Аз преминах за сега през 3 фази:
Фаза 1: ще пробваме - ще стане. бързо ще стане - страх ме е - не съм готова (но се правя пред мъжа ми, че много го искам);
Фаза 2: Има проблем - къде е? Започна едно главоломно четене в интернет, влк. на статии на английски език и си правих записки в "хипохондричния" ми тефтер, също имена, телефони на доктори, часове, изследвания, притеснения. Много се затворих тогава, защото цялото ми внимание беше фокусирано в намирането на проблема и ходенето по доктори, реших, че някоя система в мен не функционира правилно. Осъзнах, че съм станала хипохондричка, след като влязох в болница за пълни изследвания (причина "артрит", резултат "нямам такъв"). Отърсих се от хипохондрията си.
Фаза 3: Скорошна фаза, мъжът ми вече е много изнервен на тема забременяване. А аз вътрешно видях края в тунела (имам план вече). За съжаление се отдалечих от мъжа ми (с цялото това четене и хипохондрия), но той също предпочете да остане на страна.

Иначе видя ли бременна жена - страх ме е, че и аз ще имам такъв огромен корем - как ли ще го нося? Все това се питам.

Видя ли бебета - радвам се и побутвам мъжа ми "Ей, такъв бебок да ми направиш . Ама точно такъв го искам "

 Всеки месец надежди, а после малко тъга ...
И аз се заглеждам по бременните на улицата (понякога даже се обръщам след тях) - мисля, че най-красивата гледка на Земята е бременна жена ... или жена с детенце ... или семейство с деца ...
Кофти ми е когато ме подпитват "Хайде де - време ви е вече" и все гледам да отбия темата. (Много е тъпо да си вреш носа в чуждия личен живот, но забелязах, че мнозина го правят.) Изобщо станах по-чувствителна, по-тъжна, по-нетърпелива ... Но пък и по-ината ! Няма да се откажа ! Докато имам желание, ще имам и надежда и вяра !

Изобщо станах по-чувствителна, по-тъжна, по-нетърпелива ...

Garga, за съжаление това важи и за мен  За по-инат не знам, по скоро напоследък взех да се отчайвам.

Привет:))) Аз бих обявила конкурс за ПО- УСМИХНАТ и оптимистичен отговор / ... Ако има желаещи моля да се включат.

Аз станах много по- толерантна, по- разбираща, по- обичаща и обичана и по- богата с приятели.

Пожелания за успешен ден!

Здравейте и от мен! Много мислих преди да напиша каквото и да е и реших и аз да споделя как невъзможността да зачена превърна живота ми в истински ад!  Преди 2 години бях щастлива, самоуверена,имах висчко за което мечтаех- бях студентка,учих психология и имах до себе си прекрасен човек. Но вече не е така нито съм щастлива, нито самоуверена...Най-тъжното,е че дори най-близките ми не ме подкрепят...Дори собствената ми майка остана шокирана,когато и споменах за ин витро. Думите и бяха: "Какво ин витро, та ти си на 24 години?" И въпреки, че съм сама в борбата си със стерилитета,вярвам, че един ден и аз ще стана майка !!!

Руби, съжалявам за това че си сама в борбата... За съжаление много от нас са сами. Околните, близките - те често не рабират. Смятат, че след като при тях се е получило - при всички е лесно ! Напълно те разбирам ! За съжаление - аз също съм сама...

прекрасна тема,
дали ме промени - промени ме, много или малко, още не мога да осъзная;

преди да ни поставят диагнозата все се радвах но коремите на другите бременни жени, с милото все се шегувахме моят колко ще е голям; мечтаехме, правехме си планове....

сега.... все още съм усмихната, намирам сили да се усмихвам дори, когат ужасно боли, дори когато ме питат "ти не мислиш ли да раждаш" и пр...почти ежедневно

станах по-плачлива, просто не мога да си сдържам сълзите;
преди време мъжът ми забеляза, аз не се бях усетила, че вече като видя бебе - направо се мръща и обръщам на другата страна със свити в подтискане на сълзи очи;
явно е бил момент на слабост от моя страна, защото сега все им се радвам и им говоря на беебшки език...мой си, те едва ли ме разбират...(както преди);

като се замисля, станала съм малко по-сопната, особно спрямо най-близките (може би, защото те винаги прощават);
най-тежък при мен е моментът със съня; трудно заспивам, трудно се отпускам, сънувам много, понякога ужасни неща, но толкова истински, че се будя обляна в сълзи;
и преди, и сега съм си борбена и не се предавам лесно!!!
живея с мисълта, че всичко ще си дойде на мястото и действам целенасочено в тази посока!!!


