flower76 познато ми е чувството до болка. Никои не обича да бъде обсъждан зад гърба му. Никой не обича да ровят в най-дълбоката и болезнена рана. Застани пред тях с гордо вдигната глава. Дай им да разберат че си човек и нямат право да се мешат в живота ти. А за въпросния 8 март. Хвани мъжа си и отидете някъде, където и да е. Или просто и кажи че това което казва е най-голямата простотия. Все едно да обяснаваш на болен от рак или спин колко е хубав живота без капка срам. Вземи ги стегни тези патки заспали. Хич не им се давай.
Щом не знаят какво да кажат, по добре изобщо да не си отварят устата.
И аз имах много проблеми, гълтах сълзите, карах се с мъжа ми и какво..
От цялата работа ние двамата патехме с пълна сила. И аз не можех ама се научих. Сега да ме видиш. Понякога се чувствам много зле, но такъв е живота. Когато човек не знае къде му е мястото , помогни му да го разбере.. Горе главата и няма да се даваш.

ей това по повод на кофти свекървите - виц от абв-то:


Седят три жени и пият кафе.
Едната казва:
- Моята свекърва я погребахме на
едно много хубаво място - тишина,
слънце, спокойствие...
Другата:
- И ние нашата я погребахме на
хубаво място - тихо, спокойно...
Третата звъни по мобифона на
свекървата си:
- Мамо, какво правиш?
- Ами... Какво правя, мотам се.
- А така, мотай се, мотай се!
Хората взеха хубавите места, а
ти още се моташ!

   

Свекърът и свекървата са делови хора, мъжът ми също. Аз съм от хората които предпочитат си казват всичко без заобиколки. Когато разбрахме че имам проблем със забременяването /без въобще да бъде повдигана тази тема от тях/ се събрахме и им съобщихме как стоят нещата, за да не изпадам в неловка ситуация в бъдеще. Когато бях в София в болницата, Свекърът идваше всеки ден тъй като по това време беше на съвещание. Интересуваше се боли ли ме нещо, как съм, носеше ми всякъкви вкусотийки и т.н. със свекърва ми се чувахме всеки ден по телефона. Операцията беше неуспешна, но те ме окуражиха да продължа на там. Знам че мога да разчитам на тях за подкрепа и разумни съвети. Те бяха хората които ми казаха "майната и на работата /защото аз съм голям работохолик/ имате хора които да я работят вие започвайте с инвитрото". Така и направихме - започнахме. Сега ми казват да не се настройвам на 100 % че ще стане от първият път защото % е много малък. Не мога да кажа за свекърва ми че ми е приятелка, но мога да кажа че е човек който си е изградил много голямо доверие в мен и спокойно мога да приемам техните съвети защото те са разумни хора и реалисти, което в днешни дни е много важно /според мен/. Пожелавам на всички да имате такива хора до вас, хора които да заслужават вниманието ви, хора които да ви разбират и подкрепят каквото и да решите. Това че ние сми по-младото поколение от тях, не значи че трябва да позволяваме на някой да си налага мнението и да ни прави живота черен, АЗ НЕ БИХ ГО ПОЗВОЛИЛА А ВИЕ?

аз свекървата не я понасям.Тя раздрънка на всички познати и приателки за несполучливата ми бременност и си мисли, че каквото и дойде на акъла така ще става.Ама е сбъркала човека.Вчера я чувам да казва на мъжа ми:за всички съученички и колежки казваше че са тъпи и грозни как неможа една от тях да си харесаш.Неможах да повярвам на ушите си.Ние с мъжа ми сме заедно от 19 годишни сега сме на 27 и всичките тези години тя не е проумяла че той си е избрал жена.Никой не си е позволявал да ме обижда като тях и за това за мен те не съществуват.За разлика от тях родителите ми са страхотни хора и се моля да са здрави дълги години.

Аз им казах в на4алото,много са разбрани.Мен ме тормозят бабите,но на тях лесно им затварям устата.

