www.zachatie.org
Репродуктивно здраве => Емоционална подкрепа => Темата е започната от: Angy_baby в Март 19, 2007, 15:10:24 pm
-
Момичета,
нека всяка от нас напише :"Как ме промени Стерилитета и борбата с него?"
При мен лично стана следното:
Спрях да се усмихвам,а преди бях усмихната непрекъснато.
Затворих се много в себе си и се самоизолирах от околните-техните проблеми не ме интересуваха,а моите не исках да споделям с хора които не са в моето положение.
Станах много разсеяна в работата-чак се чудя как постигнах усепхите в кариерата ми.
Станах саркастична,потайна и мнителна-като защитна реакция.
Започнах да си хапвам и пийвам повече от преди-и надебелях!Сигурно и хормоните са виновни за това.
Настроението ми се мени често и с големи амплитуди.
Чуствам се по някакъв начин непълноценна като жена.Само бебета ме вълнуват.Видя ли дори бебешка обувка се разплаквам-да не говорим за филми и песни.
Радвам се само на бременности на момичетата от "Зачатие".
Излкючително са малко нещата ,които могат да ме зарадват и да ме накарат да се чуствам щастлива.
А при вас,мили момичета,какво е положението?
-
Мен ме промени много. Преди и аз бях много усмихната и безгрижна, изключително рядко плачех :( А сега съм много ревлива, и май са малко нещата, които могат да ме направят щастлива. В живота има много неща, които могат да направят човек щастлив, но истински ще се почувствам така, когато имаме дете, до тогава в мен ще има една голяма празнина и знам, че все някога ще я запълня! Успех на всички!
-
В живота има много неща, които могат да направят човек щастлив, но истински ще се почувствам така, когато имаме дете, до тогава в мен ще има една голяма празнина и знам, че все някога ще я запълня! Успех на всички!
:good_post:
-
Това с по-малкото усмивки май е повсеместен проблем :D. След неуспешното икси миналото лято не можех да гледам малки деца известно време. После ми мина, реших, че няма да си позволя да ми стане мания. Разбрах, че съм по-силна отколкото си мислех и по-оптимистична, отколкото всички си мислеха. Обърквам се, когато нямам ясен план за действие пред мен, но сега мисля, че го имам! Не си позволявам да се отчайвам, зашото това е наклонена плоскост! Опитвам се да се радвам на това, което имам, а другото ще дойде, по един или друг начин! Успех и не унивай!
-
Много пъти падах, много пъти ставах и отново и отново .... Определено се чувствам по-силна от преди, по-борбена и решена да успея. Проблемите сякаш ни сближиха още повече със съпруга и родителите ни. Продължавам да се усмихвам, дори ако някой ме гледа ще реши, че нямам никакви проблеми. Но така ми се иска да съм истински щастлива ... ей така просто за себе си, а не за пред хората. Знам, че всички ще бъдем един ден майки !!!
-
Аз също спрях да се усмихвам. Преди бях много лъчезарна и хората обичаха да са с мен. Радвах ги някак.
Спрях да излизам с приятели, защото всичките имат деца и обикновено темите са свързани с проблеми при отглеждане на детето - детски градини, храни, здраве и т.н. В никакъв случай не се оплаквам, не се дразня, но ситуацията е следната: Мъжете си говорят за техни си неща, жените за децата, а аз стоя и мълча и се усмихвам. Просто изглеждам темерутски, но аз не мога да се включа в подобен разговор.
Плача доста често, станах и доста сприхава дори заядлива.
Чувствам се непълноценна и това ми смазва самочувствието.
Истината е, че има хубави страни - станах много търпелива. :)
И най-важното - ВИЕ.
И ако се върна назад и имам избор, ще избера сегашното си положение.
Благодарна съм, че ви има и ви познавам.
-
От оптимист станах песимист и много ревлива.