Вярвам, че един ден, всички ние ще гушкаме своите мили дечица!!!!

 

Как ме промени ли ....
Странно доста ме промени даже! Аз, и преди не бях вечно усмихната, но сега ... още по-малко се усмихвам, то и няма за какво. Нищо не ме радва вече ... нито това, че до мен е любимият ми човек, че имам подкрепата на близките си на приятелите ... нищо не е в състояние да ме развесели аз, искам само едно..., съзнанието ми мисли само за едно, за бебче ...
Никой и нищо не може да ме зарадва, животът просто си тече покрай мен а аз, дори и неискам да се включа в него, плаче ми се, плаче ми се когато видя бременна жена, когато видя майка с деца, когато видя бебета, плаче ми се често, дори много често, само от снимка на бебе мога да се разплача. Душата ми плаче, неутешима съм, от момента в който разбрах, че аз именно аз, съм стерилна, че не мога да имам своя рожба, нещо за което цял живот съм мечтала ....
Дори колкото и крайно да звучи, животът ми загуби смисъл, не искам да живея ако никога няма да гушна свое бебче, то ще запълни онази голяяяяяяяяяма празнина, която сега я има и никой и нищо друго не може да я запълни.
Така, че ме промени стерилитетът и то много .... Ноооо аз, няма да се предам и ще продължавам да се боря с всички средства за да сбъдна мечтата си, направете го и Вие мили момичета и да знаете, не сте сами, много сме ...

Нищо не ме радва вече ... нищо не е в състояние да ме развесели аз, искам само едно..., съзнанието ми мисли само за едно, за бебче ...
Никой и нищо не може да ме зарадва, животът просто си тече покрай мен а аз, дори и неискам да се включа в него, плаче ми се, плаче ми се когато видя бременна жена, когато видя майка с деца, когато видя бебета, плаче ми се често, дори много често, само от снимка на бебе мога да се разплача. Душата ми плаче, неутешима съм ....
Така, че ме промени стерилитетът и то много .... Ноооо аз, няма да се предам и ще продължавам да се боря с всички средства за да сбъдна мечтата си, направете го и Вие мили момичета и да знаете, не сте сами, много сме ...


  .

Исках да копирам цитата.

И аз така се чуствам, нещастна, празна отвътре и наранена, наранена от живота!!!

сигурно много свекърви и съпрузи не биха изтърпели дълго жена като мен.... Изключително съм благодарна на всички, че се отнасят към мен с такова разбиране!!!!!

Кристи, а как иначе! Обичта им е безусловна, и затова е истинска.

Ти преди всичко си скъпо за тях същество, а не жената, която се предполага да износи и роди дете. Никога не се подценявай и омаловажавай, най-малко по повод способността или скоростта да забременееш.

Радвай се на семейството си и на живота!
Сигурна съм, че бебето ви няма да закъснее.

Cigularche, благодаря за окуражителните думи!

Мили момичета ,чета постовете ви и във всеки един от тях намерам и нещо от себе си.А и как иначе ,нали се борим с едно и също нещо...Мен също ме промени стерилитетът ,отричах го до скоро , но себе си ли да лъжа ?!Още когато се оженихме и бебчо не идваше ,започнах да се чувствам нещастна,стараех се да не го показвам ,да не си втълпявам сама мрачни мисли, но  уви...След дълго лутане и след съвети от рода на : "Иди на море ,почини си ,спри да мислиш ,нищо ти няма ",разбрах ,че имам проблем .Трудно понасях всичко ,а паниката ,която ме обземаше с всяка изминала година нарастваше.Много въпроси -защо , без отговор ....Как да се науча да живея с тази мисъл ,с тази болка ,не знаех .Как да прикривам сълзите си при всяка новина за бременна приятелка и родено бебе - не знаех ,как да изтърпя погледите и съчуствието -не знаех ,вече знам...сякаш.Различна съм и се приемам такава...Вярвам ,че ще стана майка !Вече вярвам!

Здравейте и от мен,

прекрасна тема. Като ви чета и все едно аз съм писала част от нещата.
При нас се борим за бебе от 13 години. Първо бяхме млади, ама не обръщахме внимание. После започнахме лека по лека да ходим по лекари, докато не чухме и диагнозата. Да съм се отчаяла, не съм се. Но определено се промених. И мен ме натъжават коремите на моите приятелки и количките с усмихнатите бебета, радвам им се, ама някак си някъде дълбоко в сърцето ме боли.
Не съм загубила надежда. Знам, че там някъде ме чака моето бебе. Миналата година забременях радвах се, летях от щастие, но уви до 25 г., с когато загубих и двете си момиченца. Болката е ужасна, но трябва да гледаме напред, да сме силни и щастието ще дойде.