Моята свекърва никога не говори по въпроса. Аз съм се опитвала няколко пъти да поговорим, да и разкажа през какво сме минали и до къде сме стигнали, но никаква реакция и заинтересованост. Когато разбра, че вероятна причина за мъжки стерилитет може да е прекарана в детството заушка, изведнъж започна да отрича, че мъжа ми някога е имал подобно заболяване. До този момент твърдеше, че единствената шарка която е преболедувал е заушка. За нея аз съм причината, въпреки доказан мъжки фактор и никаква причина при мен за липсата на бебе.
Много ми е мъчно. Моите родители страдат ужасно много, винаги са насреща и помагат с каквото могат. Освен това съм едно дете, гледано и възпитавано с много любов и това ме кара да се чувствам още по-зле за това, че им причинявам това.
Според мен има и нещо което се крие от мен. Един месец след сватбата, братовчедка на съпруга ми уж случайно ми каза, че ако не мога да имам деца от собствения си мъж, не е грях да имам от чужд. Ако продължа ще стане много дълго, затова спирам до тук.

моята  направо е 4одовиштето  от лохнес     добре 4е не живеем  заедно  такова  4одовиште  няма никаде.НЕ се обрашта кам мен по име  а вика  оная добре  4е сам остата  и не ми пука какво мисли важноО е 4е с синаи се оби4аме. От вси4кото  нагоре като доиде в кашти постояно ми натяква,4е аз сам при4ината за да нямаме беб4е но уви проблема е с мажами. Даже един пат пак нахалстваше уж на кафе ама в 6 сутринта и докато любимия беше оште в кашти беше като коте замина и се по4на ялова ку4ка,курва ве4е неми издаржаха нервите такав шамар и одарих 4ак и текна крав от носа ия изритах с одоволствие.Мажами като се прибра му пазказах вси4ко и тои с наи сладката си усмивка ми ВИКА МНОГО ДОБРЕ СИ НАПРАВИЛА  ТАКА ПОВЕ4Е НЯМА ДА ДОСАЖДА.Малко штесе отклоня от темата но гледаите фиулма свекарвиштееее моита е главната героиня в този фиулм

И баба ми редовно ми вдига блузата. Последния път я пернах през ръцете и и теглих едно солидно конско. Обясних и че е досадно същество и ако продължава ще разбере когато го родя чак.    Направо от нерви на смях ме избива вече. Седя и се смея на тез тъпи овци и не мога да повярвам как може човек да е толкова нагъл и безочлив. И тя горката взе да рони едни крокодилски сълзи, че внучката
как може така да и говори, но знаете ли , не ми пукаше. Гледах я как циври и нищо в мен не трепна. В какво се превърнах, направо не мога да повярвам. Свекър ми очила ще слага, оплаква се човека , отново нищо в мен не трепна. Мисля си превръщам се в бездушно говедо непукист и не мога да се понасям направо, и какво става , отново не ми пука. Но и някой съпунен серял да е ,в който дори да ущипят детенце ме изкарва извън равновесие. Нищо друго освен деца и бременност не може да ме трогне. Имам чувството че полудявам. Това не съм аз. И се чудя как може живота да ме смачка така и в какво ще ме превърне. Не не се чудя, плаша се направо. Като се погледна в огледалото повечето пъти виждам само един празен поглед и това е.
Сега е на моменти от няма и 3 години опити, чудя се обаче ако станат
5 години какво ли ще видя. Свекърва ми пък все едно не е в стаята.
Говори си глупостите жената а аз си правя каквото ми е на душата, режа я с 2 думи и пак нищо в мен не трепва. Ако беше дърво като че ли щеше да ме впечътли, но тя не. Кажете ми хора в какво ще се превърна.  
И дори да получа това което искам най- накрая, ще ме трогне ли изобщо. Или страха че може да го изгубя и пак да страдам ще остави каменния поглед. Какъв родител ще съм аз.Нямам думи. Скапан живот

Мила Лидия, мисля, че това е естествен защитен механизъм на психиката ни, че дори на физиката ни. Това може би е единственият начин да се съхраниш емоционално. Може да си твърде изтощена емоционално. Разбирам те, собственият ти товар ти тежи достатъчно, че да имаш сили и за чуждия.
Както си написала и в края на постинга ти. Емоционалното бреме понякога може да е много тежко, и за страха хубаво си го казала.

Мисля си обаче, че като станем родители ще заредим батерийките едно хубаво, ще възкръснем емоционално и тогава всичко ще дойде по местата си.
Е, междувременно е хубаво да не изпускаме живота около нас ... Аз понякога си мисля как трябва да си блаженствам спокойно в почивните дни примерно - с любимия, пред нещо хубаво по ТВ. Да прочетеш съботния вестник обстойно и протяжно. Даже мога да си позволя пълна загуба на време, като решаване на судоку или компютърни игри. Щото после тези неща няма да са същите. Разбира се, че чакам с нетърпение да се разделя с излишъците свободно време в полза на гледането на дете, но не ми се иска после да си казвам: колко тъпо, че не се радвах максимално на свободното си време...