-
аз не мога сама да преценя как съм се променила, но в общи линии :? май избягвам срещи с бебета и малки деца, изключвам моята племенница, която обожавам. друго...за усмивките е ясно, силите ми стигат само за милото, относно работата съм щастлива, че поне колежките ме подкрепят и търпят. но да вдигнем глави и да го бреборим стерилетата. благодаря ви, чи ви има и срещите които организирате ми вдъхват много кураж и сила, че всички ще станем майки. :)
-
Разбрах и оцених истинските хора до мен, на които не им омръзна да мрънкам, да се оплаквам, да изказвам поредните черни мисли. Не им омръзна да слушат за еди какъв си проблем по половата система или за еди кое си изследване. Приятелите и най-вече съпругът ми, които дружно ме измъкваха от поредната черна дупка. И преди си бях оптимист, сега съм оптимист "на инат", смятам че всичко мога да постигна, ВСИЧКО.
Иначе и преди не съм била много контактна или много весела, не смятам, че усмивките са били по-малко.
Научих се по-добре да разбирам двамата ми приятели, които страдат от тежки хронични и може би и за двамата ще се окажат неизличими болести. Да ги предразполагам да си "излеят" мъката пред мен...Може би съм станала малко по-добра от преди.
-
Както и вие, така и аз се промених (стерилитет 6 години). В началото плачех - особено при идването на цикъла, самообвинявах се, търсех причината, питах се защо съм така наказана, бях мрачна като буреносен облак, безкрайно изнервена...
После реших, че така не мога да продължавам - реших че трябва сама да се спася, няма кой друг. Записах магистратура по "Психология" - 2 години. Помогна ми доста - поне да изглеждам човешки, да се усмихвам, да намеря начин как да не ме нараняват хората с техните "умни въпроси", да преодолея страха от неизвестното, да си върша добре работата... и да продължа да се боря, върна ми вярата в доброто и в хората...Научих се да ценя това, което имам - страхотен мъж, приятели, собствен дом, добра работа и прекрасни колеги, ВАС....и още много хубави неща...
А когато си оптимист ти се случват добри неща - срещаш прекрасни хора, борбата е по-лека и може би по-успешна и нещо важно - надеждата е много жива и истинска...и съм много благодарна, че още я има след толкова години...
Желая Ви много късмет и вяра в доброто..
-
Помъдрях.
Разбрах, че живота на давещите се е в ръцете на самите давещи се.
Загубих доверие в лекари и институции.
Промених си отношението към приятелството, парите, здравето и оцених истинските неща в живота.
Разбрах, че ежедневните и дребни проблеми са суета и се изнанадвам колко навътре взимат дреболии останалите хора.
Станах по-възприемчива и чувствителна за чуждата болка.
Чувствам се доста по-различна от останалите ми приятелки.
По-страхлива и по-предпазлива, по-ревлива.
Дистанцирах се от повечето си приятели, но намерих нови - прекрасни.
Намерих всички вас, само за което си е заслужавало всичко.
И абсолютно всичко, което момичетата преди мен са написали. Как реагираме еднакво само ?
-
Ами станах по-борбена,по-добра и по-разбираща.Но и по-тъжна и по-ратворена.Всичко обаче стаявам в себе си.Никой около мен не разбира,кога кавко ме мъчи.Не искам да натоварвам никого с проблемите си.Когато плача-го правя ,когато съм сама.Дори не го правя пред съпруга си.Това естествено ми вреди,защото предпазвайки другите ,прекалено много товаря себе си. :(
-
В семеен план с мъжа ми станахме даже по-близки. Макар че аз чувствам известна вина, че заради мен не се получават нещата. В личностен план в началото се чувствах много нещастна, непълноценна, по-драматично и по-трагично гледах на живота си. Това беше удар и по самолюбието ми. Дълго време не можех да проумея как като съм толкова перфектна професионалистка и съвсем сама си изградих добра кариера, е, как не мога да се справя с нещо толкова (според тогавашните ми представи) елементарно, каквото е "да си направиш бебе". Еми, не можах, не се справих с това. Не можех да повярвам, че се провалям в тази толкова естествена човешка функция. Постепенно се научих да съм по-смирена, по-мека, по-чувствителна, по-толерантна и малко по-търпима към човешките слабости и различности. Разбрах, че и аз с нещо съм различна. Но на фона на съществуващите въобще човешки драми, моята започна да не ми изглежда толкова страшна. Започнах да благодаря на Бога за съдбата си, защото ме постави в ситуации, които изискваха от мен да се променям в чисто човешки план, да развивам и реализирам качества, които дотогава не са ми били чак толкова нужни. В момента съм на един малко по-спокоен етап от живота си, в който животът около мен отново ме радва. Но тъгата, копнежът, инстинктът по нещо непознато, но заложено в нас като проекция, ме съпровожда. И съм постоянно в едно такова замряло трепетно очакване.
