Розовелка, и аз се чувствам така.

Това е интересен въпрос, мерси за темата, Анджи! Досега не се бях замисляла как съм се променила, но ще се опитам сега да обобщя, хем и за себе си:)
Първите година-две изпадах в депресия и плачех много:
- винаги, когато ми дойдеше;
- когато разберях, че накоя приятелка или позната е бременна.
После тези чувства се уталожиха, сега мога да се радвам на приятелките, които забременяват, за познатите ми е все тая.
Не обичам да се събирам със семейства с деца (добре, че в компанията ми все още са малко). Иначе обичам децата, и най-вече племеницата ми.
Не мога да си направя дългосрочни планове - за какво да си използваме спестени пари: дали да планираме пътуване или да направим ремонт на кухнята - всичко зависи от това дали ще забременея...
Надявам се всеки месец чудото да стане. Вече не се разочаровам толкова много като не става, но имам чувството и, че ми е по-трудно да повярвам, че ще стане.
Понякога ми се губи смисъла на живота, губи ми се желанието за работа, забавления, срещи с приятели... старая се да не обръщам внимание на тези кризи и да продължавам да се боря.
За щастие нямам "зли" хора около мен, които да ме дразнят, но честно казано и не обсъждам проблема с много хора, макар че повечето ми приятели знаят, но и те не знаят какво да кажат и не ме притесняват, освен ако аз не реша да споделя нещо.
Най-важното, което съм открила напоследък е свързано с поговорката: "Човек не знае какво печели когато губи" - може би ако бях забременяла от първия път нямаше да мога да постигна много други неща, които постигнах през тези 4 години - пътувания, кариера... И най-важното - искрено се надявам и вярвам, че с мъжа ми ще си имаме собствено бебе, скоро!

И най-важното - искрено се надявам и вярвам, че с мъжа ми ще си имаме собствено бебе, скоро!

Радвам се на оптимизма ти и ти пожелавам вашето бебче да дойде по-скоро от колкото очакваш
А иначе - права си за плановете Всичко се върти около това - да има пари за изследвания, прегледи и т.н. Освен това - да сме свободни в точно определени дни, че нали тогава трябва да се ходи на фоликулометрия или пък трябва да се прави инсе или нещо друго. Ама сега - малко почивка от тези планове И като се върна при мъжо и ще видите как от раз ще забременея - в една друга тема нали пишеше, че трябва да спим отделно и после ще стане  Е, 3 месеца са си достатъчно въздържание и послееее

Пиппи, и аз съм така с плановете - направо големи трудности имаме с планирането в живота

Планирането изобщо е невъзможно бих казала 

мдааа... то хубавите неща уж ставали без планиране, ама... като знам, че примерно за да отида някъде на екскурзия с low-cost примерно трябва да го планирам месеци преди това, но не мога, защото всеки месец се надявам да забременея... и после като пак не е станало ме е яд, че не съм използвала възможността:( гадно е.
а за излизането от работа в работно време за прегледи да не говорим колко ми е неудобно, то това няма как да се планира, само се надявам, че все пак си върша работата и няма да ме изгонят заради това

всичко зависи от това дали ще забременея...

Да, това взе да се превръща в най-големия ми кошмар. Посрещахме Новата 2007 с една голяма компания от приятели в едно курортно селище, тогава някой повдигна темата за ново място за следващата година и понеже мъжа ми веднага се влючи в разговора, а аз веднага си помислих, ами ако забременея тази година, нали на връх нова година мога да съм голям корем или пък току що съм родила и няма да можем да отидем с тях, и долових едва ли не упрек в мислите си към мъжа ми, той пък изключва ли по дяволите какво правим. Направо нямам думи за невероятните мисли, които  ми минават. или пък точно преди стимулацията си харесвам в един магазин блуза и панталон, доста елегантни и описващи фигурата, веднага болния ми мозък щракна "ама нали почвам стимулация, сега ще напълнея от хормоните, после на пункцията може пък да се подуя, и ако забременея, кога ще ги нося тези дрехи. Естествено не си ги купувам, а и защо да давам пари за дрехи, може да ми потрябват я за лекарства или прегледи. И така накрая оставам без дрехата която съм харесала и без бебе....
Опитвам се да променя тази нагласа, защото мисля е много вредна, не ни стига всичко друго.

