Поредната нощ, в която не мога да спя... Поредната нощ, в която сълзите ми мокрят възглавницата... Поредната нощ, в която сънувам наяве нероденото си дете и мечтая да върна времето назад... Поредната нощ, в която се питам можех ли да направя нещо и да го спася... Поредната нощ, в която се връщам назад и се чудя къде съм сгрешила... Поредната нощ, в която дават разтърсващи филми...
Иска ми се да се скрия и да потъна нейде, да не говоря с никого, да не обяснявам на никого, че не съм бременна, а просто дебела... Да не виждам съжалителните погледи, когато казвам - Загубихме бебето си... Да не ме питат дали съм добре... Да не ми казват - Ти имаш вече едно дете, ще ти мине...
Искам да спра да броя седмиците и да си мисля как щях да усетя движенията му, как щях да разбера пола му на поредния преглед, а не на операционната маса... Искам все още да живея в момента, когато мислех какво ще е името или кога да купя креватчето... Искам времето да спре... или просто да спре да ме боли...

Гане,

ще отстъпи болката, ще се скрие в някое тайно ъгълче. само времето и приятелското рамо помагат това да стане по-бързо.
само не се укорявай, че ти си виновна за нещо, защото не си!

Ох Гане  , старите хора казват "времето лекува", но не е така. Болката и мъката верно избледняват с времето, но в душата и сърцето си остава завинаги. Искрено се надявам, при теб по бързо да дойде това време.
Аз все още сънувам кошмарни сънища, макар вече по на рядко. Все още се питам, как , защо се случи това на моите неродени близнаци  , а си мислех че съм го превъзмогнала.

Плачи, тъгувай, говори, олеква 

Гане , миличка , аз не знам коя ще е последната такава нощ ,но знам че болката трудно си отива...
Идва ,като неканен гост и превзема цялото ни същество...
Остави я!
Нека се мисли за по-силна от теб!
Ти знаеш ,че не е така!
А отговора на твоя въпрос е някъде във времето , банално ,но е истина.

Прегръщам те и ти желая много ,много сили!
Ели

Гане, иска ми се да поема върху себе си част от твоята болка, за да спиш спокойно поне една нощ. Уви...
Искам всеки от нас да намира своята логична причина за нещата, но уви...
Искам никой да не пиша такива теми и тъжни думи. Уви...
Най-тежко е на хората със силен дух и висока интелигентност. Те са свикнали да се справят с всяка трудност със собствените си сили, да търсят логиката, да се борят.
А срещу болката няма лек, има само време, време, време.
Един ден болката ще сведе глава пред твоята сила, ще се свре в ъгъла и ще дебне най-черните ти нощи, за да атакува.
Тогава прегърни любимите си хора, погледни в очите на приятелите си.
Чуждата вяра в нашия успех прави чудеса.
И в мига, когато си най-неподготвена, ще се случи онова чудо, което побеждава всички болки. Отново ще си бременна, повярвай ми.
Огромна, силна и топла прегръдка от мен: Мира

Гане, Гане...    Проклетата болка е част от равновесието в живота ни. И също толкова помага да израстнем, колкото и щастието и обичта. Потъгувай - няма нищо лошо, даже напротив. Но в никакъв случай не можеш и не трябва да търсиш вина в себе си, просто защото такава няма, мила. Просто така се е случило - идея си нямам дали, като част от някакъв генерален план на съдбата или като случайно стечение на обстоятелства, но ти нямаш вина. С помщта на времето и на обичта на близките и приятелите ти ще преодолееш остротата на болката и ще продължиш напред - мъничко по-тъжна и много по-мъдра. Това е живота...
Силно те гушкам: Рая 

Днес отново се събудих с болка, а виждам че не съм сама в страданията...

Плачи, тъгувай, говори, олеква 

  Мила Гане!Остави я...пусни я да си отива пустата болка...Спомена за нея вечно ще те преследва...не се забравя...Ние сме с теб в тази мъка и заедно ще я изживеем...нашето разбиране и подкрепа ще облекчат поне малко страданието ти...не си сама.Ще дойдат и по-добри времена...