-
Аz съЩо помъдрях. Вече не гледам на живота преz "роzови очила". Реагирам много емоционално, дори плача когато съобЩят по новините zа някое неЩастие с дете. Научих се да не съдя хората предварително, да бъда по-толерантна. Обраzовах се на тема "репродуктивност" и zа съжаление видях, че "ин-витро" не е 100% гаранция zа успех (срам ме е, но някога така мислех - жалко, че в действителност не е така).
Но хубавото е, че тук намерих интелигентни жени, винаги готови да дадат съвет и рамо, zа да иzплача болката си.
-
Преди бях търсена компания, сега съм избягвана. Обаче не ми пука, загубила съм интерес към всичко, особено към дребнавите душички на въпросните тарикатки .
Добре, че имам приятелите си все още, благодарна съм на тези, които все още ме търпят и така...
-
незнам, може би ме промени в отрицателна насока.вече не се усмихвам толкова често, вече не съм толкова щастлива както преди....
-
Промених се много!
Най-важното което открих е, че съм търпелива!
А може би съм тренирала успешно в годините това!
Но най-хубавото нещо с което ме сблъска стерилитета сте ВИЕ!
Място като това е панацея!Въздуха тук е упование и надежда!
Никога обаче не съм се срамувала от проблема ни!
Умилявали са ме, и ме умиляват бебетата и децата!
Винаги съм учасвала в разговори за деца, давала съм мнение никой не ме е игнорирал!
Тържество в детската и сега в училището на племенника, не минават без мен!
Рожденни дни и партита,другите възрастни с децата си, аз с подарък!
Подарък в сърцето и за него, за моето незаченато слънце!
Дали съм плакала после и там под очилата!?Плакала съм!
Случвало се е!Мой личен мазохизъм, който явно ме съхрани!
Най-много ме радва обаче това.....усмивката ми остана!
Или по-скоро се появи отново,след като намерих път!
Пожелавам ВИ зелена пътека и извор с жива вода!
yahoo_17Няма отказване!
-
Мисля,че помъдрях.И аз като Сигнус загубих доверие в лекари и институции.Изцяло смених приятелите си.Старите не останаха до мен в този момент,намерих нови-сред жените с проблемно забременяване.Промених си отношението към хората,здравето и изобщо гледам на всичко около мен под различен ъгъл.Чувствам се доста по-различна от колеги,близки и познати.Развих параноя по отношение на здравето си и възможните причинители на проблеми.Затворих се в свой свят,в който моя обществен живот започва и свършва с форум Проблемно забременяване и Зачатие.Почти не се усмихвам,а преди са ми казвали,че съм била много лъчезарна.Винаги съм била много чувствителна и емоционална,но сега съм повече от всякога.Плача прекалено често и за хубаво,и за лошо.Станах още по-нервна.Но придобих едно ново самочувствие,че аз мога да се боря и да се справям с проблемите.Чувствам се по-силна и по-уверена в себе си отвсякога.Научих много за зачеването и проблемите на безплодието.Получих подкрепата на хора,които никога не съм срещала и това ме накара да се почувствам специална-една от вас-най-стойностните и прекрасни жени които някога съм срещнала.
-
Усмивката ми остана,но и аз не си я давам за нищо на света!
Все още имам истински приятели,любящ СЪПРУГ,подкрепящи родители и ВАС!
Иначе душата ми е изтерзана,но аз си драпам и полагам много усилия да се радвам на живота.
-
Бях весела-сега съм тъжна.Плача и не общувам с много хора.Пък и те ме отбягват след като споделих с тях за проблема със стерилитета/сега осъзнавам,че съм направила грешка като съм споделила/мислех,че са по разбрани.
