нов акаунт, за да се регистрирам в "Зачатие", но не го проверявам, защото не съм го давала на никого и моят ангажимент за консултиране е тук, на страниците на сайта. Най-многото на ЛС.
Признавам си, че вторият ти пост ме обърка още повече. Ти разказваш за много сериозни проблеми - ЦИН 3 (как се е случило така, че се следиш от 8 г, а неопластичните процеси са хванати на толкова късен етап?), липса на овулация, поликистозни яйчници, 2 загубени бременности, междиини прокървявания. Това са много сериозни неща, които могат да се решат само с помощта на опитен репродуктивен специалист.
На фона на тази проблематична картина, центърът на твоите тревоги продължава да е отношенията ти с тази дама, която дори не е в професионална позиция да ти помогне, тъй като е гинеколог, а на теб очевидно ти е нужен репродуктивен специалист.
Три въпроса. Какво мисли твоят партньор за лечението, което получаваш и въобще борбата да стигнете до бременност? Как участва той във всичко това? И с какво твоята гинеколожка е толкова важна, каква потребност запълва у теб общуването с нея.
Очевидно проблемът, който споделяш, не е в борбата за бременност, а другаде. Бихме могли заедно да се поровим какъв е той, ако поискаш.
-
Здравей Станислава, :)
Не искам да те обърквам а напротив трябва заедно да разершим това което мен и теб ни тревожи. 2 бременност беше септември 2011, биохимическа бременност организма ми я изхвръли сам ,установена с кръвен тест. Междини прокърявания и липса на овулация се дължат томно на моята поликистоза. по повод Цин 3, мила, преди 4 години почти се оказа че съм носител на ЧПВ , правихме контролни изследвания на 6 месеца и нищо тревожно не беше открито, правих и типизация на всички високорискови типове. Тревожното беше когато се разбра че един от високорисковите типове при мен е положителен - това някъде около март април 2012. Центърът на мойте тревоги не е само това как тя ще реагира когато и споделя за проблема с терапията за високият пролактин - предстои ми контролно изследване. Центърът на мойте тревоги е и този вирус, за сега инфекцията е предоляна, аз така или иначе съм решила кой ще е гинекологът ми и с чия помощ ще забременея.Много са тревогите ми мила, а моят партньор е доволен и знае колко държа на гинеколога си , помага ми. Но както и да е, все ще се намери изход за ввсичко, вярвам го. Но незнам как да постъпя и дали наистина не трябва да си призная открито че късно си осигурих необходимата терапия.Може би е добре да бъда открита и да не крия от нея нищо- Пред лекар и пред съд се казва истината. Razz
Все още незнам как да постъпя. :P
Ще се радвам да ти отогворя на всички питанки. :)
-
Здравей, Станислава.
Благодаря и аз, че отделяш от времето си, за да оказваш подкрепа.
При мен се получи:
1 извънматочна бременност, завършила с отстраняване на 1-та тръба (другата - непроходима),
2 опита инвитро, завършили с отрицателен резултат,
1 опит, завършил с мисед и абразио в 10 седмица,
1 прекратен опит поради лош отговор,
1 опит, отново с отрицателен резултат.
Да, липсата на контрол ме тормози и мен. Все си мисля, че друга диагноза, различна от тубарния фактор, може да се преодолее с медикаментозно или оперативно лечение. Но тук няма такава възможност. Не са ми чужди и страховете дали ще се получи, дали не закъснявам прекалено с действията или бездействията си. Същевременно прекалената ми самостоятелност и недоверие към другия пол, мисля че ми направиха лоша услуга. Това в съчетание с цинизма, за който вече стана дума. Като при мен цинизмът се проявява особено, когато ме агитират за алтернативни лечения. В такива случаи питам: "Ами ако поради катастрофа се е наложило да ми ампутират крака, от това лечение ще ми порасне ли нов?" И след сконфузения поглед/отговор продължавам: "Да, ясно, а може би поне ще ми изчезне усещането, че ме сърби петата, която всъщност липсва?". Също така псувам, което е ужасен навик, за щастие не хората. Всичките тези репродуктивни неуспехи позволяват на мисълта "Провалих се" да се настани все по-уютно в главата ми. И ми пречи да се радвам на това, което имам като го омаловажавам. Както се казва в едно стихотворение:
"Нито змеят ми е змей, ни пустинята - пустиня, ни реката е река, а грънчарят няма глина..."
Та като обобщение - липса на контрол, която води до притеснения; прекалена самостоятелност; цинизъм; усещане за провал и невъзможност за положителна оценка на нещата, които имам. Май станаха много проблемите...