Благодаря ви, момичета!
Не знам, може би ми трябва сила, сигурно съм я изчерпала... За пръв път в живота си се чувствам ужасно слаба и ми е трудно да приема съдбата си...
Не искам такова израстване, не ми трябва, както не трябва и на никоя от вас...
Искам никога повече никоя от нас да не чувства такава болка, да не плаче, да не страда...
Вярно, че най-тъмно било преди разсъмване, но кога ще съмне при нас...

Гане, с времето болката ще отслабне, повярвай ми. Но нямаа изчезне напълно... Поне при мен е така.
В една тема написах, че нищо не лекува болката така, както новата надежда, новата бременност. Така че поплачи си и когато си готова, изправи се и смело напред.

Не искам такова израстване, не ми трябва, както не трябва и на никоя от вас...

Миличка, Гане. Не говоря наизуст. Опитах се просто да ти кажа нещо искрено и изстрадано и лично - като на близък приятел. Аз съм на 40 години и нямам деца. Това което ти написах е в резултат на моите безсънни нощи, на моите загуби и на моите лични изследвания из тъмните дебри на болката. То е моя опит за справяне с нея. Не исках да ти прозвучи лошо, исках да прозвучи като споделяне и съпричастност. Извинявай, ако съм те наскърбила. 

Мила Гане, много, много ми стана мъчно за теб! Едва ли ще намеря подходящи думи, за да те успокоя адекватно и в достатъчна степен. Просто няма такива думи. Но те разбирам много добре! Повечето момичета тук сме имало такова "ненужно израстване" в емоционален план. Ами, за тези неща никой не ни иска съгласието, за съжаление. Не искам да ти говоря нито за моя опит в това отношение, нито баналности. Само се опитай да не затъваш в тази мъка, намери нещо, което ще те измъкне и ще те спаси. Конкретно на въпроса ти - ами, напълно болката никога няма да си отиде, защото това е нещо, което се е случило с теб, то винаги ще бъде част от теб и защото за това страда и тъгува цялото ти същество! С времето като че ли се притъпява, но не изчезва напълно. Някакви механизми за самосъхранение се задействат и ти помагат да оцелееш и да се справиш! Много, много прегръдки и целувки ти изпращам!

Рая, мила, не си ме обидила, как може някой, който преживява моите терзания, моите болки, който ме разбира - да ме обиди. Просто се ядосвам, че ни се налага така да растем, че се налага да се борим с всичко това.
Тъгата ми е от друго - снощи съвсем случайно попаднах на един филм. Мислех си, че е обикновено скучно филмче за поредната тинейджърка, забременяла по погрешка. Оказа се тъжен, невероятен филм за борбата на една жена да има дете от ин витро, с неуспешен 3-ти опит с 4 ембриона и за едно момиче, което и подари детето си, за да го гледа. Беше толгова затрогващо, толкова истинско, че ме порази ужасно много. Дълго време не успях да заспя и мислех за това, колко е тежко да загубиш дете. Това, съчетано с въпросите на две познати дали сме в увеличен състав, така с едно намигване и ехидно въпросче, звучащо в репликите и моя отговор - загубих бебето си, някак си ме сринаха тотално. Не издържах, заболя ме повече, отколкото някога съм си представяла, че може да ме боли. Мислех, че съм успяла да се справя, но явно болката е там някъде и ме чака, дебне ме да се пречупя...

Гане, мила, всичко, което искам да ти кажа, са го казали момичетата, просто прегърни Алекс, поплачи си и дано е близо момента, в който наистина мъката ти ще е в някое скрито ъгълче на сърцето ти и няма да те кара да се чувстваш пак така 

Гане, не мога да ти кажа нищо в момента.
Само това:

 

Гане
Каквото и да кажа болката няма да намалее, но те прегръщам искрено и ти желая да дойде по-бързо и по-скоро момента, когато очите ти ще се усмихват отново и когато ще ми кажеш отново най-хубавите думи - "Бременна съм"...Кураж и избърши сълзите, миличка

 

  Гане с теб сме.