Размишления и логика на сина ми (на почти 4 години):
- Мамо, тази книга е моя, не е твоя! Но аз не мога да я чета сам. Затова ти ми я четеш, но това не я прави твоя. Нали, мамо?
- Мамо, при положение, че аз съм си загубил Макуин-а, ще трябва да ми купиш нов.
Пак той, но към сестра си:
- Хайде, довърши си изречението, че да мога и аз да кажа нещо вече!
- Тате, това си е МОЯТА мама, не е твоята! И ти няма да гушкаш МОЯТА мама!
Питам го онзи ден, кого ще поканим на рождения му ден. И той започва да ми изброява куп деца от неговата група, с довода, че всеки едва ли не му е приятел. Казвам му, че толкова много деца няма да поканим и да намалим бройката. А той накрая обобщи:
- Абе ....., който дойде!
Т.е. ние да си поканим половината група, пък който дойде - дойде.
Моят син всеки ден бълва куп бисери
и достойно може да си съперничи със сина на Неда.
Но майка му е "патка", че не сяда да ги записва.
А те се забравят....