Сис, само няколко неща ще коментирам. Като цяло съм съгласна, че без обучен и достатъчно персонал интеграцията е лишена от успех.
В Германия не се следва, за да станеш детска учителка. Кара се обучение, мисля, че е три години, има и стаж към него, не е само теория. След него ставаш нормален детски учител. За да работят с децата със специални нужди имат допълнителни обучения, които продължават няколко месеца (но са примерно веднъж на две седмици), т.е. не са години наред. Може би са повече от едно на брой.
С детето в нашата група мисля, че повечето деца не играят (моята в това число, оплаква се понякога, че я удря въпросното дете, не бих се учудила, защото му липсва фината моторика). Но това не е проблем. Само едно е и почти винаги играе някой учител с нея и тя е доволна. Сама май не помня да съм я виждала да играе. Споменах, че е много екстровертно дете и иска много внимание. Внимание и също от гледна точка на това какво точно прави в момента. Случвало ми се е, ако се заговоря с учителката, детето да започне да обръща чашите по масата, най-редовно яде пластилин, цветни бои, обича да пипа хората по главата (докато обувам на щерката пантофите). Та, има си нужда някой с едно око да го следи. Но е само едно и за него се прави наистина много. Заради това в нашата група не са 16, а 14 деца с две учителки (едната не работи на пълен работен ден).

Блу, тук нали разбираш, че следва да отидем в темата за българското образование (висше и всякакво друго) и неговата тотална изостаналост, като начин на случване? За висшето ОСОБЕНО тежък момент е, как са години зубрене, излишно много години за куп специалности  - това първо, второ за всичките - никаква практика по време на обучението, че като отвисиш някъде чукайки като кълчвач хиляди страници безумия - тогва тепърва имаш ПРАВО, да опитваш да практикуваш нещо си. И в общия случай, един приличен специалист по все тая какво - у нас го изкарваме за около 10 години. Като реално може да стане за 3-4 в много от случаите. Справка - Вени в Канада и кой ли не още мой и твой познат някъде по света.

В групата на София са 14 деца, с две учителки, една такова дете (което не е тежък случай като проблеми все пак) и едната учителка се занимава както казваш главно с него. А сега си представи тук как е. Група от 20-30 деца, една учителка, поне 3-4 деца с тежки проблеми - разбирай неподвижни сами и невербални дори и..."интегрираме"? Това е просто пълна нелепица. Въпросната учителка не е карала даже един курс, бегло така, че да знае как да работи с такива деца. Може иначе бе. Да се организира, да ги доквалифицират, ама не се прави у нас. И в масова градина - се набутват деца с такива тежки проблеми и увреждания, които са си просто за специализирано заведение. Най-малкото, защото техните проблеми са неврологични, а останалите произтичат от основния. Не са лечими, не подлежат  тези деца на "интегриране", "поправка" и пр. Ако те са хора на по 70-80 години - щяха да бъдат настанени в хоспис. За мен е просто безумно това, което се прави при нас с такива деца, в такова тежко състояние и това, което се прави - не е добре първо и главно за тях.
А защо се прави? Ами защото липсва всякаква друга форма (вече) на организирана и адекватна грижа за такива деца (хора изобщо). Ако детето в групата на София е с тежък проблем на ЦНС, абсолютно неподвижно, издаващо единствено нечленоразделни звуци и обгрижвано като жив труп пред очите й, ти ОК ли ще си с това? А ако са 3-4 такива? Ти как ще й ги обясниш тези неща? Мислиш ли, че не би ги забелязала и не биха я разтревожили? А като няма да можеш да й ги обясниш - ти нетолерантна ли си? А тя толерантна ли ще стане гледайки такива ситуации, или просто ще има доживотен стрес от същите?

Физически здравите деца, все пак и те са ДЕЦА, психиката им е крехка, емоциите нестабилни... Като мислим за ощетените от "съдбата", тези неощетените да ги игнорираме ли? Можем ли да ги третираме като зрели хора, само защото са физически изправни? Ами не - не можем. Страшни глупости се вършат у нас просто по въпроса. Той не е решен както при вас. Аз разбирам лека умствена изостаналост да е, или състояния, които с повечко грижа и внимание от персонала - не дават разлика видима от поведението на другите хлапета. Но това, за което разбирам сега е съвсем друг филм. И понеже не е редно да се случва, явно и затова се случва така тихомълком де....

Тук периодично чета например, как някоя майка е изправена пред въпросите за смъртта от страна на своето 5,6,7,8 - годишно дете и се чуди как и какво да каже. Да е щадящо, да не е баш истината в прав текст, да не го стресира и притесни... И в същия момент, в полза на "толерантността и интеграцията" - тя трябва да обяснява едни много по-сложни неща, които в общия случай - дори не може да каже защо се случват (понеже не е специалист). И да прецаква психиката на детето си, защото държавата ни не можела да си гледа работата както трябва? Това е тотално безочие (от страна на властите ни) и прехвърляне на някаъв проблем от болната глава на здравата. Както обикновено де. 

Сис, няма как да не си споделя терзанията по темата за децата с увреждания и образованието им. От първо лице. С чисто нов закон и още неприета наредба за приобщаващо образование. И лудницата, в която се намирам в момента. Пък знаеш че темата ми е и много лична.
А всичко в България започва в началото на настоящия век. Някъде през 2002 започнах да работя по идеята за интегрирано образование. Някак наивно си представях, че ще интегрираме деца с физически и сензорни увреждания и смело се гмурнах в идеята, Плевен беше пилотна община и интеграцията започна на принципа "проба-грешка" Всеки месец се пишеха доклади и изпращаха мнения до министерството, интегрираните деца се брояха на пръсти, а към Помощните училища се назначиха първите бели лястовици - ресурсни учителки /групата им беше от 4 до 8 деца/. Описваха се проблемите на всички -масови учители, деца, родители. Ходих на родителски срещи и уверено обяснявах, че щом през 60-те години в едно забутано село е можело да се обучава дете-инвалид /съпруга ми/ просто не е възможно в 21 век да не може да се случи. И си вярвах. Така един прекрасен ден имахме наредба за интегрирано обучение на деца със СОП и хронични заболявания. Децата бяха спуснати в училищата и "в крачка" се решаваха проблемите, без някой да обучи учителите, да пригоди средата или пък нещо подобно. Оказа се, че родителите на децата с ментални заболявания имат най-голямо лоби и вместо да се интегрират деца с двигателни увреди, масово започнаха да се записват деца с лека умствена изостаналост, които до този момент се обучаваха изключително и само в помощни училища. Леко и настъпателно започнаха в масовите училища да влизат деца с Даун, Аутизъм, и с множество увреждания. А масовият учител продължаваше да не знае какво да ги прави тези деца. В момента в Регионален център Плевен има над 800 деца, 63-ма ресурсни учителя и в масовия случай групата на един ресурсен учител включва 15-17 деца. Седмичната заетост е 30 часа както знаете 5 дни по 6 учебни часа. Сами направете сметка как работи този учител, като имате предвид, че всяко дете трябва да има минимум по 4 часа седмично работа с ресурсен учител. В повечето училища им е намерена някаква стаичка, която носи гордото име "Ресурсен кабинет", но в детските градини аз лично съм работила на следните места: 1. В методичен кабинет, 2. В парното отдление, 3. В стаята за почивки на лели и учителки, 4. В стаята на чичко майстор, 5. В коридора, 6. В салона, 7. В предверието пред тоалетната на възрастните, 8. Във фоайето пред директорския кабинет, 9. В непосредствена близост до кухнята /от където се носят аромати, шум от пуснато радио, смях на готвачки, шум от доставки на храна...
Това е което предлага държавата като безплатна услуга на децата. Тук е момента да напиша, че всяка градина или училище за дете със СОП получава двоен делегиран бюджет. В същото време директорката може да ти направи проблем, защото имаш наглоста да попиташ възможно ли е да ти разпечата документ за детето /индивидуална програма или доклад/, за работни материали дори не си помисляш да искаш.

В същото време родителя на детето с увреждане изобщо няма желание да се поинтересува какво работиш с детето му, какво да прави вкъщи за да го подпомага или пък да дойде да се срещне с теб, като специалист... нищо ТЕЛКа да върви... Пиша аз в тетрадка за връзка с родителя какво съм правила с детето му, на следващата среща в гардеробчето няма и следа от въпросната тетрадка, решавам че ще пиша на листи, оставям си телефона всеки път, мисля си ще се обади някой да попита ква съм що съм... глас в пустиня - лисчетата се трупат в гардеробчето след всеки мой час и така нататък. Едни родители пък по-ангажирани срещи всяка седмица - като си водят детето и се засичаме аз като отивам на работа. Две години им говоря, обяснявам, майката не млъква и говори заедно с мен, не оставам с впечатлението че има нужда да ме чуе, по-скоро има нужда да си каже, две години така и в един момент ми казват, че ще водят детето да го консултират в Карин дом във Варна. За една седмица плащат 500 лв., отделно за родителите храна и хотел, идват си и ми носят заключението от Карин дом и възхитени разказват какво съ ги посъветвали специалистите от там, повтарят на 80% думите ми, ама като са дали пари са чули какво им говорят хората, нали?! В момента работя с 8 деца на часно, ами родителите са ангажирани, чуват какво им говоря, дават мнение, носят си домашното, хвалят се с постиженията на децата си. Ами друго е! Защото им казвам "правете това и това вкъщи, защото ако не го правите вие вкъщи аз ще го правя в частния кабинет", ама срещу 15 лв. на час не искат да мачкам пластилин с децата им мачкат си вкъщи, макарони нижат, боб чистят, с мозайка играят.

