Истината е,че се въртим в един затворен кръг.След,като не можем да забременеем се изнервяме и това ни пречи да правим секс,а това пък от своя страна абсолютно изключва и най-малкия шанс.Поне при нас е така :oops:Скрих термометъра,спрях да меря БТ,не влизам вече в сайта, когато ТОЙ е в къщи,гледам да не говоря за ТОВА ...Надявам се поне малко да се отпуснем...Сега кротко чакам да ми дойде,защото този месец няма от какво да съм забременяла /пък и нали уж се пазихме,заради цветната снимка,която правих/Пазенето се състоеше в почти пълна липса на секс. Дано да не продължаваме,така за напред,защото това,че сме заедно,така или инъче няма да доведе до появата на нов член в семейството...и тогава...незнам.Вие какво бихте направили?Насила хубост нестава,нали?

Момичета, като ви чета все едно аз съм го писала. Ама ще се преборим и с тези препятствия. Кураж на всички.

Значи правим опити за бебе от 4 години и 2 месеца
А аз от 5 години съм на лекарства свалящи нивото на пролактина ми,който бе близо 6 пъти над нормата
Въппеки,че нивата ми не бяха в нормата,аз с някакъв вътрешен инстикт исках мъжа ми да направи съответните изследвания-спермограма и микробиология
След година и половина мрънкане той я направи и се оказа,че при него нещата също не са добри.Започна и той да приема хапчета.Аз започнах всеки месец да си следя ову-то на ехограф.Започнахме дори и да правим секс по график.Той спря да пие алкохол в промишлени количества и се получи бебе-но не задълго-на 28 ден ме напусна.Причината беше-дефектен сперматозоид оплодил яйцеклетката ми.Аз се скъсах от рев,той беше до мене и ме успокояваше,че друго ще си направим,да не се шашкаме и други подобни.
Необходим ми беше месец и половина за да се възстановя.И с нова сила започнахме опитите пак.Но не знам дали от отчаяние или просто се бях се озлобила,че всички мои познати ,които уж се пазеха забременяваха,а при нас нищо не се получаваше,започнах да се разправям с мъжа ми,че трябва да преминем към доктори и тяхната помощ за бебеправене.Това беше почти всеки ден,аз лягах и ставах с мисълта,че ние не можем сами да го направим(при условие ,че имаше 84%дефектни сперматозоида).И един ден забелязох,че той просто не ми обръща внимание.Влиза пита ме,как съм и сяда при телевизора.Разбрах какво съм направила чрез моите натяквания и реших да си оправя грешката.Гушнах се в него,целунах си го,а той ме изгледа и ме запита:"Какво?Да не си пак в ОВУЛАЦИЯ?"а тона му беше сякаш укорителен.Това ме уби ,но аз си бях поставила цел пред себе си и му отговорих,че дори вече не я следя.За месец успях да възвърна топлината в отношенията ни.НО искам да ви кажа нещо от този мой горчив опит-ако не сте напреднали с годините ,не пришпорвайте съпрузите си.Защото за тях това е равностойно на бавна емоционална смърт.Така те едва ли не си мислят ,че сме с тях,само заради бебеправенето ,а когато проблема се окаже в тях,това убива крехката им психика.И те започват да се затварят в себе си,включително и да се отчуждават от нас.
За 2 години и половина съпругът ми пи всички възможни лекарства и билки,имаше напредък,но той се бе "уморил" от мисълта че е болен и трябва да пие лекарства нон-стоп.Спрях да му натяквам и да разговаряме за тази тема.Просто му показвах,виждайки деца на улицата или в магазина,колко много искам да си имаме,но без думи.Спря всички хапове,а аз започнах да му правя разни специални китайски масажи.Ще видим след около месец далиима резултат.
И първата малка изненада дойде-той си направил по своя инициатива спермограма.А сега във вторник дори е записал и час при лекар за консултация в клиника  IVF.Та мисълта ми е подхвърлете им идеята и ги оставете сами да осъзнаят какво е необходимо да се прави.Не им отнемайте лидерскарта позиция,поне в това отношение.Те имат нужда да се докажат поне с това ,че мислят и са разумни същества.
Успех момичета и внимателно с крехките същества наречени МЪЖЕ

Милички, чета и си мисля колко ми е познато всичко това и как всички минаваме по един и същи път. На мен ми беше много тежко, защото стигнахме до скандал и заплаха за развод. Моя мъж след диагнозата не искаше да ходи по лекари и ми зададе същия въпрос - Ще ме напуснеш ли? Болен е от диабет наред с всички други неща, но въпреки всичко устояхме на бурята. С много любов, с много мъка, с много битки и спорове стигнахме до заветната цел. И сега, когато често често се случва малкото да рита - той плаче от радост, че сме го дочакали. Знам, че и при вас ще стане така, без значение след колко минути, часа, дни... години. Важното е, че ще стане