Относно това какво казват свекървите като стане чудото при мен се получи така: Бях толкова стресната и уплашена от начало че дори не се усмихвах като кажех на някой че съм бременна. Все още не мога да свикна с мисълта че едно малко човече расте в мен. Та да се върна на свекито. Като ме гледа и ми вика: Ти защо не се радваш? Не искаш ли бебето?     Какво да кажеш на такава жена? Срязах я на бързо, ама тя не се отказва, през известен период от време се сеща и пак ме пита. Свекърва какво да я правиш?!

Мисля си обаче, че като станем родители ще заредим батерийките едно хубаво, ще възкръснем емоционално и тогава всичко ще дойде по местата си.

Дано FreshBreeze Дано.

На мъж не случих, ама на свекърва - да! Хехехе - шегичка, много се рабираме и много ми помага, като се има предвид, че и двете сме "люти македонки", ама на - късмет.  

Направо като чета не мога да повярвам какви хора има ...
Че шамари, че "кучки ялови" ... ужас!  

Аз съм много доволна от отношението на майка му към мен. Жената е страшно точна и истинска душица. Хем е добра, хем не е склонна да съди хората, а се опитва да ги разбира. Като е на път половинката, ходя у тях да пием кафе и се разбираме много хубаво.

Понякога си мисля ... де и сина й да беше такъв лесен като нея ...  

Моята свекърва, когато има проблем не говори за него и се прави, че го няма. Когато бях в болницата ми звънеше по 100 пъти на ден да ме пита как съм, че накрая спрях да й вдигам телефона. Сега обаче дори не пита какво мислим за правим, какви изследвания, какви резултати, абе все едно всичко е наред. Даже бях споменала преди два дни, че ще си вземам епикризата от аборта, тя замълча, все едно съм казала, че ще ходя хляб дя купувам. Странна жена. Все разправя, че забременяла с мъжа ми в доста напреднала възраст и аз все мислех, че е била някъде на 37-38 години, а тя, моля ви се била на 31.  А мен с моите почти 30 сигурно вече ме е отписала.