И не е вярно, че държавата не се грижи за децата с увреждания. Всеки месец държавата дава на дете с ТЕЛК минимум по 350 лв. - двойни детски, интеграционни добавки, добавка за чужда помощ, децата с увреждания не плащат такса за детска градина, а делегирания бюджет за училището както вече казах е двоен. Някои от родителите са личен асистент на детето си - още една минимална заплата /или по-малко, че някои общини се изхитриха да ги назначават на 4 часа/ Отделно веднъж годишно се дава винетка, балнеолечение за детето и придружителя му, родителите са облекчени от данъци, два пъти годишно се дават храни от червения кръст и още ред привилегии, които са специално за детето. Пак подчертавам, че тези пари не са достатъчни, но те са приоритетно насочени към детето, а не да се издържа семейството. И ако тези пари се разходват за потребностите на детето може да се наеме и логопед и психолог и специален педагог и рехабилитатор или какъвто проблем има детето, да бъде подсигурен допълнително такъв специалист.

Да се върна на образованието. В новия /още не приет/ стандарт за приобщаващо образование пише, че всяко училище или детска градина може, подчертавам може да си назначи логопед и психолог /но пари няма/ ако в училището се обучават над 9 деца със СОП. Къде е гаранцията че следващата година няма да са 3 деца със СОП в градината?! и какво да ги правим тези специалисти?! Отново може при 3 деца в един клас или група да се назначи помощник учител /който може да е със средно образование, но да се обучи минимум 3 дни преди да започне работа в класа или групата?! да коментирам ли?!/
Освен това към децата със СОП правилата са много гъвкави и могат да се обучават по различни форми - индивидуална, почасова, комбинирана, т.е. не е задължително детето да проседява целият ден в класа или групата.
Не мислих, че ще пиша толкова дълго, ноооо
Айде стига за образованието че ще започна социалната политика, свързана с хората с увреждания

П.П. А родителите на децата в норма в повечето случаи са много толерантни и не правят проблем, че в класа на детето им има дете със здравословен проблем. Когато обаче детето е агресивно, хиперактивно и прече на цялостната организация на учебния процес е друго.

Децата, които са от класа или групата на детето с увреждане бързо свикват с него, дори го обгрижват, чувстват се отговорни за него. Обикновено има по няколко момиченца по-майчински настроени от малки бдят като орлици. Ако дедето е с аутизъм бързо свикват да не нарушават уединението му, ако е със сензорен проблем също са внимателни /към очила или кохлеар например/. Често тези деца са най-канените по рождени дни и детски партита. Но пак с условието, ако детето не е агресивно и не нарушава грубо реда.
И тук отново идва ред на мисли "винаги ли и на всяка цена ли става интеграцията/

Кафенце, много, много ти благодаря за включването и, че е толкова подробно! Много се надявах именно ти да пишеш, защото аз мога да си мисля какви ли не нещо по тези въпроси, от подочуто, видяно, ама в никакъв случай не мога и да се доближа до твоите познания по всички тези въпроси.
Бях на ръба да ти звънна между другото, когато мислех за споменатата детска градина, където се приемат толкова деца със специални нужди и то доста от тях в супер тежко състояние. Изпаднах във вътрешен конфликт, признавам си. И нямаше как да не се случи, при все че съм искрено и дълбоко убедена, че към тези деца не трябва да се отнасяме както е било по соц-а (доста често), а за всички за които е малко от малко възможно това - да се стараем да бъдат наистина интегрирани в обществения живот. Така, ама и без да съм специалист като теб - елементарната логика и дори беглите ми чисто медицински познания, сочат, че за деца с определен вид увреждания...ми няма как да стане тази работа просто. Те не са за масови детски заведения, училища, това са деца с първа група инвалидност + чужда помощ. Ни се движат сами, ни дума обелват, 100 специалисти като теб и 100-ина невролози да се грижат само за едно такова дете - състоянието му няма да се промени просто. Пък като го тикнем по 8 часа дневно в една масова детска градина - съвсем. Тук вече - не е въпросът до добро желание, ресурси, специалисти, толерантност и пр. Безсилни сме срещу природата за какво ли не и в тези ситуации - също. Та не ти звънях, след като посъбрах достатъчно информация, с какви проблеми аджеба се приемат децата там и реших, че няма защо да вървя срещу личните си убеждения и разбирания за тези неща, зер пък да не изглеждам нетолерантна и зла в собствените си очи. И избрах друга градина и това беше.

Аз, под "държавата не се грижи достатъчно" (общо казано) - нямах предвид толкова, че не се отделят достатъчно (за местните възможности де) финансови ресурси. По-скоро считам, че те не се разходват по-най добрия начин, а се пилеят и понякога чисто за глупости и небъдни неща. На моите кумци в семейството, момиченцето с ДЦП (вече е на 13 г.) - няма да проходи, проговори и никога нищо няма да може да прави самичко. Такива са фактите, супер тежко е увредено детето (поклон на близките, че не са помисляли да го метнат в някоя институция и да забравят за него). Но тези родители - нужда от псевдо интеграция на дъщеря си някъде, в някакви детски заведения - нямат, не са и имали. Имат нужда единствено от достатъчно средства, за да си гледат и това и другото (физически здраво дете), при все, че голямото им има нужда 24/7 от човек ангажиран само с него. За всичко. На една заплата - трудна работа, сещаш се. Не ми е било удобно да ги попитам какви целеви помощи получават за дъщеря си, но знам пък, че се справят финансово единствено благодарение подкрепата на роднините си.
За деца, само с физически увреждания, или леки ментални - има смисъл да се прави това, което сме тръгнали да правим уж. Дори на принципа "проба-грешка" и с цената на нервите на много специалисти като теб - все някога ще ни се получи. Хич не е малък напредък, че и обществените нагласи се промениха по тези въпроси и ти самата казваш, че другите родители и децата им реагират с разбиране и няма тормоз и дискриминация (не и масово) спрямо тези с уврежданията. Ей това вече е чудесна новина и голям напредък според мен.    Явно (позовавам се на теб) по-големият проблем в работата ви, са самите родители на децата с увреждания. Къде незаинтересовани, къде неразбиращи явно за какво става дума, къде убедени, че само "на частно" - ще получат качествена услуга, която им се осигурява безплатно... Ами явно не само с децата им, но и с тях следва да се работи целенасочено, за да имаме максимално добър резултат накрая. Но да, тук вече влизаме в бистрене на здравни и социални политики и става мътно, кърваво и безкрайно....

Може би най-важното в цялата тема е това, с което завършваш поста си, а именно: "винаги ли и на всяка цена ли става интеграцията?" Аз отговор за себе си имам, сигурно и ти за теб, сигурно и другите... Идва ми наум думата "смирение". Не, не "примирение", а "смирение". Възможността на всеки от нас и обществото като цяло, да приеме определени факти, да приеме че не може да промени същите и да постъпи целесъобразно, а не с някакъв "мечтателски инат" в тези случаи. Може и да греша, но си мисля, че ефективната работа с децата, които наистина могат да бъдат успешно интегрирарни - страда и заради напъна да се интегрират тези, които просто няма как. И вторите от това - полза нямат. Както и всички останали - също нямат. Пък когато са намесени и пари в тези неща - батакът става тотален. Имам предвид, че ако съм директор на детско заведение - имам правото да приемам всякакви деца с увреждания, от всякакъв вид, с различна степен на тежест - без реално да имам възможността, за тези деца някой да се грижи и да работи с тях адекватно. Ама пък за всяко от тях - дърпам двойно бюджетец за градината си и това ми е най-важното.

Доколкото схванах ситуацията при нас....тотално за никаква интеграция не може да става дума. Просто всички деца с проблеми - биват насочвани към едно конкретно детско заведение, с уверението към родителите, че "там ще ви ги приемат със сигурност", пък и базата е страхотна, нова... И реално излиза, че си имаме една специализирана детска градина за всички деца с проблеми и те са набутани там. Другите без увреждания - не се задържат във въпросната. Записал си детето, виждаш в последствие за какво става дума и при първа възможност го местиш твоето другаде и дотам. Ей така върви "интеграцията". Аз като лаик - на това му казвам лицемерие и имитиране на дейност, каквото реално - няма.