Няколко пъти почвах да пиша и се отказвах.Просто няма достатъчно силни думи,които да опишат това,през което всички ние и нашите мъже сме принудени да преминаваме ден след ден.Аз също винаги съм искала вината да е в мен,защото знам,че бих понесла и бих направила всичко за да се лекувам,дори ако може без изобщо да го занимавам.Но тъй,като при нас до момента не е установена причина остава всичко да е "от главата".А пък то в главата - пълна каша,вече незнам дори дали наистина искам дете.Като видя дете,което се глези нещо си казвам "Уф,че отвратително..."Напълно съм изтерзана вече.А пък от друга страна сме толкова ужасно заети,че почто не се виждаме,а като се видим сме толкова изнервени,че не ни е до нищо..абе пълна скръб.Затова и вече пиша по-рядко,защото просто само ще мрънкам.Резултати - няма,опити - също.Радвам се,че успявате да съхраните чувствата и тръпката помежду си въпреки всичко,че имате сили.Не,направо ви се възхищавам и дори малко ви завиждам За мен това е ужасно трудно.Никакви рецепти и съвети няма да помогнат,знам,че зависи изцяло от нас.Но ако искаме да пробваме ин-витро ще ни трябват едни пари,които няма никой от никъде да ни ги даде,т.е. трябва да работим здраво, от което пък почти не ни остава време да сме заедно и така отново кръга се затваря.Чудя се дали някога ще има край ...

Но ако искаме да пробваме ин-витро ще ни трябват едни пари,които няма никой от никъде да ни ги даде,т.е. трябва да работим здраво, от което пък почти не ни остава време да сме заедно и така отново кръга се затваря.Чудя се дали някога ще има край ...

 Скъпа Ели,повечето от жените тук са в твоето положение,но това не е причина да носиме стреса у дома си и да изливаме натрупалото се психическо напрежение върху половинките си.Опитай се да поемеш инициативата в свои ръце и да прелъстиш отново съпруга си.Не го изоставяй на заден план ,а гледай да прекарваш колкото се може повече време заедно с него.Защото парите не са всичко на този свят.
Ако имаш човек до себе си ,на когото вярваш и с когото можеш спокойно да споделяш проблемите и радостите си,тогава ти си щастлива.Опитай се да му помогнеш и ти със същото и така преоткривайки се отново ,ще сложите едно по-добро начало на брака си.Например през уикенда,когато не работите,можете да си говорите,да гледате филм заедно у дома  ,да отидете на гости на приятели -просто се постарай да прекарваш повече време с него.Вярвам ,че ти си се омъжила за него ,защото си намерила нещо в него с което те е привлякъл.Ако все още държиш на него,опитай се да бъдеш "добра актриса".Защото в основата на един щастлив брак,винаги стой ЖЕНАТА.Мъжа може да е по-силен физически,но емоционално по-издържливата е ТЯ.Просто мъжете са едни пораснали същества с душа на момченца,които при най-малката трудност бягат да се скрият в нечий поли (на майка си или на съпругата си)и срещайки отблъскването те имат 2 пътя на развитие:а)атакуват -защото "атаката е най-добрата защита"или б)намират трета личност на чието рамо да поплачат и да се почувствуват отново приютени и временно щастливи.
 Така,че всичко засега е в твои ръце.Успех в попрището на ЖЕНАТА.

Да се включа и аз. От два месеца лекуваме инфекции- първо трихомони, а сега някакъв рядък вид стрептококи. Да съпругът ми не отказва да пие антибиотиците, но ние вече въобще не говорим за това.От два месеца се държим като непознати, пък камо ли кекс да правим. Държи се с мен все едно съм неизличимо болна, а да не говорим че и неговата мама непрекъснато се меси и постоянно се провеждат някакви тайнствени разговори между тях, а мен ме държат на разстояние.А аз вече се чуствам много уморена и напоследък само плача.Година и половина ходене по доктори, за да стигнем до там, че вече да не споделяме.Как да преценя правилния път, вече се обърках много. :balk_145:Неговата сестра има същите проблеми.Опитах се да поговоря с нея за това, но срещнах стена от мълчание.
Благодаря Ви, че ви има и мога да споделя с вас.

