Рая, мила, не си ме обидила, как може някой, който преживява моите терзания, моите болки, който ме разбира - да ме обиди. Просто се ядосвам, че ни се налага така да растем, че се налага да се борим с всичко това.
Тъгата ми е от друго - снощи съвсем случайно попаднах на един филм. Мислех си, че е обикновено скучно филмче за поредната тинейджърка, забременяла по погрешка. Оказа се тъжен, невероятен филм за борбата на една жена да има дете от ин витро, с неуспешен 3-ти опит с 4 ембриона и за едно момиче, което и подари детето си, за да го гледа. Беше толгова затрогващо, толкова истинско, че ме порази ужасно много. Дълго време не успях да заспя и мислех за това, колко е тежко да загубиш дете. Това, съчетано с въпросите на две познати дали сме в увеличен състав, така с едно намигване и ехидно въпросче, звучащо в репликите и моя отговор - загубих бебето си, някак си ме сринаха тотално. Не издържах, заболя ме повече, отколкото някога съм си представяла, че може да ме боли. Мислех, че съм успяла да се справя, но явно болката е там някъде и ме чака, дебне ме да се пречупя...