Бях смела-сега съм уязвима.Станах сприхава/а не искам да е така/Понякога твърде често наранявам с думи най близките за мен хора/за което им се извинявам/Чувствам се непълноценна като жена.Чувствам се празна отватре и студена отвън.Научих се на търпение,но то понякога не помага.И въпреки всичко продължавам да се боря/независимо какво ще ми струва това/.Благодарна съм на съпругът ми които е безкрайно търпелив със мен.Благодаря и на всички във форума които ме подкрепят.Много целувки на naiema.Mного отзивчив и мил човек които без да ме познава изключително много ме подкрепя.
-
myhito, не смятам, че си сгрешила като си споделила. Приятелите са за това, за да се подкрепят в труден момент. Не ти трябват хора, на които не можеш да разчиташ. Щом са се отдръпнали - прав им път. Ще се намерят нови, но този път истински приятели!
-
В началото се промених драстично и се дистанцирах от приятелките си, които набързо родиха по 1-2 деца. Сега вече (след толкова много години - цели 17 ) нищо не ми прави впечатление. Децата на приятелите ни са вече големи. Никой не ме брои в сметките, че някога мога да имам деца - дори и майка ми, и сестра ми. Аз пък напук реших да ги изненадам. Да, ама не. Извънматочната ми бременност в края на миналата година хвърли всички в смут.Всички, които разбраха за операцията ми, ме попитаха дали е миома. "Ама как така? Толкова години не е станало, а сега точно?? - "Ами, така!" Никой не знае колко нерви, средства и сили ни е коствало всичко това през годините. Хората около нас ни завиждат, че вечно пътуваме и си правим кефа. Само ако знаеха къде ходим... На никого не го пожелавам... Иначе станах по-търпелива и много-много взе да не ми пука. Преди не влизах в лекарски кабинет, сега не излизам от там. Усмивката обаче ми е запазена марка!!! Каквото и да ми е на душата не го показвам. Винаги се усмихвам. Дори някои се дразнят от това. "Какво си се захилила, сякаш всичко ти е наред?!" ... Усещам се, че все по-често искам да оставам сама. Радвам се, че открих този форум, където мога всичко да споделя със себеподобни!!! Иначе, животът си тече по старому - петък, събота и неделя всяка седмица или сме на гости, или имаме гости - ядене, пиене, танци ... (това ще ни остане, май...) Уморих се да бъда различна! Започнах да говоря по-открито за стерилитета, ако някой все пак ме попита. Преди не споделях с никой. Уморена и обезверена съм, чувствам се вече стара! Писна ми да пътувам, да пия хапчета, да се надявам... Незнам до кога ще издържа?!... Може би още малко...
-
Станах по-нервна, по-сприхава... Бях на път да загубя съпруга си. Разбрах, че по-чудесни хора от родителите и брат ми няма на света. Благодарна съм им от сърце и душа, че бяха до мен и ме търпяха! Бях нещастна и трудно ставах даже сутрин от леглото. Не можех да се понасям.
Преломния момент за мен беше когато открих, че един от най-добрите ми приятели, слънчев и неземен човек си е отишъл от рак, а родителите ви не са посмяли да ми кажат от страх да не направя някоя глупост. Там, на гроба му, ревейки си помислих, че има и по-страшно - неговата 2 годишна дъщеря никога нямаше да порастне с неговата закрила и любов. Тогава реших, че ще се боря докрай и ще се опитам да се съхраня за бъдещото си дете.
Колкото до приятелите - останаха ми много малко истински. Верните ги открих тук, сред всички вас, за което съм благодарна!