Да, това взе да се превръща в най-големия ми кошмар. Посрещахме Новата 2007 с една голяма компания от приятели в едно курортно селище, тогава някой повдигна темата за ново място за следващата година и понеже мъжа ми веднага се влючи в разговора, а аз веднага си помислих, ами ако забременея тази година, нали на връх нова година мога да съм голям корем или пък току що съм родила и няма да можем да отидем с тях, и долових едва ли не упрек в мислите си към мъжа ми, той пък изключва ли по дяволите какво правим. Направо нямам думи за невероятните мисли, които  ми минават. или пък точно преди стимулацията си харесвам в един магазин блуза и панталон, доста елегантни и описващи фигурата, веднага болния ми мозък щракна "ама нали почвам стимулация, сега ще напълнея от хормоните, после на пункцията може пък да се подуя, и ако забременея, кога ще ги нося тези дрехи. Естествено не си ги купувам, а и защо да давам пари за дрехи, може да ми потрябват я за лекарства или прегледи. И така накрая оставам без дрехата която съм харесала и без бебе....
Опитвам се да променя тази нагласа, защото мисля е много вредна, не ни стига всичко друго.

И при мен е същото дередже.

st, отлично си го описала

Ако откриеш начин как да се пребориш с тази ситуация, свиркай

st, отлично си го описала

Ако откриеш начин как да се пребориш с тази ситуация, свиркай

Момичета, начинът е един.  Начинът расте 9 месеца в теб, а после продължава навън. :lol
Ще успеем по този начин.

да, ама докато успеем, значи ли, че не трябва да живеем нормално? Да не си купиваме дрехи, да не правим планове за отпуска, да мислим само и единствено за това кога най-после ще стане...
аз лично основно това правя, а не искам да е така... не искам да се превръща в самоцел и единствен скиьъл в живота... верно е, че е много важен смисъл, но все пак трябва да можем да обръщаме внимание и на други хубави неща около нас
не знам как...

Здравейте момичета! Искам да споделя с вас моята болка. Аз съм майка -дъщеря ми има проблем със зачеването и това много я промени. Не знам как да и помогна. Не иска да говори, затваря се в себе си, иска да е сама. Преди бяхме приятелки, а сега не мога да стигна до нея, до душата и. Когато беше мъничка много я беше страх-гушвах я и сякаш я запазвах от цялото зло на земята, а сега съм безсилна. Разбирам я прекрасно, но като я видя как върви с наведена глава и не смее да погледне хората в очите сърцето ми се къса. И лекарите казват, че нямат никакви физически проблеми със зет ми, а бебето не става. Тя активно участва в този форум. Сигурно споделя с вас проблемите си и това някак си и помага. Но не знам аз как да и помогна. Искам да и дам спокойствие и сигурност от което има нужда. Тя е толкова крехка.Даже не смея да я попитам при кой лекар ходят. Сега направиха инсеминация, но виждам, че е неуспешна. Две седмици очите и светеха в очакване и сега пак е угаснала светлината. Посърна и аз съм само един безсилен свидетел на това.Моля Ви споделете от вашия опит- как да и помогна, как да я накарам да разбере, че проблема не е само неин,че не трябва да се чувства виновна за нищо. Имам чувството, че проблема им идва от психическата нагласа. Толкова много я обичам!!!

Мила майко, забрави това с проблема е на психична нагласа. Такова нещо при нас няма, има винаги проблем, въпроса е да се открие какъв е. Рано или късно дъщеря ти ще почне да говори с теб, да споделя. Важното е да не я притискаш, да не говориш - успокой се, ще стане. Подкрепяй я, бъди до нея и нещата полека лека ще влязат в релси. Такова едно изпитание е много голяма тежест за семейните отношения. Важно е да си до нея, дори и безмълвно. Да има на чие рамо да поплаче, ако има нужда.

Включвам се само да кажа, че съм съгласна с Ганка. Не й казвайте как проблемът е на психическа основа и като се успокои бебето ще стане. От личен опит го казвам. Казано от родител /пък и от когото и да е, но особено от родител/ това не помага, само ще отдалечи още повече дъщеря Ви от Вас. Тя просто ще реши, че сте твърде далеч от проблема. По-скоро, моят съвет е, да я насърчавате да се лекува и да споделяте прегледите, казаното от лекарите, да я подкрепяте да не се отказва и да продължава. Само така ще й помогнете.
В клиниката, която посещавам, вече няколко пъти виждам едно момиче, което на всеки преглед е с майка си и това ми направи пирятно впечатление - ето една майка, която не казва "Успокой се и ще стане".
Дано да съм Ви била полезна.