Сис, аз честно казано, не знам какво да му обясня на моето дете. Ами, питах учителката тя какво им казва. Тя ми сподели, че "детето има нужда от повече време и повторения, докато се научи". Иначе физически е много силно дете, с по една глава над другите, нали се сещаш моята клечка как изглежда пред него. Моториката му е груба, чат-пат удря децата. Моята казва, че не играе с нея, защото я удря. Иначе то преди беше в една група, където детето на една позната много си играело на майка и бебе с въпросното дете. Иначе мога само да потвърдя думите на кафенцето - групата е много социална, проявяват доколкото могат разбиране към него. Но пак казвам, обикновено не играят заедно.
От известно време виждам възрастна бяла жена, може би на около 60 г. да прибира детето от градина и да му говори на немски. Предполагам, че е социален работник. Майката и бащата са с африкански произход и говорят на френски, та така стигнах и до горния извод. Това е добре, защото детето има възможност да бъде учено и възпитавано от човек, който е специалист (освен учителките). Родителите не съм забелязала да му поставят граници, то командва парада и си прави каквото си иска.
Най-тежките случаи предполагам, че ги гледат у дома. Нямам представа какво прави държавата за тях. Ако искаш, мога да потърся информация.
При нас детето не е в градината с цел да се интегрира. Просто е записано много малко, когато ръководството не се е усетило (според мен), защото така или иначе си имат недостиг на персонал. Детето тогава е било без диагноза. Абе, чудя се как педиатърът не е забелязал (ако изобщо е било водено на профилактични прегледи). От друга страна, грубо казано, има много култури, в които болно дете е срам, нещо ненужно и докато родителите признаят, че детето им има проблем и го заведат на лекар, за да получи съответния документ, че е със специални нужди, ами, това става едва в началото на тази година. Градината ги кара да го направят, за да имат право на малко по-голям щат (учител на 20 процента повече работно време, т.е. 10 часа седмично, крайно недостатъчно според мен). Честно казано, почвам да се замислям как ще е другата година, когато карат предучилищна. Две учителки са. Дотук добре. Ами, като се разболее едната, другата как да налива знания на 15 деца и да го следи това дали няма да ходи да направи някоя щуротия. То така или иначе ще е в някакво специализирано училище. Та не ми е ясно. На всичкото отгоре промениха и закона за началната възраст за училище и ще станат 3 групи вместо 2 предучилищна. И самата директорка каза онзи ден, че не го е измислила още. Нямат излишни помещения. Хм!

Интересни гледни точки, благодаря за споделеното.
Сис, тежките ментални увреждания действително не са за общи детски градини, изискват различен персонал и ерготерапевти. Хиперактивните и с дефицит на внимание съм на мнение, че с подходящо лечение може да се интегрират, Риталинът е само базата и най-старото лекарство, има къде-къде по-нови. Имам двама професора с доказана хиперактивност и дефицит на вниманието+колега от моята група. Когато колегата не взима лекарствата е много трудно, признавам, но намираме начин да го успокоим и да го върнем в клас.

С аутизъм нямам опит, моите аутисти с които работих бяха сравнително лека степен, с единия постигнах огромни успехи в говоренето, с другия все пак взехме важния учебен материал, въпреки, че костваше много усилия от страна на двама ни.

В понеделник започвам доброволчески труд в организация, която интегрира възрастни и младежи с умствени увреждания на пазара на труда, разбрах, че имат и аутисти и случаи на когнитивни проблеми, та ще давам моите два цента по темата и тук. От януари трябва да започна стаж 4 дни седмично за 4 месеца и ще са ми по-дълбоки наблюденията.

Кофе лунго, предполагам се сблъскваш с чиста проба предразсъдъци, че щом си държавен служител, значи нищо не знаеш и затова родителите не вземат под внимание коментарите ти. Да плащат тогава, ама без извинение! Защото виждам, колко усилия полагаш, как се грижиш за своите деца и даваш всичко от себе си. Прекрасно е, че даваш занимания за вкъщи Много хубаво действа на деца с аутизъм, ако оцветиш различни видове макарони с различни спрейове, смесиш ги и после ги делите по големина и цветове, много успокоява и заради пинцетния принцип развива финната моторика. Не че ти откривам топлата вода де, ама споделям просто

Колко време отнема образованието на ресурсен учител в България? Бак ли е или специалност към нещо си?

Блу и Вени благодаря за споделеното като опит от Германия и Канада. Истината е, че в България вече няма помощни училища. Има, но са прекръстени на Център за подпомагане личностното развитие, т.е. децата телом са си в бившето помощно, където се подпомагат, а по списък са в най-близкото масово училище, от където ще им издават удостоверенията за завършен клас. Разбирам, че е объркано и неясно, но като го проиграем как се случва явно ще ми се изясни и на мен. На една от логопедките ми баща й е емигрирал много отдавна в Канада и като му ходи на гости преди няколко години каза че е ходила и в едно училище, което било като нашите помощни, не си ги закриват хората, но ние нали да сме по-католици от папата...

Сис не зная какво визираш като отношение към хората с увреждания от комунизма. ето какво зная аз:
Да родителите са били съветвани да си оставят децата в специализирани институции, но да имаме прадвид, че тогава и медицината не е била на настоящото ниво и смъртността сред децата е била много по-висок процент.
Върбан е едно от последните деца, заболяло от вирусен полиомиелит преди да започне масовата имунизация на бебетата. Бил е на една година и това се случва през 54-55 година от когато му е и първия ТЕЛК. През целия му живот е бил подпомаган медицински - с операции, лечение, рехабилитации, социално - помощни средства, с предимство при закупуване на жилище, облекчаване от данъци, когато е била купонна система за бензин той си е зареждал на воляи т.н., и образователно - училището се е съобразило с неговите потребности от архитектурна среда, след това го насочват да учи часовникарство в Банско на пълна държавна издръжка плюс стипендия и обучението се води като трудова практика и му текат осигуровки и трудов стаж, после завършва специално образование и ако е бил пожелал да следва висше е щял да бъде приет държавна поръчка без да държи приемни изпити. 
След като завършва образованието си започва работа - 20 години в битова техника - часовникар. После открива частна фирма - още 25 години, никога в живота си не е кандинатствал за помощи, не е бил на трудовата борса, за разлика от други на неговата възраст, в много по-добро здравословно състояние.
Тоест през комунизма държавата е направила така, че това дете да стане достатъчно пълноценно, че да е полезно за себе си, да работи и да бъде полезно за обществото. Ама ще кажете той е със съхранен интелект /и зодия овен, което помага в случая/. Ами да, но съседа ни на село пък е с лека умствена - 30 години работи в чугунолеарния цех в града ни, защото е много силен физически и работата му е еднообразна и веднъж схванал ритъма повече не му трябва и тъй 30 години- създаде семейство, отгледа си децата, поддържа си къщата в приличен вид. Голямата му дъщеря е също с лека умствена изостаналост - еми вече момичето работи във фурната на село и има такава фантазия и такива ръце, че такива погачи прави че да ви се завие от красоти...
та отношението по комутизма - всички имаха работа, макар и надомна - лепеха пликове за писма и подаръчни торбички и пликове за яйца, комплектоваха патрон с ключове и други безумия но имаха заетост. Имаше предприятия за слепи и предприятия тих труд, които бяхо от леката промишленост. Нашите родители ако са чакали по 20 години за москвич, инвалидите за тези 20 години можели да си купят 3 / е вярно не москвич, а трабант или запорожец, но пък са били още от завода производител направени така, че да се обслужват от този точно инвалид, който няма да достига педалите или пък едната му ръка е неподвижна и т.н./. Нашите родители са чакали и по 20 години с лихвоточки за панелка, а Върбан си е купил панелката съобразено с него- да е на първи етаж, да има подход по стъпалата до входа и други работи, да не кажа и че заема му за гарсониерата е бил с преференциални лихви.

Не зная как ви звуча - вчера казах, че живота е прекрасен и държавата прави много за децата с увреждания, днес твърдя че през комунизма е било цветя и рози. Абе май трябва да спирам хапчетата вече 

Но така е бе хора - на Върбан инвалидната количка струва 3000 лв - да три хиляди - вярно че е нова, но пък кола на старо е по-ефтина. Първият му ремонт струва 1400 лева /защото се изчислява по някаква странна формула която аз не разбирам/ включва смяна на лагери и ремонт на спирачка. На всеки 2 години има право на акумулатори, които струват на държавата по 600 лв. Айде всички купуваме акумулатори!!! Държавата плаща по 80 лева за патерици /ние си изработваме сами, че тези които се дават не са подходящи за него - в смисъл тези, които са за възрастни на него са му високи, ако вземе пък детски те са изчеслени за по-малко килограми и се огъват/, 380 лв. за обувки /вярно че се изработват като тип протеза неговите обувки, ама парите са.../ Предупредих ви че като захвана социалната политика ще стани страшноооо


Вени, има няколко вида ресурсни учители - Най-възрастните са учили специалност "дефектология", след това специалността се е прекръстила на "Специална педагогика" - тя е за деца с ментални увреди, като по желание допълнително се кара магистратура сурдопедагог или тифлопедагог. В момента всеки учител със специалност "Предучилищна и начална училищна педагогика" може да стане ресурсен учител като изкара допълнителен курс "ресурсен учител"- два семестъра или магистратура "ресурсен учител" - три семестъра и още един за дипломна работа. Повечето предпочитат магистратура да карат.