-
Lan :thankyousign:
-
Усмивката обаче ми е запазена марка!!! Каквото и да ми е на душата не го показвам. Винаги се усмихвам. Дори някои се дразнят от това. "Какво си се захилила, сякаш всичко ти е наред?!" ... Усещам се, че все по-често искам да оставам сама. Радвам се, че открих този форум, където мога всичко да споделя със себеподобни!!! Иначе, животът си тече по старому - петък, събота и неделя всяка седмица или сме на гости, или имаме гости - ядене, пиене, танци ... (това ще ни остане, май...) Уморих се да бъда различна! Започнах да говоря по-открито за стерилитета, ако някой все пак ме попита. Преди не споделях с никой. Уморена и обезверена съм, чувствам се вече стара!
du6ka,злато! :good_post:Усещам,че сме от една порода! :lol: :bighug:
-
I az kato povecheto momicheta se zatvorih v sebe si, plakah mnogo, iskah da sym sama, vyrvqh po ulicite unila, s glava navedena nadolu, sqkash nqkoi drug hodeshe vmesto men, a az bqh nqkyde potynala v dushata si, v mislite si. Sled neprestannite zakachki ot kolejki gi seknah s replikata "ako ima neshto shte vi kaja, sprete da mi podhvyrlqte". Ne spodelqh s nikoi, osven s maika mi. Ot skoro znaqt i malkoto mi priqtelki, no ne govorim za tova. Loshoto e che izgubih interes kym rabotata mi i neponosimost kym kolegite - kofti. TUK i s VAS se chuvstvam po-dobre, vypreki virtualno, chuvstvam che ne sym sama, za jalost.
No trqbva da se stegna, da se vzema v ryce!!! Nali se nadqvam da stana otgovoren chovek, trezvo mislesht i davasht primer - GORE GLAVATA na vsichki !
Radvam se che imam takyv syprug do sebe si, pomaga mi i dori ponqkoga me kara da zabravqm za problema ni.
P.S. sorka za latinicata, nqmam kirilica tazi vecher.
-
du6ka,злато! :good_post:Усещам,че сме от една порода! :lol: :bighug:
Вaracuda, мила! :balk_21: :hug2: :balk_602:
-
Първа фаза :
Имаме проблем. Не , не е възможно! Не и на мен! Това не би могло да е истина!Плача , тръшкам се , бунтувам се!
Втора фаза :
Имаме проблем. Да така е! Не плача . Търся лекари. Защо ли им приличам на сгъната банкнота????!!! Не разбират ли колко ме боли , колко ме е срам ,колко ме е страх...
Няма да ходя по лекари!
Приятелите ни ,вече имат бебета. Ще имаме и ние, само да спрат тези унизителни подмятания....!
Трета фаза:
Първи учебен ден. Приятелите ни си изпращат първолачета. Кога мина това време?
Пак плача! Тъжно ми е ! Животът ни ,не е пълен , нещо му липсва , нещо много важно...
Ще ходя на църква . Ще се моля!
Не , ще се отдам на работата си ,ще работя до припадък!
Един път за винаги ще подтисна тази болка , ще я заглуша! И комплексите си ще избия, ще се престоря на безгрижна....
Какви ти лекари , те с нищо не ми помогнаха!
Четвърта фаза:
Я имам си интернет. Зачатие? Боже , колко момичета имат моя проблем. Щастлива съм!
Представяте ли си,НЕ СЪМ САМА!!!!
Не мога да повярвам , имало и лекари с човешки , много големи сърца.....
Господи , бременна съм!
АЗ СЪМ БРЕМЕННА! Как звучи само!
Нещо в душата ми се свива , страх ме е , дали съм го заслужила?
Та нали съм половин човек, виновна ,смазана ,невярваща...
Вече го няма!
Знаех си!
Потъвам!
Умирам!
Тази сутрин е изгряло слънце?! Дали и вчера е било слънчево ? Събуждам се!
Не е било мираж!
Докоснах се до моето детенце , за миг...
То ще се върне!
-
Чета ви, чета ви и все повече се убеждавам колко еднакво преживяваме болката си!
