Съжалявам че не мога да пиша.
За да разведрим климата, малко снимки от колекцията. И за да спрем с толкова противоречивите религиозни теми... .
Сергей Рахманинов...правилното изписване на името му с латински букви е Sergei Rachmaninoff. Това е името, стоящо на надгробният му паметник на гробището "Кенсико" (Kensico Cemetery, Valhalla, NY). Следователно, всякакви други "вариации" от типа на " Sergey" или " Rachmaninov" не са на място, разбира се.
"Аз бях много млад, когато собственикът на "Стейнуей" ме помоли като настройчик да се отбивам почти всяка вечер в залата, където бяха изложени нашите пиана, за да бъда "под ръка", ако имаше нужда от настройчик. Там всяка вечер, около 8 часа, дискретно пристигаха двама джентълмени облечени модерно, с осанка и достолепие. Единият- на възраст, но строен, с късо подстригана коса, доста висок, и поради това- изглеждащ леко прегърбен. Другият млад, напорист... . След като си свалиха шапките останах с отворени уста- възрастният достолепен мъж бе Сергей Рахманинов, младият- Владимир Хоровиц. Двамата мъже дискретно се упражняваха около 2-3 часа, като естествено повече свиреше Рахманинов.
Аз тогава разбира се бях млад, а и са минали много, много години от тогава, но единственото, което мога да кажа е че, никога след това не съм чувал пианист, който можеше да се доближи и на сантиметър до Рахманинов. Неговият контрол върху пианото бе изключителен, паметта му- безукорна, техниката му- несравнима. В същото време, Рахманинов свиреше сърцато, честно, с душа. И същевременно с желязна логика. Като композитор, той лепеше формата на това, което свиреше, по свой вкус, но въпреки това, неговият аристократичен вкус никога не го подвеждаше, защото Рахманинов имаше невероятно чувство за мярка и самодисциплина пред инструмента.Рахманинов имаше невероятна памет и невероятен, нечовешки слух. Помня, свиреше нещо два, три дена, след като бях поправял няколко чукчета от рояла. Рахманинов ми каза- "...нещо тук с тази нота не е наред... не звучи добре" . Отваряйки рояла видях, че съответното чукче бе с излязъл пирон.
Рахманинов винаги ме вземаше на турне със себе си, като личен настройчик, и служител на фирмата "Стейнуей", разбира се, която му даваше безплатен вагон, и три рояла за всяка година, за неговите турнета в рамките на контракта, който бяха подписали. Роялът му се доставяше и в Европа за сметка на фирмата, разбира се... . И така прекарахме не една и две години заедно по турнета из Америка. В началото, виждайки ме толкова млад, той попита шефа " А този млад човек, знае ли си добре работата? ". На което моят шеф му отговори " Няма да имате повод за оплакване , Г-н Рахманинов". "Ами добре тогава- нека пътува с мен". Всяка есен Рахманинов идваше в изложбената зала на фирмата, и избираше роял за сезона. Понякога искаше да му запазим роялът от предишната година- тогава ние консервирахме инструмента, и го пазехме специално за него цяло лято.
Рахманинов бе много нещастен в Америка- той бе дърво без корен. Буквално. Не е чудно че за 20 години извън Русия, той не написа почти нищо, и едва щом се сдоби с дом в Швейцария ( става въпрос за вила "Сенар"), вдъхновението му се повъзвърна.
Рахманинов наистина бе невероятен виртуоз... дори и в сравнение с такива имена като Йозеф Левайн или Хофман, които бяха еталони сами по себе си, Рахманинов бе несравним с никого, и с нищо друго. Той беше по принцип необщителен и затворен човек, но в тесен приятелски кръг бе тотално различен. Всъщност, в Америка той имаше няколко познати сънародници и се движеше само в техния кръг. Висок, строен, с късо подстригана коса, Рахманинов бе наистина по своему красив мъж, и фигура, след която, всички се обръщаха щом минаваше. Имаше аристократични обноски и се владееше неимоверно добре в обществото. На всеки концерт го обграждаха почитателки, от които той обаче се стремеше на всяка цена да се оттърве, бягайки през задния вход, Често пийваше мъничка чашка коняк преди всеки концерт. На рояла бе стегнат, никакви излишни движения и гримаси. Ръцете му като че ли "поглъщаха" клавишите.... неговият Шопен бе невероятен- помня редица вечери стоях в един ъгъл, в залата, в една тъмна ниша, направо на пода, и го слушах да се упражнява до 2, 3 часа вечерта. Единственият път, когато изпитах отново подобни чувства, слушайки пианист, бе при първото турне на Рихтер в Америка... . "
Клик... .