Момичета,
нека всяка от нас напише :"Как ме промени Стерилитета и борбата с него?"

При мен лично стана следното:
Спрях да се усмихвам,а преди бях усмихната непрекъснато.
Затворих се много в себе си и се самоизолирах от околните-техните проблеми не ме интересуваха,а моите не исках да споделям с хора които не са в моето положение.
Станах много разсеяна в работата-чак се чудя как постигнах усепхите в кариерата ми.
Станах саркастична,потайна и мнителна-като защитна реакция.
Започнах да си хапвам и пийвам повече от преди-и надебелях!Сигурно и хормоните са виновни за това.
Настроението ми се мени често и с големи амплитуди.
Чуствам се по някакъв начин непълноценна като жена.Само бебета ме вълнуват.Видя ли дори бебешка обувка се разплаквам-да не говорим за филми и песни.
Радвам се само на бременности на момичетата от "Зачатие".
Излкючително са малко нещата ,които могат да ме зарадват и да ме накарат да се чуствам щастлива.

А при вас,мили момичета,какво е положението?

Мен ме промени много. Преди и аз бях много усмихната и безгрижна, изключително рядко плачех А сега съм много ревлива, и май са малко нещата, които могат да ме направят щастлива. В живота има много неща, които могат да направят човек щастлив, но истински ще се почувствам така, когато имаме дете, до тогава в мен ще има една голяма празнина и знам, че все някога ще я запълня! Успех на всички!

В живота има много неща, които могат да направят човек щастлив, но истински ще се почувствам така, когато имаме дете, до тогава в мен ще има една голяма празнина и знам, че все някога ще я запълня! Успех на всички!

Това с по-малкото усмивки май е повсеместен проблем . След неуспешното икси миналото лято не можех да гледам малки деца известно време. После ми мина, реших, че няма да си позволя да ми стане мания. Разбрах, че съм по-силна отколкото си мислех и по-оптимистична, отколкото всички си мислеха. Обърквам се, когато нямам ясен план за действие пред мен, но сега мисля, че го имам! Не си позволявам да се отчайвам, зашото това е наклонена плоскост! Опитвам се да се радвам на това, което имам, а другото ще дойде, по един или друг начин! Успех и не унивай!

Много пъти падах, много пъти ставах и отново и отново .... Определено се чувствам по-силна от преди, по-борбена и решена да успея. Проблемите сякаш ни сближиха още повече със съпруга и родителите ни. Продължавам да се усмихвам, дори ако някой ме гледа ще реши, че нямам никакви проблеми. Но така ми се иска да съм истински щастлива ... ей така просто за себе си, а не за пред хората. Знам, че всички ще бъдем един ден майки !!!

Аз също спрях да се усмихвам. Преди бях много лъчезарна и хората обичаха да са с мен. Радвах ги някак.
Спрях да излизам с приятели, защото всичките имат деца и обикновено темите са свързани с проблеми при отглеждане на детето - детски градини, храни, здраве и т.н. В никакъв случай не се оплаквам, не се дразня, но ситуацията е следната: Мъжете си говорят за техни си неща, жените за децата, а аз стоя и мълча и се усмихвам. Просто изглеждам темерутски, но аз не мога да се включа в подобен разговор.
Плача доста често, станах и доста сприхава дори заядлива.
Чувствам се непълноценна и това ми смазва самочувствието.
Истината е, че има хубави страни - станах много търпелива.
И най-важното - ВИЕ.
И ако се върна назад и имам избор, ще избера сегашното си положение.
Благодарна съм, че ви има и ви познавам.

От оптимист станах песимист и  много ревлива.

аз не мога сама да преценя как съм се променила, но в общи линии  май избягвам срещи с бебета и малки деца, изключвам моята племенница, която обожавам. друго...за усмивките е ясно, силите ми стигат само за милото, относно работата съм щастлива, че поне колежките ме подкрепят и търпят. но да вдигнем глави и да го бреборим стерилетата. благодаря ви, чи ви има и срещите които организирате ми вдъхват много кураж и сила, че всички ще станем майки.

Разбрах и оцених истинските хора до мен, на които не им омръзна да мрънкам, да се оплаквам, да изказвам поредните черни мисли. Не им омръзна да слушат за еди какъв си проблем по половата система или за еди кое си изследване. Приятелите и най-вече съпругът ми, които дружно ме измъкваха от поредната черна дупка. И преди си бях оптимист, сега съм оптимист "на инат", смятам че всичко мога да постигна, ВСИЧКО.
Иначе и преди не съм била много контактна или много весела, не смятам, че усмивките са били по-малко.
Научих се по-добре да разбирам двамата ми приятели, които страдат от тежки хронични и може би и за двамата ще се окажат неизличими болести. Да ги предразполагам да си "излеят" мъката пред мен...Може би съм станала малко по-добра от преди.

Както и вие, така и аз се промених (стерилитет 6 години). В началото плачех - особено при идването на цикъла, самообвинявах се, търсех причината, питах се защо съм така наказана, бях мрачна като буреносен облак, безкрайно изнервена...
После реших, че така не мога да продължавам - реших че трябва сама да се спася, няма кой друг. Записах магистратура по "Психология" - 2 години. Помогна ми доста - поне да изглеждам човешки, да се усмихвам, да намеря начин как да не ме нараняват хората с техните "умни въпроси", да преодолея страха от неизвестното, да си върша добре работата... и да продължа да се боря, върна ми вярата в доброто и в хората...Научих се да ценя това, което имам - страхотен мъж, приятели, собствен дом, добра работа и прекрасни колеги, ВАС....и още много хубави неща...
А когато си оптимист ти се случват добри неща - срещаш прекрасни хора, борбата е по-лека и може би по-успешна и нещо важно - надеждата е много жива и истинска...и съм много благодарна, че още я има след толкова години...
Желая Ви много късмет и вяра в доброто..