При мен са се преплели милиарди чувства, като се почне от гняв, страх, унижение, срам, понякога любов и умиление, но аз по принцип съм си доста емоционален и чувствителен човек. Забелязала съм, че всичките се въртят, в зависимост от фазата на цикъла, в която се намирам. Сълзи вече не ми останаха, не мога да се разрева, за да ми олекне, както правих по-рано, но за сметка на това дигам кръвното налягане, получавам страхотни главоболия и сърцебиене. Общо взето усещам как лека-полека си руша здравето с всички тези емоции. Имам малко на брой приятели, но не защото имам проблем, а защото всеки си хвана живота в ръцете и пътищата ни се разделиха. Но тези, с които останахме, ме карат да се чувствам добре и ме зареждат положително. Много си ги обичам :love:. Една от тези мои приятелки, след като разбра за проблемите ми, ми сподели, преди почти 2 години, за форума и сайта на Зачатие. От тогава нищо не може да ме откъсне от тук. Срещнах страхотни хора, макар и само виртуално, които върнаха вярата ми в доброто, ограмотиха и обогатиха здравната ми култура и най-важното ме научиха да се боря и да не се предавам. Айде, да не прозвучи като обяснение в любов към пишещите тук, но факта, че нищо не може да ме раздели от вас и вашите съдби, говори че съм се превързала към всички и вашите радости и болки са станали като част от моя живот.
Целувки на всички и поздравления за куража и смелостта, които имате, момичета! :grouphug:
-
Бях наивна, доверчива и добра. Сега съм твърда, борбена и решителна.
Сякаш съм друг човек. Да, не се усмихвам често и трудно допускам хора до себе си. Но пък открих в себе си неподозирани сили! Вече знам, че всеки проблем има решение.
И се убедих, че това, което не ни убива, ни прави по-силни.
-
Ефирче, сви ми се сърцето като прочетох това, което си написала. Разбирам всичките чувства, които си описала. Иска ми се да ти вдъхна кураж и надежда, да те заразя с оптимизма си и да те накарам да видиш слънцето пак! Разбира се, че пак ще стане, не спирай да вярваш! :sunshine:
-
И аз като повечето от вас се затворих в себе си. Почнах да плача доста често. Не ми се излизаше с приятели, не исках да виждам никого и ми се искаше просто да се скрия някъде и да стоя там докато бебето дойде. Бебето се превърна във фикс идея и когато някой наши приятели ни питаха "какво става с вас?" или "нещо ново при вас?", за мен в превод тия въпроси звучаха като "какво става няма ли вече да имате дете?". Милото се опитваше да ми обясни, че те изобщо не искат да кажат това, но на мен не ми се вярваше. Напоследък дори се дразнех от най-добрата ми приятелка, която знае за проблема ми и просто с най-добри чуства ме питаше докъде сме стигнали с лечението... Доста се промених за тия 2 години, но знам, че станах по силна което в крайна сметка е хубаво. А най-хубавото е че открих вас и четейки споделеното от вас откривах себе си там, моите мисли и чуства и куража и увереността, че всичко ще се оправи един ден!
-
Промених се много!
Най-важното което открих е, че съм търпелива!
А може би съм тренирала успешно в годините това!
Но най-хубавото нещо с което ме сблъска стерилитета сте ВИЕ!
Място като това е панацея!Въздуха тук е упование и надежда!
Никога обаче не съм се срамувала от проблема ни!
Умилявали са ме, и ме умиляват бебетата и децата!
Винаги съм учасвала в разговори за деца, давала съм мнение никой не ме е игнорирал!
Тържество в детската и сега в училището на племенника, не минават без мен!
Рожденни дни и партита,другите възрастни с децата си, аз с подарък!
Подарък в сърцето и за него, за моето незаченато слънце!
Дали съм плакала после и там под очилата!?Плакала съм!
Случвало се е!Мой личен мазохизъм, който явно ме съхрани!
Най-много ме радва обаче това.....усмивката ми остана!
Или по-скоро се появи отново,след като намерих път!
Пожелавам ВИ зелена пътека и извор с жива вода!
yahoo_17Няма отказване!
Всъщност нямам какво повече да кажа, mishanta е казала всичко, което чувствам и аз! :lol:
Анджи, поздравления! Много хубава тема! :lol:
-
Аз упорито си избягвам проятелките с деца!
Изолирам се изобщо от всякакви контакти, защото съм на етап, когато не издържам да ме подпитват, т.е. те не ме подпитват, а питат направо и коментари всякакви чувам.