Момичета, идея нямате колко съм ви признателна за обстойните и задълбочени коментари по тази тема! Едно, че просто искам да знам по нея възможно най-много и то "от извора", ей така за лична консумация. Второ, че предвид какво се захванах да уча сега - съвсем пряко и професионално ме интересуват такива въпроси. Та ми е буквално безценно всичко това, което пишете. Още веднъж благодаря и ако имате време - още пишете, къде по-ценно е от куп мои учебници написаното от вас, сериозно го казвам. Чувствайте се свободни и да разширите темата, накъдето прецените за уместно, или ви вълнува вас.

Кафенце, уточнявам какво имах предвид за "отношението по соц-а". Имах предвид много тясно и конкретно - отношението на обществото към хора с някакъв проблем. Родителите на деца родени с увреждания, или с увреждания придобити в последствие - са били агитирани - да оставят същите на грижите на държавата. Институциите за тези хора - умишлено са строени в разни затънтени кътчета, за да не се набива на очи, че има и такива хора и пр. В съответствие на БКП-повелите по онова време. Социалистическото общество е идеално, при нас увредени хора няма, не гърмят атомни централи, не се късат язовирни стени и не се давят хора от това на манифестации и пр. Знаеш и сама какво беше отношението към хора с репродуктивни проблеми, как се криеше и от самото дете и от всички наооколо, че то е осиновено, та даже знам за случаи на жени ходили с възглавници под дрехите с месеци, за да се представи осиновяването като раждане и пр. За щастие - тези неща у нас вече се промениха и мен лично много ме радва това.
НО, както казах в предишен пост, по същите тези въпроси, по соц-а имаше адекватна система за грижа, трудоустрояване, преференции (нужни по мое мнение) за всички тези хора. Тя беше срината и сега на нейно място, или няма НИЩО, или има нещо недодялано, или като в оня мой любим лаф "нещо като нищо на света". Няма да те повтарям, имам предвид всички тези примери, които даваш за съпруга си (и други като него) и за мен - трябва да се работи за връщане баш към този вид подпомагане, защото то имено - осигурява реална интеграция. А не високопарните приказки за такава, дето си остават гои приказки накрая. Помня и в Стара Загора, ТПК-та на занаятчии с увреждания някакви (бижутери, часовникари и др.), предприята "Тих труд", имаше и за хора със зрителни увреждания, имаше и квоти (задължителни) по всички други предприятия за трудоустрояване на хора с някакви такива проблеми, само да са годни за дадена дейност. Те си работеха, бяха сред другите, свиваха семейни гнезда и изобщо...имаха си живот като този на всички останали. Което сега не считам, че е така, или ако го има някъде - е повече към изключенията. А не бива.

По повод казаното и от теб, от Вени и от Блу, относно детски заведения и училища и как е решен въпросът с тях...все повече се затвърждава мнението ми, че следва да си има специализирани такива, според конкретните потребности на този, или онзи човек. Нека ги наричаме "специализирани", а не "помощни" (което звучи съжалително-обидно), но да си ги има и да не се правим на по-католици от Папата дето викаш. Когато тези деца са в такива училища и с тях работи който разбира как трябва да се върши това,  според специфичните им нужди - те биха развили на макс потенциала си. Което именно в зряла възраст ги прави способни да се впишат чудесно в обществения живот. Според мен. Да ги натикаш в масовите детски заведения и училища, с все специалните им нужди, където те не могат да се движат в обучението си с темпото на останалите + че персоналът няма нужните знания и умения да разгърне читаво потенциала ми - всъщност тях само ги дезинтегрира. На практика - така излиза от моята си, лаишка гледна точка.

Както за всичко и съм го казвала милиард пъти сигурно  - "мярката, ако я има - ще има и успех". Да се вземат добрите практики по темата от соц-а, пък да се съчетаят с добрите от по-ново време, като за целта не бюрократи, ами практици седнат та измислят кое как да е и приложението се осъществи реално, а не само на хартия...убедена съм, че до няколко години по тези въпроси - можем да сме от държавите сочени като еталон в тази област.

П.П. Извън тази тема. Като те чета и ми идва да събера неопределено количество анти-вакс активисти, да ги наредя пред Общината и съвсем "хуманно и нежно" да им пусна по един куршум в главите, като това се предава на живо по всички медии. Пък на някой като мен, който се ужасява от всякакъв вид насилие да му идват такива мисли изобщо...хич не е на добре.  Щом днес, при първото ходене в новата градина на Дани, сестрата като му видя картона и всичките ваксини поставени (по ИК + по мое усмотрение) и се извини, че се налага, ама се свърза с педиатърката му за потвърждение, че не е нещо измислено онова, което пише там...смятай докъде сме я докарали по въпроса. Това напоследък било стандартна процедура, не е само за него де. Имало редовни опити, да се вкарват деца без ни една ваксина, с фалшиви картони в последните години.

При нас знам, че това дете ще ходи на специализирано училище (Sonderschule се казва).

Момичета вече сериозно си търся друга работа. Извън образованието. Днес на работа се взривих, чак се скарах с една колежка. Тъпото е, че шефката е загубила здравия си разум и единствения канал за получаване на информация е от тази кифла. Без извинение в главата си има идеи само за собствен имидж, ноктопластика и 2 максимум до 5 фолкпесни. И сега вечерта вместо да си видя детето аз му се карам като идиот. Що? Щото не мога да крещя на смотлата, трябва да съм възпитана, да се държа професионално, да спазвам поведение. Толкова съм безсилна, че се чувствам като тенджера под налягане.
Лошото е, че в смотания Плевен нямам шанс да си издържам семейството само от частна работа. А в частния кабинет става само като допълнителен доход не и като основен. В дупка съм.

Замисляла ли си се да даваш планове за интервенция и онлайн? Или да развиеш кабинета си и онлайн? Мога да ти помагам с превод на статии и средства за интервенция ако имаш нужда.Няма ли друга възможност за работа в Плевен?

Вени благодаря ти. В интерес на истината не съм мислила за онлайн кабинет и май нямам идея как може да се случи?!  Благодаря ти и за предложението за статии, каквото имаш готово пращай, аз съм жадна за новости. Още вчера трябваше да пиша, но ме настигнаха много задачи и не остана време.

Кафенце, аз съм последният човек и тук и по принцип, който може да ти "дава акъл" и съвети за работа. Ще кажа следното обаче. Ти си професионалист и то прекрасен, човек който истински разбира това, което работи, изживява го, усеща го с всичките си сетива и това те прави безценна в дейността с която се занимаваш. Не е жалко, а е отвратително, че у нас - точно към хора (и професионалисти) като теб - отношението е такова твърде често. Парашутисти за шефове, дето хабер си нямат къде и за какво са назначени, ама да се бъркат и да пречат - втори като тях няма. Безумни условия на труд, мижаво заплащане и какво ли не в този ред. Не само в твоя бранш, във всеки. Т.е. и да смениш бранша - пак на нещо такова ще налетиш вероятно. Та не е там решението, поне според мен. Не и ако искаш различен живот и резултати от сегашните ми е мисълта. И да смениш ресора - пак ще е почти същото всичко останало, ама в друга област. Няма да живееш по-леко, да дишаш по-спокойно, да си вътрешно удволетворена повече отсега... Такива са реалностите просто.

Нямам представа какви са възможностите да излезеш изцяло "на частно", вероятно в София - никак не са малки, или в още 2-3 от големите градове, но там където си - съмнително. Вени, ако може да удари рамо за онлайн работа и да стартираш нещо такова, поне да си опитала - опитай. То не се знае пък.

Разбирам идеално, че се чувстваш в безизходица по темата, разбирам и защо. Но лично аз не считам, че да смениш тотално попрището е решението ти. Да приемеш работа за доста повече пари, при по-добри условия, дори и в друг град - да. Но силата ти е там, където си вложила години, където имаш несравними знания и опит и именно това те прави ценен кадър на пазара на труда. Сигурно тъп въпрос задавам, но за преподавателска дейност не си ли мислила? (изцяло и само това) Да напишеш учебници/ръководства т.е. от практикуване - да се насочиш към това да предадеш знанията си на други? Не, че тази дейност е много спокойна и без нерви, но все пак май е и по-добре платена от "работа на терен" и може би по-спокойно битие би имала така, предвид и семейната ти ситуация. Малко дете, съпруг с проблеми.

Каквото и да правиш - желая ти много успех и много повече да те ценят и по-малко да те изнервят, отколкото е в момента!