Бъдете позитивни, вярвайте, надявай те се, усмихвайте се. животът е кратък, нека не го пропиляваме в сълзи и тревоги.

 Наистина и аз съм изпитвала повечето от описаните тук чувства, хубавото на темата е, че сега като рева видимо безпричинно, знам че не съм чак толкова откачила, явно не съм сама което едва ли е толкова утешително, но просто ... не знам как да до изразя!!!
 Иначе и аз минах през бая етапи, като почнеш...
"сега няма начин да не стане",
"Защото мисля за това, затова не става- демек аз съм си виновна",
"Господ е решил, че съм грешна и че трябва да ми изтекат сълзите от болка и мъка, за да си изкупя греховете",
"Много гадости преживях, че даже и кюртаж, заради мисед..сигурно съм си изкупила "греховете", втория път ще стане"
Сега съм насочила цялото си отчаяние и гняв да обвинявам лекарите (къде с право, къде без), пак си рева от време на време, пак нямам сили да стана сутрин, нямам сили за обичайното "червило и спирала", не ме интересува как изглеждам. Не изкам никой да ме заприказва!!! Искам да спя, докато всичко свърши...

Мъжът ми казва, че му е писнало да сме опитни зайчета и не иска да правим нищо повече, аз не мога да се откажа сега, но го разбирам, ДЕСЕТ ГОДИНИ го влача по болници... знам че пак ще се оправя, но сега не мога да се спра да плача! Не мога да спра да се питам "Защо?" 

Поглъщам всеки ваш ред и очите ми се пълнят със сълзи.Защото всяко чувство ми е толкова близко.
В началото си казвах още ми е рано,да завърша,да започна работа,да сключим брак и....Но не,сметките ми излязоха криви.После...надежда,...оптимизъм-ще стане.Следва втора фаза-защо аз,защо на мен,с какво съм го заслужила,та нали това е нашата мисия-да дадем живот. Незнам дали съм стигнала дъното? Дано да е така.Нямам приятелка с такива проблеми,с която мога да споделя и само тези,които го преживяват могат да разберат как се чувстваш.О да, доза съчувствие получавам и от това се чувствам още по зле,незавършена,непълноценна.
Никога не прочетох в очите на човека до мен укор, той е този,който непрекъснато ми повтаря,че ще се случи и само трябва да бъда спокойна. Спрях да говоря за чувствата си с него, просто не мога, сякаш буца засяда в гърлото ми. Знам,че ще ме прегърне,ще ме целуне,ще ми се усмихне и ще каже "всичко ще бъде наред".
След поредното изследване и поредния преглед се разходих в Морската градина във Варна.Накъдето и да се обърнех или бременни или майки с деца.Зарадвах се на първо,второ,трето,...на поредното ми идеше да крещя "стига".
Сега се надявам да потърся дълбоко в себе си и да намеря надеждата отново.
Благодаря,че Ви има.

Туна, Сиеста ... толкова силни думи ! Благодаря ви, че ги изразихте. Те толкова силно пасват с моята реалност. И аз преминах през тези фази, като добавя и искрения гняв на себе си, че явно съм грешница или че Бог ме лишава, защото може би нещо друго ми е дал. Понякога си мисля, че с някоя своя мисъл съм Го предизвикала и сега ми "гледа сеира". Напоследък все по често си измислям диагнози, ядосвам се че времето лети, а нищо не се случва, обикалям от лекар на лекар и се наслушах на какво ли не, а резултат - Няма ! Е, как да съм усмихната и позитивна в тези трудни времена ?!

Тези дни често си задавам този въпрос. Още не съм си отговорила и това, което напиша е възможно да е неподредено и малко объркано 
Питам се защо трябва да минем по този път и колко дълъг ще е той. Няма нищо случайно в живота ни и нашия стерилитет трябва да ни научи на нещо.
Промених се много. Даде ми друга гледна точка, много по-близо до истината. Изпитах много болка, но и много истинска радост, надежда, ентусиазъм ...
Минах през различни етапи. Научих се, че не всичко е под мой контрол и това вече не ме плаши. Плаках много. Вече все по-рядко.
Не се отдалечих от бременните си приятелки и порасналите им деца. Останахме близки, помагаме си. Приятелите ни се молят с нас при всяка поредната процедура и са така добри да не питат за резултата.
Това изпитание ме научи кое е важно и кое каприз и суета. Благодарна съм за урока. Възприемам света по различен начин от забързаните и заслепени от материалното хора.
Преди се определях като много щастлив човек. Сега тъгата се е загнездила дълбоко в душата ми. Може би това е най-лошото, което ми се случи. Все още не ми личи, но се притеснявам да не се превърна в сянка.