Притеснявам се,че липсата ми на контакти и изолация съвсем ще ми повлияят зле. Но добре,че поне е зачатие,че тук имам шанс да си кажа всичко и да срещно огромно разбиране и помощ.
Станала съм сприхава и нервна(то и напрегната ми работа мисля ме прави такава).
Усещам се,че съм станала злобна. Старая се да не си показвам злобата пред хората и той най-вече над майките.
Срамувам се от злобата си, но засега е овладяна и се надявам,че е временно явление.
Мисля съм станала още по-упорита и борбена!!!
-
Как съм се променила ли?Ами, я да видим...
Не спрях да се виждам с приятели с деца.А и те не са ме игнорирали никога.
Стараех се да не се впрягам на въпроси и подмятания( не че не съм плакала понякога от несъобразителни хора).
Намерих пътя, чрез Зачатие и момичетата в него.
Станах малко егоист.Винаги съм се съобразявала с другите хора.Винаги съм била добре настроена към всички.Реших да мисля повече за себе си и да не се натоварвам излишно с нечии капризи, настроения или мнения.
И така.Това е моят кратък самоанализ. :balk_132:
-
станах отвратителна,аз самата не мога да се понасям.
злобна,саркастична,агресивна............
-
...аз самата не мога да се понасям...
И аз и изобщо всички сме така!
Но,никога не го показвай пред околните! :good_post:
-
Започнах да гледам философски на всичко и както беше написал някой по-горе, недоумявам как хората се ядосват за дреболии. :dontknow: Аз все още отказавам да приема,че думата "стерилитет" се отнася за мен. Просто съдба ,лош период ..липса на късмет,знам ли .. :balk_159:
С две думи : разбрах едно - ако човек може да понесе това ,може да понесе всичко. Това е висша форма на "каляване" на нервите и психиката,нещо през което всички тук за съжаление минават. Понякога човек сам се изненадва колко много болка може да понесе.
-
Позатворих се сякаш...
Усмивката ми угасна, станах по-докачлива, нервна и саркастична, прекъснах контактите си с повечето ми познати, които или задаваха въпроси явно породени от нездраво любопитство, или целият им живот се въртеше около придобиването и демонстрирането на материално блага...
Мога да преброя приятелите, които ми останаха на пръстите на едната ръка :(
Но от друга страна сега съм по-силна и по-борбена от всякога, доказах се в работата си, израстнах като човек, тотално преосмислих живота си, влюбих се още по-силно в съпруга си :heartbeat:... и намерих ВАС! :grouphug2:
Благодаря ви!
-
За тези, които намерят време
http://www.psihichnozdrave.com/showpage.php?PageID=167
Всеки може да се разпознае на кой етап от приемане на промяната е в момента, оттук и океана от емоции, който ни залива.
Някои момичета имат таланта да го изразят красиво, както четем по-горе.
Аз лично съм на етап: Аз ще променя стерилитета, а не той мен :)
Пък ще видим.
-
Поздравления за темата!
Как ме промени мен? Ами мноооого. Преди знаех всичко и можех всичко. Нямаше въпрос, на който да не мога да дам СЪВЪРШЕНИЯ ОТГОВОР.
Сега съм доста по-толерантна. Гледам да не съдя никого, да не казвам "Аз никога няма да ..."
Простих си много неща. Простих си, че понякога съм лоша, простих си че понякога не мога да се радвам на чуждата радост, че не винаги имам сила за всичко.
Едно мога да кажа, абсолютно убедена съм в това, кой както иска да го разбира:
Благодарна съм за всеки изпитан миг, за всяка изпитана болка, за всеки неуспех, за всяка сълза. Без тези мигове, нямаше да мога да оценя мъжа си, родителите му, най-билзките ми хора. Нямаше да срещна ВАС.
П.С
и сега провокирана от тази тема отивам да си променя подписа с някой по-ведър.
-
Поздравления за темата!
Как ме промени мен? Ами мноооого. Преди знаех всичко и можех всичко. Нямаше въпрос, на който да не мога да дам СЪВЪРШЕНИЯ ОТГОВОР.
Сега съм доста по-толерантна. Гледам да не съдя никого, да не казвам "Аз никога няма да ..."