Здравейте момичета! Искам да споделя с вас моята болка. Аз съм майка -дъщеря ми има проблем със зачеването и това много я промени. Не знам как да и помогна. Не иска да говори, затваря се в себе си, иска да е сама. Преди бяхме приятелки, а сега не мога да стигна до нея, до душата и. Когато беше мъничка много я беше страх-гушвах я и сякаш я запазвах от цялото зло на земята, а сега съм безсилна. Разбирам я прекрасно, но като я видя как върви с наведена глава и не смее да погледне хората в очите сърцето ми се къса. И лекарите казват, че нямат никакви физически проблеми със зет ми, а бебето не става. Тя активно участва в този форум. Сигурно споделя с вас проблемите си и това някак си и помага. Но не знам аз как да и помогна. Искам да и дам спокойствие и сигурност от което има нужда. Тя е толкова крехка.Даже не смея да я попитам при кой лекар ходят. Сега направиха инсеминация, но виждам, че е неуспешна. Две седмици очите и светеха в очакване и сега пак е угаснала светлината. Посърна и аз съм само един безсилен свидетел на това.Моля Ви споделете от вашия опит- как да и помогна, как да я накарам да разбере, че проблема не е само неин,че не трябва да се чувства виновна за нищо. Имам чувството, че проблема им идва от психическата нагласа. Толкова много я обичам!!!

Като чета това имам чувството, че го е писала моята майка преди 6-7 месеца. Знам, че е трудно....Знам, че боли... Моята майка също категорично не приемаше, че има проблем. Когато споделих, че ще правим инсеминация ме укори дори. Било рано. Защо толкова бързо сме се предавали и пр. Когато разбра, че инсеминацията е неуспешна остана като попарена - в очите и видях безмълвното и парещо "ЗАЩО??? КАК ТАКА??? ЗАЩО ТОЧНО НА ТЕБ???" След няколко месеца, когато пък казах, че започваме инвитро процедурата пак срещнах стената на отричането и вечния въпрос "Ама ти как си толкова сигурна? Не мислиш ли, че прекалено много го мислиш и си се вманиачила и, затова не става. Я се успокойте малко и не го мислете и то ще си стане само!" Е да, ама не. Знам, че както моята майка така и на всички останали им е трудно да приемат, че точно тяхното дете минава през този кошмар... След неуспеха с инвитрото, майка ми вероятно прие окончателно, че наистина има някакъв проблем и той съвсем не е психически и няма да се оправи с "успокояване". Това, което написах беше с една цел - Никога не казвайте на двойка бореща се със стерилитета "УСПОКОЙТЕ СЕ И ТО ЩЕ СТАНЕ" - това е вероятно най - болезнения израз. Поне за мен е така. Защото знам, че дори когато бяхме много спокойни ( след сватбата ) и не сме го мислили толкоз много пак не стана. Една майка трябва да е приятлка с дъщеря си и по един или друг начин да намери пътя към нея точно по тази деликатна тема. Нека дъщеря Ви знае, че каквото и да се случи, Вие ще сте до нея и може да разчита безрезервно на помощща от която сега най-много се нуждае. Колкото до блясъкът в очите и - всички ние сме го загубили. Всички момичета, които преди сме били весели, усмихнати и лъчезарни сега пазим в погледа си една мечта, една мъка и ...надежда. Бласъкът може да се върне само по един единствен начин....

Здравейте момичета! Искам да споделя с вас моята болка. Аз съм майка -дъщеря ми има проблем със зачеването и това много я промени. Не знам как да и помогна..... Толкова много я обичам!!!

