Щом този разговор го има дори (наблягам на нормативната уредба) и бумащина по темата - явно нещата не са направени по най-добрия възможен начин. Иначе нямаше да се наложи да го водим.
"Разумен срок" за започване на мероприятия по запазване на органите е този, който науката "медицина" определя за такъв. "Разумен срок" за роднини да се съгласят за нещо такова - може да от "нула" до "+ безкрайност". От моя гледна точка - двете неща като процедури чисто, следва да се разделят. Тя подготовката да си започва без подписи, пък "придумването" на родата (при нужда) - след като има за какво изобщо да се прави. При сдали багажа органи - излишно е. Опираме до въпроса (разбира се) - скъпичко е това начинание, ако ние набием пари в пазене на органите на донори, за да получим отказ за донорство в 95% от случаите (примерно) на следващ етап. В Испания какво било? Тялото е собственост на държавата? Хайде да не бъдем крайни, да го направим "вътрешните органи собственост на държавата" поне. Като от тях изключим главен мозък. Хем не сме напреднали дотам да трансплантираме такъв, хем да няма притеснения, че нечий близък ще бъде обявен за изпаднал в мозъчна смърт с користна цел. В крайна сметка - най-често някой се нуждае от поддържащ жизнените функции вътрешен орган (сърце, бъбрек, черен дроб...), за да оживее изобщо. И това е социално значимият аспект по темата. За целите на "висшия пилотаж" в този дял на медицината - намират се достатъчно дарители на ръце, крака, пръсти, кожа, цяло лице е присаждано и пр. Не ни е тема това тук.
Лично аз, в "етичен аспект" по въпроса в стил "колко е тежко за близките" (че са дарили органите на починалия)- не мога да вляза. За близките е тежко, че някой обичан от тях човек вече го няма, няма да го има никога. Какво облекчение им (би им) донесло това, че всичките му органи на този близък са станали храна за червеите, или са заминали в крематориума - ми е дълбоко неясно. И не го крия изобщо. Това, че ако тяхната лична загуба ще донесе живот на поне 4 човека и семействата им - също не им носи утеха - разбирам го. И в двете ситуации - те ще са безутешни, което е нормалното положение на нещата. Поради което според мен лично - следва да се подходи повече "практично", а не "етично" главно. Второ, че "етиката" е философска категория (по дефиниция това е теория на морала). Кой морал? Античния, християнския, този на ИДИЛ, моя, вашия личен...? Всичко това е "морал" - следователно и "етика". Пък казано най-просто - бягане от отговорност за трудни решения, като се оправдаем с: "Ми то е много сложно...". Пък у нас това го можем наййййй-добре. Под бягане от трудни решения, не визирам близките на починал човек! Визирам държава, институции, закононтворци, които и тук си мият ръцете с "етика". Щото по-лесно от избори до избори, вместо да решат нещо адекватно в полза на цялата им подопечна нация, което уж им е работата.
Лично на мен, подчертавам само в лично качество и според моите разбирания - ако бяхме успели с донорството на тези органи, утеха нямаше да е, ама някакво облекчение - определено. Скоро ще стана на 37 години, друго братче - няма никакъв шанс да ми се случи вече, по биологични причини. Така, че аз колкото ми е писано да живея - ще си живея като единствено дете. По този въпрос - утеха няма. НО, ако бяхме спасили нечия майка, баща, брат, сестра, съпруг, съпруга, дете...и то не един - ей Богу - щях да се чувствам по-облекчена след случилото се. По егоистични причини, ако щете. Защото нямаше да ми стои толкова безсмислена загубата на едно човече на 19 години. Поне това. Не, че чуждият живот ще ми го върне. Чуждият живот ще спести на десетки хора това, което ми е на мен сега. И от това по-важно няма и не следва да има. Ако сме с акъла си де... Обаче очевидно, че твърде често не сме с акъла си и затова, за такива "особени ситуации" - следва да си има по-ясни и категорични правила. Сегашните не са.
Очевидно е, че не са, след като аз се чудя за кое ми е по-криво. Че не успях да направя чудо и да спася брат си от такъв край, или че в добавка не успях да направя и уж най-лесното и "законово уреденото" и бла-бла..., за да спестя моето сегашно на други. И то други, които не са си избрали смъртта сами.
П.П. Вероятно изглеждам ужасна твар и супер коравосърдечна за онези, които четат всичко това, но не ме познават особено добре, или никак дори. Мога само да ви уверя, че не съм. За мое голямо съжаление май...