Вени, планирала съм преглед във ВМА през януари (тогава ще бъда целия месец в София). Не помня при кой лекар ще ме водят, че бях изтрещяла още тогава и в болницата, но все пак - препоръчан, а и то там - няма случайни. Мисля да вадя горните мъдреци превантивно (оказа се, че челюстта ми е тясна за тях, иначе са здрави) защо чак на 36 някой ми го казва това - сети се сама. Но категорично - не смятам да съм будна за такава процедура, след последното ми преживяване. Иначе - имам снимка на мястото на което беше проблемният зъб - няма остатъци от корен, или костни фрагменти. Но нека и във ВМА видят след месец-два баш спецовете какво е положението, ако не им се вижда ок - да снимаме пак, или каквото... В С.З. за такива неща - повече не бих стъпила и сама разбираш.

Друго интересно за мен, което разбрах случайно докато бях в болницата, след скенер на глава, който исках със съвсем друга цел... Та се случи да дойде един лицево-челюстен от София, за една консултация в УНГ-отделението. Та вижда и моя скенер, става дума защо съм в болница. Аз съм споделяла и преди по други поводи, че от дете съм със синуит и за капак - абсолютно здрави зъби (външно) - изведнъж ме заболяват, отивам на зъболекар и се оказва пулпит.  Утрепвам се аз от миене на зъби, профилактични прегледи, всичко си изглежда ОК и накрая това. "От нищото" и неведнъж. След една бърза рекапитулация обаче какво се оказва? Горна челюст, в ляво - всичко от 5-и (вкл.) -  до мъдреца е отдавна с извадени нерви и мъртво, все заради такива пулпити. В дясно - 6-и и 7-и са така, по същата причина. 5-и, който беше причина за сегашния ми проблем вече го няма. Та от въпросния лекар, на когото попадам по чиста случайност, научавам едва сега, че описаните зъби - имат хубава пряка връзка със синусите. Моите са инфектирани перманентно и цял живот всъщност. И в разни моменти инфекцията от тях е попадала в зъба и го скапва отвътре. Ей так както му няма нищо външно. Та така с моите "необясними пулпити". До този момент - един стоматолог не ми е казвал, че има такава връзка, вероятност и пр., че да взема някакви по-така мерки за синусите поне. Аз цял живот си живея "със запушен нос" през повечето време, което не ми е причинявало кой знае какви дискомфорти, мигренозни главоболия и от вида, че да хукна по лекари заради това през глава. В момента, в който ми се получи проблема с този зъб (описания в другата тема), пак бях с позапушен нос, ама нали...нищо особено. На 3-я ден АБ вливани, заради случката със зъба обаче....като текна една река от жълто-кафеви сопорляци - не е реално. Първите часове откарах в банята, че да плюя постоянно. Смятай какво е имало в тези синуси и си е седяло там и е правило мизерия и на мен през ум не ми е минавало. То като знам вече какво ми е причинявало вероятно тези зъбни проблеми на горните - не е особена файда де. Вече. Резците ми са коронки, отдавна, мъдреците ще ги вадя, постоянните почти всички са мъртви. Има три броя все още живи от всичките. Съмнявам се, че ще са такива още дълго. 
ЕДВА след тези изследвания и разговор се замислих, че на долната ми челюст - имам един изваден зъб само и той стигна дотам, заради зъболекарска грешка на първи ремонт, след още 3 укрепващи, но в крайна сметка - простих се с него на 20 години. Обаче, той ми беше с кариеси, правен още като дете, с амалгамна пломба, после пак правен, сменяни после пломби с фотополимери, после пак кариеси, после пулпит, после лечения, щитфтове, втора грешка с кофти запълнени канали, оправяне, изграждане и...накрая коренът се прецака и затова го извадихме. За него - адекватни обяснения и логични много. На долна челюст, освен извадения - имам три с пломби. ВСИЧКИ други са си ок. И преди скенера и този разговор за синусите - никога не се бях замисляла, как са ми горните и долните зъби да ти кажа и защо. Броях ги всички за калпави и толкова. И се пуках от яд. Друго интересно при мен е, че никога не са ми чистили зъбен камък. Пия кафе, червено вино, пуша... Знаеш ли защо не са го чистили? Ами защото нямам такъв.    И в момента нямам. Защо нямам - не мога да ти обясня, ама на.

И накрая се оказва, че всъщност са ми съвсем ок зъбите като цяло, а прецаканите от тях - са прецакани заради синусите ми. Доскоро дори не знаех, че едното има връзка с другото. За моите може да е късно вече, ама поне за тези на Дани знам. Пък това го споделям, за да знаете и вие, в случай че детето, или вие самите имате проблем със синуси.

Много кофти преживявания направо лошо ми става като те чета... Аз също нямам място за мъдреци, но никой не ми е казал да вземам мерки, сега ме караш да се замисля. А за зъбният камък е до самата повърхност на зъба, имам приятел, който колкото и да е смешно мие зъби кога се сети, което може да е ежедневно или веднъж седмично и е с прекрасни бели зъби, без никакви интервенции по тях.

Пфуууу, Жбруле, ти хубаво обясни за синусите, ама .... кел файда дет се вика. Баш тия дни ми падна пломба на единствения горен дъвкателен зъб, който за зла участ беше с нерви. Та се наложи вадене на същите по спешност. Тъй и заминаха парите за коледното парти, но поне не ме боли. Иначе и моите синуси се пълнят с гной и явно ми прецакват горните зъби. При мен има една особеност (не знам дали наистина е така де), но на венеца горе над 4 зъб ми се появяваха периодично малки „гнойни пъпки“.  Не болят, просто се появяват. И аз нали съм умница ги пуках и изцеждах. От много време не са се появявали, ама то и читави зъби не ми останаха горе. И като те прочетох сега, се сетих, че първото такова нещо на венеца ми се появи точно когато ме диагностицираха със синузит и направих страхотна криза със сополи и зверско главоболие. Та от твоята информация съдя, че май с тези „пъпки“ гнойта от синусите си е намирала начин са излезе.

Сис, те мъдреците ги вадят с пълна или локална упойка, но в твоя случай е по-добре с пълна. Моите реално не са ми правили проблеми, но може би е било въпрос на време да развалят някой съсед, защото ги бяха понатиснали, а челюстта на съвремения човек, особено на жената, няма място за толкова зъби. И да, и на мен ми го казаха на 37 г. И друг път са ми правили рентгенови снимки, но никой не е казвал, че тези стоят накриво, ако решат да растат, ще прецакат съседните. Така, де. Моите и без това не се бяха показали и реално не съм ги ползвала.

Повече никакви зъбни драми!

Пеше, аз от зъби не разбирам особено, само споделям какво каза този лекар за моята ситуация, а той все пак е тесен специалист. Ревала съм от яд, неведнъж през годините, когато рязко ме заболява зъб (знаеш пулпит как боли), изстрелвам се при зъболекаря ми моментално и...всичко в този зъб е отишло по дяволите и е за вадене на нерви. Ама как бе, защо, няма му нищо отвън?! Ами...случвало се. Не става дума нали да е бил с кариеси, че да не е правен, или правен с паднала пломба и аз да си седя така и да чакам Михаля, или да ме е болял с дни и за да се гъча с обезболяващи и да го чакам хубаво да втаса... От тези горните съм имала някои с пломби, но в момента в който някой такъв се оказва с пулпит - пломбата си е ОК, няма някой кариес ненанправен. Страшна тъпня!