  Сигурно е хубаво да си имаш такава майка. Не знам. Моята не че е лоша майка, но така и не разбра, че съм с нередовен цикъл, че ходя по прегледи, на изследвания, тъпча се с хормони, може би и аз съм виновна, отделих се рано и свикнах да се оправям сама без да споделям.
А стерилитета,
Преди 7 - 8 години: не съм и чувала за такова чудо, сега уча, имам изпити да вземам, не ми е до бебета, ще се пазим, а и противозачатъчните ми регулират цикъла - планирам си спокойно морето, ските, косата ми е фантастична, нямам нито една пъпка и т.н.
Преди 4 - 5 години: то това чудо не може да се отнася за мен,сега градя кариера, какви бебета, че аз от работа нямам време, вкъщи съм като на хотел.
Преди 2 -3 години: е има такова чудо,но все пак на мен ли ще се случи, сега вече не уча, имам си добра работа, май е време за бебе, не става от първия път, но все пак ще стане, хайде бе, толкоз жени са родили, не ше да е толкоз трудно, ще меря температура, тая овулация няма къде да се скрие, ще я хвана те точно този месец, е може и следващия, а и казват, че по - зрелите жени раждали по - умни деца, мойто, да знаете ще е вундеркинд. Плача, плача.
Юли 2008 година: изписват ме след лапароскопия, слава Богу лекичка - поизчистили са сраствания
и са стимулирали яйчиците, док каза,че сега вече ще имам овулация, дано. Вземам болничен, цял месец ще си почивам, все пак работя толкова години за тази държава, ще ме изтрае един месец, ще отида и на море, чудно лято.
Но има едно нещинце, което разваля цялата идилия, диагнозата: Първичен стерилитет, сега вече няма накъде да отричам, такова чудо има, хората са си го написали черно на бяло. Пак плача.
Щастлива съм, че Господ ми е определил моя мъж, то кой ли друг ще ме трае с всичките ми хормонални избухвания, да ме чака с часове да мина прегледи, да направя изследвания, да меря фоликули и да правим секс /не любов/ по график, че и да ме обича.
А как си игра на морето с децата на другите. За пръв път плаках за него, той НЕ заслужава.

Здравейте момичета! Искам да споделя с вас моята болка. Аз съм майка -дъщеря ми има проблем със зачеването и това много я промени. Не знам как да и помогна. Не иска да говори, затваря се в себе си, иска да е сама. Преди бяхме приятелки, а сега не мога да стигна до нея, до душата и. Когато беше мъничка много я беше страх-гушвах я и сякаш я запазвах от цялото зло на земята, а сега съм безсилна. Разбирам я прекрасно, но като я видя как върви с наведена глава и не смее да погледне хората в очите сърцето ми се къса. И лекарите казват, че нямат никакви физически проблеми със зет ми, а бебето не става. Тя активно участва в този форум. Сигурно споделя с вас проблемите си и това някак си и помага. Но не знам аз как да и помогна. Искам да и дам спокойствие и сигурност от което има нужда. Тя е толкова крехка.Даже не смея да я попитам при кой лекар ходят. Сега направиха инсеминация, но виждам, че е неуспешна. Две седмици очите и светеха в очакване и сега пак е угаснала светлината. Посърна и аз съм само един безсилен свидетел на това.Моля Ви споделете от вашия опит- как да и помогна, как да я накарам да разбере, че проблема не е само неин,че не трябва да се чувства виновна за нищо. Имам чувството, че проблема им идва от психическата нагласа. Толкова много я обичам!!!

Здравей dankatabg,
Разбирам колко ти е трудно и притеснено, но още по-добре разбирам дъщеря ти. Тя много добре знае, колко много те боли от това и това още повече я натъжава, за това, че ти причинява болка и на теб. Изпитала съм това чуство на гърба си. Два пъти по-трудно ми беше от отрицателния тест за това какви ще са очите на майка ми, когато й кажа какъв е резултата. Опитай се да изглеждаш оптимист пред нея и силна, покажи й че ще я подкрепиш във всичко - емоционално, финансово (ако е възможно), като приятел и като най-близък човек. Не зная доколко и кога е редно да повдигнаш ти темата пред нея, но аз лично в началото не смеех да споделя нищо с майка ми за да не я натъжа. Когато видях, че очевидно тя е по-силна от мен психически и може да поеме и моя товар започнах да споделям и някак си бариерата падна, не ми стягаше буца на гърлото, когато повдигнем тази тема, свикнахме с нея и я възприехме за нормална тема на разговор. Не знам дали ще повярваш, но тя е информирана за почти всичко от АРТ-а, за което и аз, лекарства, протоколи, ембрионално развитие, всички видове изследвания и процедури свързани със стерилитета. Дай й опора, сигурност и утеха, покажи й че се интересуваш и че си оптимист. И както са казали момичетата - това "Успокой се и ще стане" не върши работа. Благодаря ти, че сподели с нас. Сигурна съм, че скоро ще се редувате нощем покрай коликите на внучето ти (или внучетата). От сърце й пожелавам успех!