Ох, какво да кажа, не знам.
Още като ми правиха лапарото за отпушване на тръбите, изришно предупредих  съпруга си да не казва на техните, въобще на никой, че влизам в болница. Работата беше за три дни и никой нямаше да разбере и никой нямаше да се усъмни. Не исках излишни въпроси - ама защо , какво и т.н. Естествено казах на майка си, но по-скоро я успокоявах, че  не е сложна процедура и не е операция. Но така или иначе, майка ми, брат ми и съпруга ми бяха всеки ден при мен. И така престоя ми в болницата беше всичко на всичко две нощи - на третия ден ме изписаха. Свекървата не знаеше. Минаха се 5 месеца и забременях извънматочно. Приеха ме по спешност в болницата Няма да говоря за това, че излишно ме държаха така /в болницата/ още пет дни, докато установят какво ми е , докато не колабирах и чак тогава ме оперираха. И тогава казах на съпруга ми да не казва на свекървата, ама той го направил. И знаете ли какво направи тя като дойде - вдигна ми завивките да види какъв разрез имам на корема си, че и било интересно. И като се прибрах у дома, още на същия ден ми изпрати една нейна приятелка да ме види - пенсионирана акушерка. Аз така кипнах, че си го изкарах на милото. Какво викам да ме гледа - ще промени нещо ли, или интрига да става. Или защото не казвам нищо на свекито, то тя от нея да научи какво е станало. Съответно много студено се държах с тази жена, нищо не и казах и тя си тръгна. След 6 месеца последва втора извънматочна. Докторката ми пак така не я виждаше. Тръгнах за Варна сама с колата да ме прегледат на по-добър апарат. Доктора видя бременността в тръбата и ме посъветва да отида в София да ме оперират. Да, но мъжът ми беше на път, не исках да му казвам, защото пътува и  се прибрах в Добрич. Стегнах си болничното багажче, взех си  направление, пих едно кафе с мама , и пак в болницата.  Съответно на свекървата - нищо. Между другото пропуснах да спомена, че живеем в една къща през един етаж. По някое време съпругът ми ми звъни и ме пита какво правя, а аз викам: ами в болницата съм - пак извънматочна. Дойде си той от работа, влиза при мен, обясних му, че преди обяд ходих до Варна, за доктора, който ми препоръча докторка в София и ако мога да пътувам - да тръгвам. Мъжът ми вика - ставай и тръгвай, заминаваме за София. Обадихме се на докторката в Майчин Дом и тръгнахме за София в 8 вечерта. В два през нощта бяхме там и ме приеха по спешност. Бях една седмица там. "Загрижената" ми свекърва не ми се обади нито веднъж. Стана ми малко болно, викам си, нали уж много милееше за мен? Обаждаха ми се само мои  близки роднини.
Сега, преди повече от месец, когато започнахме ин витрото бях повече от месец в София, доктора ми искаше да съм там, за да наблюдава как върви стимулацията, после пункцията, трансфера - все там, не се бях прибирала повече от месец. Мъжът ми като идваше от време на време ми изпращаше поздрави от свекъра, свекървата, девера, етървата. Майка ми и брат ми ми се обаждаха по три пъти на ден, а свекървата как пък така не и се откъсна от сърцето един телефонен разговор.
То в стремежа си да ви разкажа за свекърва си, аз разказах почти цялата си епопея. Но исках да наблегна на свекървиното "лицемерно" мислене за мен. Как пак не и се откъсна 1лев да вдигне телефона и да попита как съм? Как пък другата снаха - етървата, не се заинтересува, нито брат му на мъжа ми. Иначе се правим на много интелигентни и много загрижени.
Затова като се прибрах у дома, аз категорично отказах да говоря за ин витрото и за цялата процедура. Свекървата и не ме пита. Мъжът ми е посредника - той и обяснява, ама като знам той как обяснява, незнам какво е разбрала и какво - не. Ама току ми изръси някой тъп въпрос. Оня ден като ме видя, вика - ами ти сега нищо ли не усещаш? Усещам, казвам и,- ама троснато, - болят ме яйчниците от пункцията.  
Ама и аз като реша да правя напук. Тя всеки ден ме вижда, че излизам с колата от двора и аз винаги и казвам, че отивам при мама. Почти цял ден стоя при моята майка. Да се пука свекървата.
Каквото почукало, такова се обадило!
Извинете ме, момичета, за дългия разказ, ама много ми се насъбра от нея вече. А мама горката все ме учи да съм добра и да я уважавам.

Василия - хич да не ти пука от свекървата, не й връзвай кусур, и си живей живота мила....
Важното е с твоето мило да се обичате и да се подкрепяте... И не забравяй - Бог забавя, но не Забравя - убедила съм се в това.

Така че кураж, горе главата и знай, че ние сме с теб  

момичета, вие какво правите с подаръците от свекървите? С тези подаръци, които не харесвате...
Аз съм се видяла в чудо, то не бяха изкусвени, бухнали постелки за банята (тях ги разкарах  почти веднага ), то не бяха кичовщини от всякакъв вид.... неудобно ми е пред мъжа ми да ги изхвърлям. някои от тях престояват 1 година и мъжът ми като ги забрави, заминават в кошчето, ама някои и 1 ден не мога да ги изтърпя. Последното беше картина- маслена, от някакъв самодеец- кичар.  Портети на родителите му. Картината е като карикатура. Обаче беше завита в една хавлия и мама (тя е положителния герои в разказа ми), след като я попитах какво мисли за иЗЗЗЗкуЗЗЗЗЗЗтвото, каза - хавлията е много добра.
Нищо не искам да казвам на леля - свеки, защото аз съм в добри отношения с нея. Прави го от добро сърце, ама не се издържа вече на тоя кич, бееееееее.

Ох и моята свекърва все едни подаръци ми прави - блузи, които са огромни и мога не два, а три пъти да се нацедя в тях, а аз не съм от слабичките, разни бижута, които са толкова кичозни, че дори не мога да ги гледам. Беше ми подарила някакво колие с обици, ама с едни висулки, едни чудесии, които като видях, щях да повърна. И един ден бяхме поканени на обяд в тях и аз реших, че ще се престраша и ще ги сложа. Като се погледнах в огледалото и само си помислих, че така не мога да изляза от нас. Мъжът ми се прибра и само като ме видя с тези неща по мен, погледна ме и каза - "С това няма да излизаш". Само си помислих: "Ох, слава Богу".
Мъжът ми се разбрал с нея подаръците да си ги избирам сама и тя да ми ги купува. И така процедираме.