Помъдрях.
Разбрах, че живота на давещите се е в ръцете на самите давещи се.
Загубих доверие в лекари и институции.
Промених си отношението към приятелството, парите, здравето и оцених истинските неща в живота.
Разбрах, че ежедневните и дребни проблеми са суета и се изнанадвам колко навътре взимат дреболии останалите хора.
Станах по-възприемчива и чувствителна за чуждата болка.
Чувствам се доста по-различна от останалите ми приятелки.
По-страхлива и по-предпазлива, по-ревлива.
Дистанцирах се от повечето си приятели, но намерих нови - прекрасни.
Намерих всички вас, само за което си е заслужавало всичко.
И абсолютно всичко, което момичетата преди мен са написали. Как реагираме еднакво само ?

В семеен план с мъжа ми станахме даже по-близки. Макар че аз чувствам известна вина, че заради мен не се получават нещата. В личностен план в началото се чувствах много нещастна, непълноценна, по-драматично и по-трагично гледах на живота си. Това беше удар и по самолюбието ми. Дълго време не можех да проумея как като съм толкова перфектна професионалистка и съвсем сама си изградих добра кариера, е, как не мога да се справя с нещо толкова (според тогавашните ми представи) елементарно, каквото е "да си направиш бебе". Еми, не можах, не се справих с това. Не можех да повярвам, че се провалям в тази толкова естествена човешка функция. Постепенно се научих да съм по-смирена, по-мека, по-чувствителна, по-толерантна и малко по-търпима към човешките слабости и различности. Разбрах, че и аз с нещо съм различна. Но на фона на съществуващите въобще човешки драми, моята започна да не ми изглежда толкова страшна. Започнах да благодаря на Бога за съдбата си, защото ме постави в ситуации, които изискваха от мен да се променям в чисто човешки план, да развивам и реализирам качества, които дотогава не са ми били чак толкова нужни. В момента съм на един малко по-спокоен етап от живота си, в който животът около мен отново ме радва. Но тъгата, копнежът, инстинктът  по нещо непознато, но заложено в нас като проекция, ме съпровожда. И съм постоянно в едно такова замряло трепетно очакване.

Аz съЩо помъдрях. Вече не гледам на живота преz "роzови очила". Реагирам много емоционално, дори плача когато съобЩят по новините zа някое неЩастие с дете. Научих се да не съдя хората предварително, да бъда по-толерантна. Обраzовах се на тема "репродуктивност" и zа съжаление видях, че "ин-витро" не е 100% гаранция zа успех (срам ме е, но някога така мислех - жалко, че в действителност не е така).
Но хубавото е, че тук намерих интелигентни жени, винаги готови да дадат съвет и рамо, zа да иzплача болката си.

Преди бях търсена компания, сега съм избягвана. Обаче не ми пука, загубила съм интерес към всичко, особено към дребнавите душички на въпросните тарикатки .
Добре, че имам приятелите си все още, благодарна съм на тези, които все още ме търпят и така...

незнам, може би ме промени в отрицателна насока.вече не се усмихвам толкова често, вече не съм толкова щастлива както преди....

Мисля,че помъдрях.И аз като Сигнус загубих доверие в лекари и институции.Изцяло смених приятелите си.Старите не останаха до мен в този момент,намерих нови-сред жените с проблемно забременяване.Промених си отношението към хората,здравето и изобщо гледам на всичко около мен под различен ъгъл.Чувствам се доста по-различна от колеги,близки и познати.Развих параноя по отношение на здравето си и възможните причинители на проблеми.Затворих се в свой свят,в който моя обществен живот започва и свършва с форум Проблемно забременяване и Зачатие.Почти не се усмихвам,а преди са ми казвали,че съм била много лъчезарна.Винаги съм била много чувствителна и емоционална,но сега съм повече от всякога.Плача прекалено често и за хубаво,и за лошо.Станах още по-нервна.Но придобих едно ново самочувствие,че аз мога да се боря и да се справям с проблемите.Чувствам се по-силна и по-уверена в себе си отвсякога.Научих много за зачеването и проблемите на безплодието.Получих подкрепата на хора,които никога не съм срещала и това ме накара да се почувствам специална-една от вас-най-стойностните и прекрасни жени които някога съм срещнала.

 Усмивката ми остана,но и аз не си я давам за нищо на света!
Все още имам истински приятели,любящ СЪПРУГ,подкрепящи родители и ВАС!
Иначе душата ми е изтерзана,но аз си драпам и полагам много усилия да се радвам на живота.

Бях весела-сега съм тъжна.Плача и не общувам с много хора.Пък и те ме отбягват след като споделих с тях за проблема със стерилитета/сега осъзнавам,че съм направила грешка като съм споделила/мислех,че са по разбрани.
Бях смела-сега съм уязвима.Станах сприхава/а не искам да е така/Понякога твърде често наранявам с думи най близките за мен хора/за което им се извинявам/Чувствам се непълноценна като жена.Чувствам се празна отватре и студена отвън.Научих се на търпение,но то понякога не помага.И въпреки всичко продължавам да се боря/независимо какво ще ми струва това/.Благодарна съм на съпругът ми които е безкрайно търпелив със мен.Благодаря и на всички във форума които ме подкрепят.Много целувки на naiema.Mного отзивчив и мил човек които без да ме познава изключително много ме подкрепя.