Мила, трябва да си силна и да надживееш този период.
И при нас със съпруга ми имаше такъв - след като осъзнахме, че ИМА проблем и че трябва да прибегнем до доктори. Първо се затворих аз, защото откриха причина у мен. После се затвори и той - и при него нещата не бяха розови. И след като известно време си говорехме само общи приказки, избягвахме се и никой не подхващаше темата, аз реших да си кажа всичко открито. Говорихме за чувствата си, разказвах му за всяка информация по нашите въпроси, която откривах, дори му разказах за вас (как съм ви открила, колко много информация и подкрепа получавам от, в действителност непознати момичета). И мога да кажа, че нещата се оправиха - сега сме си още по-близки и се обичаме повече.
Мъжете ги е страх от непознатото (както и нас, но не го показваме ), за това по-добре споделяй открито, но САМО с него - без майки и свекърви .
Ти не си "неизлечимо болна" - и ние имаме опит с трихомоните . Откриха на съпруга ми, а на мен - не. На пръв поглед естествено е да се усъмня дали и е бил верен    и от къде тези гадинки. Е, лекаря ни каза, че при съпруга ми положителния тест за трихомони е в следствие на прекарана на младини инфекция, която тогава не е била лекувана.
След ударна доза антибиотици нещата се оправиха. Успех и не се предавай, а се опитай да поговориш открито със съпруга си.

Е, да, ама на мене ми омръзна!!! Неуспешно инвитро - той ми плаче на рамото, аз съм силна - плача си сама в колата. След това опити да говорим по темата - той се затваря в себе си и след купища от проби за разговор (от негова страна или мълчание или "прави каквото искаш") аз разбирам, че той не искал повече да пробваме - това ми влияело на здравето, и без това нищо нямало да стане, а той се притеснявал за мен, при инвитро се получавало само при двойки, при които и без това щяло да се получи. А недай си боже да се разплача - майкооооооооооо, майкооооооооооо - ужас - ние се нацупваме, все едно съм направила.. и аз не знам какво... и неизменното "Ако искаш, да се разделим". От къде изобщо им хрумва това, изобщо не го разбирам. Не издържам - в крайна сметка и аз съм човек, а помощ и разбиране от близките няма, защо? Това най-малкото не е честно!

Това най-малкото не е честно!

така е, мъжете са слабия пол, ние сме силните - отдавна е доказано.

За съжаление като забременеем или докато забременеем винаги сме им като майки. Все от нещо ги пазим и се мъчим да им спестим. Така е - гледаме да сме силни за двама. Не винаги успяваме, ама няма как. Иначе не става

За мъжете................аз бих добавила не само че са по-слабия пол, ами направо са си егоисти (повечето, особено моя) За себе си мисялт, тръшкат се, цупят се, а ако се поставят на наше място сигурно ще пукнат направо....
Знам че говоря глупости в момента , но това е защото съм афектирана....наистина понякога се интересуват само от себе си и от кумова срама симулират че им пука за нас       [/img]

Цитат на: crazy33

Това най-малкото не е честно!

така е, мъжете са слабия пол, ние сме силните - отдавна е доказано.

Да, ама къде изчезнаха белите принцове, дето те мятат на коня и повече нямаш никакви проблеми

къде изчезнаха белите принцове, дето те мятат на коня и повече нямаш никакви проблеми

Малко ще се застъпя за мъжете (кво да правя и аз съм в кюпа).
Мъжете мислят рационално - имам проблем - следователно - сядам си на гъза, правя си план, научавам как да се справя с него, напъвам се, справям се.
Ако нещо зависи от мъжа - дори и само 1% - то може да сте сигурни че той вече обмисля начин как може да се направи и този 1% на поне 99% и работи по въпроса нещата да дойдат в неговите ръце - защото тогава е сигурен че ще се справи.

Няма по неприятно нещо за един мъж от това да бъде поставен в ситуация в която този 1% липсва - когато му се казва - ти седиш ей тук и гледаш щото нищо не можеш да направиш - тва е като да са те вързали а вътре в тебе всичко кипи. Гледаш как всичко важно за тебе в живота ти се сгромолясва а ти трябва да седиш - ей там - и да гледаш тъпо, 1000 пъти съжаляваш че не си завършил медицина преди 10 години, но вече е късно, само седиш и гледаш тъпо.

Мъжете не са слабия пол.
Просто на вас се пада физическата болка - ок, ние сме готови да се сменим, но ролята на наблюдател с вързани ръце е много по болезнена.

Да се включа и аз момичета.Оказва се ,че ние освен ,че се сблъскваме с проблеми при забременяването срещаме трудности и при общуването с половинките си.Значи всичко това го преживяваме двойно и може би и това оказва влияние на неуспешните ни опити,незнам.С моя сме се разбрали компромисно да му казвам възможните дни на овулация,а той няма да се дърпа???Е,но тогава къде отива правенето на бебе с любов след като той го приема за някъква работа която трябва да свърши?При него проблем няма,сигурен е че и при мен няма(поне не е доказан),но.....пък и това правене по график