Аз не казах на майка ми, че имаме проблем, защото зная колко досадна може да бъде. Не ми се даваха обяснения по няколко пъти на месец какво и как правим. Не ми се слушаха нейните истории, как на времето са й били казали, че не може да има деца, а сега има две и два аборта... Не съм си мислила, че може да се опита да съхрани мен. Не съм си смислила, че няма да разкаже на всичките си колежки и да ме гледат като извънземно като ги срещна.
Сега съм бременна за втори път и нямах никакво намерение да й казвам, че забременяването е било проблемно. Но се оказа, че тя прекалено много е досаждала на сестра ми за това, че няма бебе и сестра ми й е казала, че имат проблем. Предпочетох да й кажа, че ние сме имали проблеми и не сме й казали, за да не досажда. Дано се усети и да престане да тормози сестра ми. Дано го е разбрала! Ама силно ме съмнява.
Сестра ми знаеше, че ние имаме проблеми още преди 10 години. Още от самото начало. Фактът, че сега не ми казва за проблемите за мен означава, че наистина онази досадница е прекалила.

dankatabg ако искаш да чуеш тези думи за себе си - опитвай се да помагаш и да даваш идеи, когато не ти ги искат.  Поемай инициативата и си мисли, че си много опитна. Предлагай непрекъснато помощта си.
Ако не - просто изчакай дъщеря ти да прецени и да те потърси, когато има нужда от това.
А това, че я обичаш и страдаш с нея... сигурно се досеща.
Ама трябва ли да й го повтаряш. Дали самата ти не си се смяла на тези толкова обичливи съпруги, които непрекъснато обясняват на мъжете си колко много ги обичат и колко много ще страдат, когато той се спомине?
Дъщеря ти не държи да страдаш, напротив предпочита да я обичаш такава, каквато е. Дали ще имат деца или не, не зависи от това колко си страдала ти. Тя предпочита да има трезва майка, която чака нещата да станат. Която не се съмнява, че ще станат и няма емоционални проблеми, за които тя да е виновна.

Мили момичета.Много ви благодаря. Мисля,че никога не съм досаждала с въпроси относно това кога ще имат бебе. Даже съм забранила на бабите и да говорят по този въпрос. Първо тя бе студентка, когато се омъжи и допущах, че докато не се дипломира няма да работят по въпроса. После , когато разбрах, че има проблем и тя се промени, като обвиняваше себе си без да са се консултирали с лекар, аз бях тази ,която ги записа в клиниката в месеца на безплодието за първия преглед. Оставих листчето на масата с думите- "не ви ангажирам с нищо, идете на преглед и тогава решете какво да правите" Непрекъснато им давам кураж-казах им, че сега медицината е толкова напреднала, че няма начин да не им помогнат лекарите. За първите прегледи или аз или баща й я водехме до София /когато трябваше само тя да се преглежда/ после със зет ми се прехвърлиха в Пловдив защото е по-близо и ходят двамата. От време на време ме канят с тях на разходка. Никога не питам какво става-чакам те да започнат да говорят. Аз съм оптимист по принцип и никога не падам духом. Вярвам, че един ден и те ще гушнат тяхното бебче. Просто ми е мъчно, че не мога нищо да направя. До тях съм и ги подкрепям. Това от което се страхувам е да не би да са попаднали на неподходящия лекар. Не смея да попитам даже кой е лекаря, но тайничко видях, че е д-р Даскалов от клиника Медикус алфа-има добри отзиви за него. С думите -Толкова я обичам исках да кажа, че я обичам такава, каквато е! И колкото и да не е за вярване обичам и зет си и снаха си-приемам ги за мои деца и ги приемам такива каквито са. Няма идеални хора и аз сигурно имам недостатъци, но спрямо децата си винаги съм се старала да бъда приятелка и майка. За всичко сме говорили с тях-никоя тема не бе табу-даже и секса. Аз родих първото си дете на 18 г., а второто на 21-така, че винаги съм била близка с тях и по години! А вие тук във форума сте чудесни и още един път благодаря! Пожелавам на всички да се сбъдне онова за което мечтаете най-много!

Мила, на всички наши майки им е мъчно. Нормално е. Всяка една жена обича децата си и се стреми да им помага, за да им е лесно. Но има товари, които дори ние, майките, не можем да поемем. Стерилитета е такъв товар. Просто се изживява по някакъв начин - дали се отчайваш, дали събираш сили и продължаваш напред, просто се бориш. Рано или късно борбата я печелим. Дали със собствено дете, дали с осиновено. Просто успяваме по един или друг начин. И твоите деца ще успеят. Бъди до тях и ги подкрепяй, дай ми от твоята вяра и надежда, за да могат да вървят напред. Пожелавам ви от сърце техния път да бъде по-лек и скоро да се радвате на малки щастия!