Или поне си мислех, че по-голяма от тази няма до последния случай.  Както споделих - надува ми се муцуната, за часове, обаче - ни зъб ме боли, ни челюст в онзи момент. Боли ме лицето, защото от отоците се притискат нерви. Зъбя се с огледалото у нас, почуквам ги наред тези зъби - тцъ. Тези без нервите, че няма как да ме болят - ясно. Тези преди тях са видимо здрави и те не ме болят. Решавам (преди снимката), че вероятно 6-и горен в дясно се е преселил във "вечните ловни полета" и коренът му е заминал. Той от 15, или повече години е без нерви, надлежно "гримиран", ама съм чувала че в един момент на мъртъв зъб може да му се скапе корена и няма накъде тогава - вади се. Все пак един долу вече ми бяха вадили по такава причина. Отивам при зъбаря, после снимка, връщам се и: "Ааааа ето го проблемът, той 5-и е мъртъв". Поправям го, че мъртви са 6-и и 7-и, а 5-и си е здрав, прав и даже една пломба нямам на него. И аз вЕрно нямах. Той обаче си настоява на неговото и ми сочи нещо на снимката на 5-и, някаква сянка там и: "Този зъб категорично е мъртъв!"  Естествено, задавам въпросът, как точно е умрял този здрав все пак зъб. Отговорът ме срази: "Ами направила си пулпит...". Честно казано, за секунда си помислих, че този лекар не е с всичкия си. Почти гордо го уведомявам, че както може би сам вижда на снимката, аз пулпит съм имала на поне 4-5 зъба досега. Тези в дясно и да види онези в ляво. И идеално знам как чудовищно боли това, не можеш да си затвориш устата и да стоиш на едно място, та...няма как на "спорния" 5-и да съм имала пулпит и видиш ли ти - не съм разбрала. Зъбарят вече съвсем не крие, че му идва да ми плясне един шамар, задето му оспорвам диагнозата. И ми съобщава, че макар и рядко имало "безсимптомни пулпити" (така се изрази). Аз като същински идиот продължавам с питанките във вид: "Ама СЪВСЕМ ли без симптоми?". Ами то съм била имала симптоми, ама не съм разбрала/обърнала внимание, зъбът сигурно е бил по-чувствителен към топло/студено, ако в този момент ме е боляла глава и съм взимала някакви хапове за целта - просто не съм се усетила, че зъбът не е ок. Ами то постоянно ме боли глава и често пия нещо зарази това... Ама просто е пукнал набързо и оттам насетене - мъртъв зъб, с мъртъв нерв - естествено, че не боли. Обаче нали се сещаш, че цялата му мъртва "карантия" си е в него, той е напълно затворен и това нещо си гние, ли гние.  И накрая избива накъдето може, а именно нагоре към челюстта. Следва оток и аз едва тогава разбирам, че нещо не е ок. Преди това - няма как. Прелест.
Казва ми, че ще го отвори, мноУ ясно. Обаче въпреки обясненията му, на мен все още не ми се вярва, че е мъртъв и настоявам да се постави упойка. Поставя я, зяпвам, пуска машинката и усещам как почти цялата външна част на зъба ми се откъртва и пада върху езика ми. Дамммм, плюя в мивката и гледам как бившият ми зъб заминава в каналчето. Остана само предната му стена. Докторът взима съответните инструменти и му вади "пълнежа". Разнася се смрад на мърша. УжасТ.
Дотук - добре. Генералната грешка беше, че не настоях веднага да го извадим, ами се доверих на специалиста, че вече като бил отворен - нямало проблем, да си седи така 2-3 дни, аз да си пия АБ, после да си ида при моята зъболекарка, тя да го лекува, можело и да се спаси, собствен зъб било добре до последно да се пази (така е на теория). Към този момент, ни на снимка, ни по друг начин се забелязва да има гной някъде. Според хирурга, просто защото съм реагирала веднага и съм отишла - имало инфекция и оток, да, ама не съм втасала чак като други пациенти с гангрени и гной и да съм споко. Изобщо не считаше, че повече имам и ще имам работа при него де. Каза ми, ако съм искала - да мина утре следобед  на контролен, за лично мое спокойствие (щото явно съм била много нервна), ама той нали - не виждал нужда и смисъл пак да се виждаме.  При това положение, реших аз, че страшното е минало, купих си една торба "Аугментин" както ми заръча хирурга и започнах чинно да си го пия. И си правя план за "окончателно решение" на проблема. Изпивам си сега АБ 7 дни, за да се ликвидира инфекцията, каквато ще да е. После отивам при моята зъболекарка и "тленните останки" на 5-и зъб просто се вадят. какво да му лекувам и пазя на въпросния? То от него е останал един корен и една люспа от външната част, изкормен е... Минава ми през ума, че все пак някаква инфекция се вихри в момента, при ремонт на този зъб и последващо затваряне - има риск и част от инфекцията да се капсулира в него и след някой и друг месец - айде честито и пак същото чудо ще е и ще се извади така, или иначе. Не, мерси. Един имплант ще ми легне същите пари, по-малко време и мъки. Не ми се агитираше хирургът да го извади още тогава, понеже явно беше настроен негативно към такива идеи, а и за капак е един груб и троснат като поведение, да не кажа жив простак - съвсем не ми се разправяше с него. Но главно не настоях, защото ме увери, че ВЕЧЕ, в този му вид въпросният зъб - не е заплаха и проблем за мен. И коя съм аз да споря, все пак - той е специалистът.
Вечерта стоя до доста късно, със студени компреси и огледалото и чакам да ми спадне физиономията. Което уви не се случва, но съм предупредена, че не ставало толкова бързо и решавам да не се филмирам повече, а да поспя. Събуждам се на другия ден към обяд с вид на циклоп. Лицето ми е три пъти по-надуто отколкото беше на лягане, вече ме боли и челюст и око. Езикът ми попада на тлъсти торбички пълни с нещо на венеца ми (вчера ги нямаше), а с какво са пълни - ми е пределно ясно. Гной. Взимам си предписания АБ под час, вече взимам и обезболяващи, налага се. Обзема ме паника. Меко казано. Звъня на г-н хирурга, че трябва спешно да отида при него, описвам ситуацията... Той спокойно ми отговаря, че изобщо не ми е спешно състоянието, нормално си било да има отоци, защото АБ все още не е подействал, не съм ли знаела, че поне 36 часа след първия прием можело да се чака ефект. Абе знам, амааааа 66-тото ми чувство упорито настоява, че яко съм загазила този път. Щял да ме види пак, ама след 16ч., преди това бил зает и нямало да си е в кабинета. Засядам пак с компресите и огледалото да чакам заветния час. Повтарям си, че този лекар не е некомпетентен нещо, работил е толкова години това, име е, пред кабинета му толкова народ имаше, ако е некадърник - все ще се чуе. Напомням си също така, да не се държа като пациент-идиот и да си давам сметка, че това е медицина, а не математика. На всеки може да се случи да не прецени правилно състоянието на пациент, да подцени даден проблем, но като си разбира от работата - ще знае и как да го реши после, дори първия път да не е взел най-доброто решение... А и вероятно аз хиперболизирам ситуацията, защото едно че имам фобия от зъболекари, второ че не ми се е случвало досега такова нещо и сигурно на мен просто ми изглежда толкова страшно и опасно. Дочаквам си часа.

Сядам на стола, темерутът и дума не обелва, взима някакъв остър инструмент и без да ме предупреди дори - надупчва ми на няколко места гнойните торбички на венеца, натиска ги, започвам да се давя с гной и да ми се гади от вонята. Болката - ясна, добре че не му откъртих дръжките на скъпарския стол от стискане, но не мърдам, не хленча, като се налага - не е шега раУтата. Явно. Зъбарят се мръщи обаче и казва: "Хмммм, това няма да е само от един зъб, тази гной не е над 5-и, а доста нататък, може би И 7-и има проблем". Ако не ми беше неудобно и имаше чалъм - щях да припадна от ужас вече, ама нямаше как. Изпраща ме пак на снимка, ама с фокус на 7-и. По трасето, след поизточената гной поне окото ми започва да се поотваря и си мисля аз: "Ако има и друг зъб прецакан, определено потеглям към ВМА, нищо че е петък вечер, тъмно е и едното ми око не е съвсем отворено...по-бавничко ще карам, ама ще стигна все. Те във ВМА си имат дежурни и в почивните дни, това не е квартална поликлиника все пак..." Връщам се с новата снимка, следва внимателен оглед, но - тцъ, нищо му няма на 7-и, или който и да било друг зъб, от пустия 5-и е цялата раУта. Това все пак е добре, живвам леко. От висене пред кабинета на хирурга в този вид, вече 10-ина пациенти са ме осведомили какво се прави в такива случаи. "Не, не се наемат да вадят зъба, докато има гной и отоци, може да се разнесе инфекцията. Ще си пиеш АБ, ако трябва - лекарят ще среже, ще сложи дренажи, че като изтече всичко - тогава ще вади". Достатъчно ми е изкаран акъла в този момент, ясно ми е че инжекционна упойка няма да хване, ама барем един Лидокаин смята да го помоля да пръсне преди да реже. Че няма да обезболи - ясно, ама малко поне... Опитвам се да добия куражлийски вид, зъбарят продължава да мълчи и захващам аз: "Ами сега докторе какво правим? Рязане, дренажи и като утихнат нещата - тогава вадене. Аз този зъб няма да го държа, при никакви положения." Отговорът беше съвсем неочакван обаче: "А, ами ако няма да опитваш да го спасиш - да го вадя още сега. Какво да те режа и да дренирам? Тя раната от зъба ще служи за дренаж и толкова". Изкусително предложение - хем го разкарвам този проклет зъб, хем ще се размина с другите мъчения. Чувам се да казвам: "Ама то така може ли?". Хирургът вече е видимо раздразнен от мен и тъпите ми питания и ми се троска с: "Ами защо да не може? Ако мислиш, че разбираш повече от мен - прави каквото искаш!". Уффф да си има и аз късмета да попадна на такъв пън. Ами не разбирам повече от теб бе човек, ама това е моята глава, лице, питам някакви неща, нормално е. А пък те питам ИМЕННО защото не разбирам. Минава 20ч., петък вечер, явно и разбираемо - зъбарят иска вече да си ходи и да си почива, не да се занимава с мен вече 2-ри час след обявеното работно време. Започвам спонтанно и искрено да му се извинявам, че аз и проблемът ми го задържаме до толкова късно, ама вече няма къде другаде да отида... Все пак "нагло" питам сигурен ли е, че упойката ще хване при това положение? Естествено, че щяла да хване, до веждите и поне 4 часа нямало да си ги усещам. Звучеше дълбоко убеден в това. Казвам ОК и бързо зяпвам, за да ме бодне, не ми се вижда разумно да го бавя повече и без това е нервен и зъл. В момента, в който вкарва веществото - се изпъвам на стола като жартиер и ми се насълзяват спонтанно очите. Егати болката! Ясно ми е, че не е по реда си това, десетки пъти са ми слагали такава упойка, вкл. предишния ден - не се усеща така. Започвам тихо и ударно да се газирам. И си позволявам да попитам защо ме е заболяло така при поставянето. Този вече откровено ми се озъбва със: "Защото има отоци и като вкарвам там още вещество - нормално да те боли, ама там където аз имам работа - нищо няма да усещаш. Гарантирам ти!". Млъквам и чакам да хване. Не хваща добре, усещам си венеца, небцето, докторът не ми вярва обаче, обявява ме за истеричка и захваща работата. Първо боли търпимо,викам си "ще изтрая", само да се свършва. Уви след малко вече боли абсолютно нетърпимо, няма как да изтрая просто, давам знак да спре. Срещу мен са 120 кг. в ръст 1,90, които ме гледат така свирепо, защото явно "се лигавя", че реално допускам как сега ще извади отнякъде чук, ще ме халоса с него и ще ме "анестезира" напълно, за да спра с лигавщините си. Колкото и да е странно, насред целия този зор успява да ми стане и обидно от поведението му. Не обичам да ме боли, да, никой нормален човек не обича. Но пък лигла не съм и никога не съм била, нито съм малоумна да не си давам сметка какъв сериозен проблем имам и като е такава ситуацията - търпя и не мрънкам, само да е малко от малко търпимо. Ми не е!  Получавам още една доза упойка, чакаме, докторът ме гледа на кръв и сополи вече. Захваща наново процедурата по оголване на корените, първо се траеше, после не съвсем, после откровено си боли, ама...стискам стола и си трая. Той продължава да не ми вярва, че изобщо усещам нещо, камо ли болка. Стигаме до същинското вадене на зъба...е не! Все ме е боляло в този живот нещо и зъб и възпалено ухо, ама нищо не е било сравнимо с това. Явно спонтанно нещо мърдам, не се усещам и за да бъда застопорена на стола - въпросните 120 кила се мятат на лицето ми, чувам как ми изхрущява ченето, зъбът бива измъкнат, което усещам дори в окото си над него - все едно някой бърка с шиш в него и го врътка. Упойка лиии? Хвнала ли била?!!! Плюя кръв и лиги, вдигам глава и докторът вече е нагласен с една сонда и ми вика пак да зяпам. Искал да направи ревизия, коренът е цял, ама все пак - да се провери за някой микро фрагмент. Знам, че така е редно, но няма сила на света, която да ме накара да отворя уста и тоя да бърника там, откъдето измъкна зъба току-що. Главата ми пулсира, вече не мога да локализирам източник на болка, боли ме всичко, вкл. веждите. Какъв цвят съм имала не знам, усещам че се треса на стола, неконтролируемо. Майка ми беше с мен в кабинета, за момент я фиксирам - смъртно бяло лице и гримаса изразяваща откровен ужас. А тя като ходи на зъболекар - може и да спи на стола даже, упойки не ще, освен ако ще се вади зъб. Отказвам категорично повече този да ме пипа, изфъфлям че разбирам, че така трябва, но не, на моя си отговорност. Ще направя снимка, ще се види на нея, ако е останало нещо и когато вече упойка може да хване - ще се вади. В момента, твърдо НЯМА да ме пипат повече. И...докторът взе, че ми се обиди. Да бе, ей така както Дани ми се сърди, като му откажа трети пореден сладолед. Блъсна си машинариите, стана, врътна се и ми посочи вратата без да каже дума.  Вече нямам сили да ми пука как се държи този човек, просто искам да долазя до пустата врата и да се разкарам от полесражението. Майка ми пита колко дължим? Докторът едва тогава проговаря, троскайки се с: "Нищо не ми дължиш. Не искам пари. Довиждане". Неудобна раУта, колеги са, поне 20 години се познават, 10 са работили в една болница, тя започва да го умолява да си платим, вади 100лв. подава му ги, пита стигат ли? Блъсна й ръката, не щял пари и толкова. Да съм си пиела Аугментина, след което с недвусмислен жест отвори широко вратата и нали, ако не излезем веднага - ще ни хване за врата и ще ни изхвърли. Абсолютно с нищо и по никакъв начин, не мога да оправдая подобно отношение към пациент аз. Какъвто ще космически специалист да си, дори да си изнервен и предизвикан по някакъв начин - пак не е приемливо да се държиш така. А и в моята ситуация - не виждам с какво съм го провокирала, освен с това, че "имам наглостта" да ми функционират всички нервни окончания и на практика - два поредни дни става очевидно, че са му били грешни преценките за моя случай. Ами грешни са били пич, ама дори не съм ти го казала, не съм те упрекнала, нищо... След целия гърч - съм отказала някаква последна манипулация, това си е мое право, казала съм дори, че осъзнавам идеално, че не може да гарантира, че всичко е ок с това вадене, но и да не е - няма да държа него отговорен. Мой си избор, мой си проблем, ако нещо е останало все пак - не е негова грешка, вина и пр.
Докопах се до асансьора и кЪт букнах да рева, та чак се разхълцах. Не от болките, то за два дни им свикнах. Обаче на целия стрес, безсъние, притеснения и болезнени процедури - такова грубо и унизително отношение вече ми дойде ту мъч. "Мило, родно здравеопазване, макар и на частно - ей т'ва е то. Нов бардак със стари труженички - няма как да стане". И методите им на работа и "отношението" им на такива са си все едно още е соц-а. Само машинариите им са последен писък на модата, ама дотам.

След тези "приятни изживявания", имам нужда да ме види нормален лекар и отивам при моята си зъбарка. Минава 21ч. в петък, но жената ме чака в кабинета си, поне 10 пъти е звъннала през деня...ей това е отношение към пациент. Нормално. Сядаме сипва ми една кола, аз се треса и цивря още и не мога да й обясня какво и защо. Майка ми й разправя и докато й разправя - докторката придобива изражение на онези анимационни герои, на които им изскачат очите, след като са станали огромни. От което си правя бързия извод, че не е "на мен да ми се е сторило", че всичко случило се при хирурга не е по реда си, чисто медицински, за поведението му - ясно. Все пак в онзи момент си мислех, че наистина страшното и лошото вече е минало и мога да се успокоя, ще се прибера, ще си пия АБ, ще се наспя и малко по малко ще се оправя. Моята зъболекарка обаче не е на такова мнение. Първо обяснява, че колегата е рискувал сериозно с вадене на зъб в момента, вместо да реже и дренира, че АБ, че като се овладее инфекцията - тогава вадене. Но станалото - станало, трябвало е поне дупката от зъба да дренира, ама и това не е. Започва да ме облива студена пот, защото сгрявам, че хич не ми е решен проблемът. Явно. Зъболекарката ми е силно притеснена за отоците, окото ми е все още доста застрашено, а според нея - инфекцията от цялата тази история е доста тежка и е абсурдно да се прибирам и да пия толкова лек антибиотик, че и на капсулки. Мнението й беше, моментално да отиваме в болницата, да се слага абокат и да се почва венозен АБ. Каза на майка ми да звъни на колеги - УНГ, интернист и те да кажат какъв да е АБ, това в момента - не е от компетнциите на стоматолог вече. Звъни майка ми, мнението на колегите е същото като на зъболекарката ми. Моментално в болница, Клиндамицин венозно на 8 часа, под наблюдение, също така - веднага да се почва фраксипарин да не тръгне някой тромб с тия отоци... Ей тука вече откровено се уплаших, че моЕ да пукна. Добре познавам и лекарите с които майка ми говори, знам що за специалисти са, с колко опит и, че ако не е дебело положението - няма вкупом да кажат моментално да отивам в болница. Биха я успокоили, ако не е толкова за страх, да й кажат да взема Клиндамицин на таблетки и да си почивам у дома, но не. Да са живи и здрави тези хора, че ако не бяха те - не ми се мисли.  След ходене до няколко аптеки в търсене на Клиндамицин в такава форма, щото то пък няма, понеже е предназначен за ползване в болница - намерихме все пак няколко дози и се замъкнахме в спешното. Дежурните в спешното - също не успяха да скрият, че състоянието ми силно ги притеснява. Веднага искаха кръвни, викаха консултанти от отделенията, настана някаква суматоха, която ми е като на сън. Някои моменти ми се губят. Ясен ми е единствено споменът, че супер много се радвах, че съм в болница и в никакъв случай не искам да я напускам. Искам да съм си там и да ме ръчкат и наблюдават постоянно. Това аз?! Дето да не чувам за болници. Смятайте какъв ужас ме е обзел.  Въпреки венозния АБ - първите 2 денонощия, отоците не спадаха значително. Гнойните торбички на венеца ми си стояха. Понеже бяха надупчени все пак - си насиних лицето от натискане и изцеждане на въпросните (натисках от външната страна на бузата, за да не вкарам още инфекция), излизаше гной и кръв де. От третия ден вливания нататък...взеха да се подобряват нещата. Видимо. Кръвните ми вече бяха добри - явно инфекцията се повлияваше. Обаче бях тотално психясала. Всякакви въображаеми болки имах, докато не снимах дупката от зъба, за да се уверя че не е останало нищо - бях 100% сигурна, че е. И ще трябва пак нали... Към този момент, маааалко съм по-добре "с главата", ама не е баш добре положението.  И чувство на тревожност, безпричинна ме наляга и уж спя добре, ама все сънувам и все гадории. И се ядосвам, че явно съм супер лабилна, за да изтрещя така от "няма нищо". Вероятно ми трябва още време, за да се успокоя напълно и да се почувствам пак нормално.

И целия този ферман, не го написах ей така да похленча: "аууу колко лошо и страшно ми се случило, горката аз". Това се случва, като мед. проблем и на много други хора, вкл. малки деца, че и по-лошо от моето има. А и когато е нещо все пак решимо - колкото и да е гадно като преживяване - не си струва да го мисли човек. Има други неща, наистина страшни, тия необратимите. Обаче, ей Богу, докато съм жива - няма да мога да се примиря с отношение към пациенти, като това на въпросният хирург. А такова имат и куп други медицински специалисти, в други области. Ами не е нормално това, не е човешко, никакво не е. Ни към здрав, ни към болен човек. Особено към болен пък е направо престъпно. Понеже мен психически ме срина в ситуацията именно това отношение. Не толкова болежките, притесненията ми за здравето ми, гадни манипулации, бодения, синки... Майната му - налагат се, за да се оправя, няма драма. Обаче сега ме е страх още повече от преди, да я закъсам нещо със здравето и да се окаже, че нямам проверен специалист наум и да попадна пак на някой такъв, че съм на зор. Още повече ме е страх за детето ми. И ей това чувство на безпомощност и безизходица ме влудява най-много. И не спирам да се чудя и мая, как бе джанъм решаваш да учиш и работиш нещо, което общо наричаме "най-хуманната професия", а си тотален емоционален инвалид в същото време?! Не е достатъчно да си технически перфектен само, когато работиш с живи хора и то стресирани и страдащи. Кога и как някой ще научи такива "лекари", че не може и не бива такова отношение? В ранните години на демокрацията си казвахме, че то като е на частно - няма да си позволяват такива неща, щото ако си го позволяват - остават без пациенти. Глупости! Толкова вече системата се оголи откъм кадри, че сме в ситуация и на частно - пак да ни третират като овце на заколение и да трайкаме и да си плащаме в брой, с надеждата: "ама поне да е кадърен и наистина да си разбира от работата". БраУ! И ей такива като този хирург - да нанасят психически травми за цял живот и на децата ни, докато ние безпомощно гледаме сценката и даже си плащаме, ама..щото нямаме избор за друго. Отвратително! И това ме яде, яде и мира не ми дава.

Ужасена и потресена съм! Точно такива неща съм се молила и се моля, никога да не преживявам. И до сега, не съм де. Откровено се посмях на убеждението му, че ще те хване упойката, явно и други си вярват. На любимия така му вадиха корен и го увериха, че дори аналгин е ок да пие после и всичко е ток, не беше естествено. Вадене на зъб от хирург е над 200лв., една приятелка ходи преди година, мисля, че друг хирург в града няма, та може и затова да е такава цената.
 Имам чувството, че по-специфични неща, така го докараха, че никъде освен в София не може да се правят.

Марго, специализирана лекарска помощ от т.нар. "трето ниво" (има едни схеми по темата) - няма във всяко градче и селце и в най-богатите и напреднали държави. И това е съвсем нормално. И всъщност - няма нужда да се поддържат, дори и да може "на всяко кюше" - зали, оборудване, супер тесни специалисти, щото в населено място Х - можело (ама не е сигурно) 10 души на година да имат нужда от такава помощ.
По онези държави, има обаче нещо, което ми представлява особен интерес, не само по една причина. Това е самата система. Координацията на грижите за пациента, между специалисти на различно ниво в област Х, или дори в различни области на медицината. Идва някой, даваш си сметка, че "това не е за теб" просто. Дали защото не можеш и не знаеш достатъчно, дали защото и да можеш и да знаеш - нямаш нужното оборудване, за да помогнеш  - адекватно - все тая. Важното е а) да си дадеш сметка докъде са ти възможностите в дадена ситуация и б) че, ако самонадеяно тръгнеш да си ги надвишаваш - то ще ти стане черен живота от съд, тормоз, обезщетения, може да ти отнемат разрешително за работа, ако много се омажеш - не само ще плащаш, ами и ще лежиш ефективно. И понеже го има И б) - в онези държави не си позволяват да пренебрегнат а). Насочват си пациента към колега, болница, лично се занимават докато ти се окажеш в другото звено и то вече поеме отговорност за теб. Ако не го направят - пак рискуват санкции и проблеми. Сериозни. Не говоря за пари и как са технически обезпечени тези неща, в една богата държава дори. И , че там я линейка, я хеликоптер ще те развозва и ще плаща осигурителният ти фонд за всичко това. Не ни е "толкова дълга чергата тук", не е въпрос на добро желание само да бъде. Това напълно го разбирам и осъзнавам.
Но да те пита пациент м'найсе пъти, дали има други варианти в неговия случай, по-добри, по-обезпечени с всичко и ЕГОТО ти да не позволи да го насочиш към тях и заради егото си баш - да му причиниш куп кошмарни изживявания и да го поставиш в риск и то сериозен...това не е въпрос на пари, обезпечаване материално и пр. Това е въпрос на сбъркан професионален манталитет + гарантирана безнаказаност за такива изпълнения.

Мен ме приеха в болницата, а в документите за приема пише, че състоянието ми е било пряко животозастрашаващо. И то в онзи момент си беше. Къде може да се окажа резистентна към всякакви АБ и да пукна от инфекция, къде някой тромб да се откърти и за секунди да ми се забие в мозъчето и съм дотам. В това ми състояние - медицинско лице ме праща да си лежа у нас и да пия АБ, който се явява като витамин Ц в момента. Ами ако не бях аз? Ако не беше майка ми? Ако не беше зъболекарката ми? Колко хора, имат поне базови медицински познания и вързват в една такава ситуация, че зъбът е просто причина да се стигне дотук, ама вече - с него, без него - имаш друг проблем. И то много сериозен. След подобно отношение като при хирурга, колко хора имат желание да виждат някого в бяла престилка изобщо и да проверят дали са добре вече, или всъщност не са хич? Ми разбираемо е да нямат. Да. И доверие нямат, да.

Аз и затова наблегнах на ОТНОШЕНИЕТО повече, отколкото на чисто медицинските грешки в случая. Могат да се случат те и на най-добрите, всички сме живи хора. Но това прекомерно его, комбинирано с липса на отношение и не***телност са вече много опасни. В съвсем буквален смисъл. Сърдит си на пациента, че ти се сгрешил в преценката си, после го гониш от кабинета си и дори нямаш топки да го посъветваш да иде в болница? Щото, ако го направиш - някак си признаваш, че ти си сгрешил? Що за мислене бе?!  Когато се освестих малко и "върнах лентата" - осъзнах защо този не щя пари. Предишният ден ме вписа като пациент в документацията си, платих си, издаде ми касова бележка. Т.е., ако нещо не е ок и реша да се жалвам от него някъде - има как, надлежна документация има. Някаква поне. В петък вечер, когато беше ваденето на прословутия зъб - никъде и по никакъв начин не е документирано, че този лекар ме е виждал дори, камо ли да ми е правил нещо. Би било "дума срещу дума", ако реша да се разправям. А решението му да постъпи така - за мен говори, че е бил наясно, че нещо не е действал изрядно. Ако беше просто безплатна услуга "за колежката и детето й" - щеше да изглежда по съвсем друг начин. Примерно: "Моля ви се колежке, не мога да взема пари от вас, познаваме се толкова години, важното е дъщеря ви да се оправи. Поизмъчих я, ама нямаше как. Ще почерпите, когато сте добре. Хубава вечер.". Не буквално да те изгонят от кабинета.  И ти го казвам, защото и за себе си и за Дани, мразя майка ми като ме прати в частен кабинет на колега (сакън да не чакат златните й деца) и абсолютно, никога не мога да си платя прегледа. Аууу сакън, абсурд! Ако е Дани - даже и с подаръци си заминава, ако настоявам да плащам - откровено се обиждат. Та за колегите й на мама, дето си работят на частно и с НЗОК - винаги гледам да докопам час на "държавното", да занеса направление, че в кеш - не взимат на частно.

Този така да не щя пари и да ни изхвърли - за мен е признак, че осъзнаваше, че е оплескал нещата. Но си мълча. В тогавашното ми (ни) състояние - това изобщо не ми е дошло на акъла де, нормално. Дойде ми наум едва в болницата, когато администратори запознати със случката, ме посъветваха да подам жалба в НЗОК и на някои други места. И едва тогава осъзнах, че не разполагам с никакви документи по въпроса (а би трябвало) и съм с вързани ръце. Но господинът явно - е имал време и възможност да помисли по темата. Лошо не мисля никому, дори и на него. Но просто...не бива така беееее! Не бива. Толкова.