Простих си много неща. Простих си, че понякога съм лоша, простих си че понякога не мога да се радвам на чуждата радост, че не винаги имам сила за всичко.
Едно мога да кажа, абсолютно убедена съм в това, кой както иска да го разбира:
Благодарна съм за всеки изпитан миг, за всяка изпитана болка, за всеки неуспех, за всяка сълза. Без тези мигове, нямаше да мога да оценя мъжа си, родителите му, най-билзките ми хора. Нямаше да срещна ВАС.
Страхотно си го написала!И аз го чувствам точно по този начин!!! :hug2:
-
Като си помисля само колко дълго съм си мислела, че се забременява от раз и какво пазене е падало. А после, когато обмисляхме да започнем опитите, умишлено стартирахме по-късно, за да не е бебето еди-каква си зодия :balk_149: Свещена простота!!!
Преминах стресовия етап. Сега сякаш си знам - този път няма да е. Мразя се, че съм права - сякаш сама си го предизвиквам.
Станах кисела. Смених си работата в отчаян опит да се спася от дупката - не че ми провървя кой знае колко: удивително е как всичко ми се струва безсмислено - все едно съм над другите с моите проблеми.
Близките са ми опора. Тъжно ми е как масово всички около мен забременяха. Даже на мъжа ми се роди брат /от втори брак на баща му/. За щастие нямам злоба в себе си, само гледам да се скрия в черупката си. Просто зная, че всеки има своя път.
И тъй като днес ми дойде за пореден път, след Клостил и някакви бледи надежди, аз смятам довечера да отида на бар и дискотека. Защото така не може да продължава.....
стискам палци на всички!! просто пътя ни е различен
-
Преминах през много етапи. Научих се да владея емоциите си, да не позволявам на болката да ме души непрекъснато. Научих се да я ритам дълбоко и като че ли започнах пак горе долу да живея. Имаше период в който не свалях тази проклета усмивка от лицето си. Тя беше маската и завесата зад която никой не трябваше да поглежда. Очите ми бяха пресъхнали, не можех дори и да заплача. Признавах само интернет и Зачатие. Плачех с момичетата за неуспехите им и се радвах с малцината успяли.
-
RADVAM SE 4E VI IMA VSI4KI VAS. USMIVKATA MI NE E KATO OTPREDI NO BLAGODARIA 4E IMAM TAKAV TOLERANTEN SAPRUG DO MEN I SEMEISTVO KOETO NI PODKREPIA MNOGO. IZVINIAVAM SE NO NIAMAM KIRILITSA.
-
Станах по състрадателна и по-рядко съдя хората. Знам, че всеки си има неговите грижи.
По-емоционална - рязка смяна на емоциите от смях в сълзи.
Но не се откъснах от приятелите с деца - напротив. Всеки път се радвам на децата и се мечтая как ще е с моите.
Месецът протича на части:
1. преди овулация - "Ей сега много секс и няма начин да не стане! Този е нашият месец!"
2. след овулация - "Няма да пия алкохол. Ще стоя далеч от цигарите. Усетих леко убодане - дали не е имплантация? И май сутрин ми е малко лошо..."
3. Пак ми дойде :( "Не е честно, не не не. Кога ще стане? Ще стане ли изобщо?"
И аз някак загубих вяра в лекарите - казват ми превете инсеминации ще стане! Мъжът ми ставал за донор, при мен всичко Ок. Но НЕ СТАВА! Никой не казва защо.
Напълно объркана съм - да сменя лекарите, клиниката? Да ида на билкари, ирисодиагностици, ходжи? Да се моля? Боже, ако знам какво да направя за да стане! Само да знаех...
Но сега моето мило момче е далеч от мен и осъзнавам, че без деца мога да живея, но без него - не. Започвам да ценя това, което имам - приятелите, семейството, момичетата от форума, с които се събираме на срещи. Всички те ме правят щастлива, показвайки ми, че ме обичат и ги е грижа за мен. И ми липсват... Много... но знам, че ги има и че пак ще съм с тях и това ме кара да продължвам да се усмихвам, макрар и понякога през сълзи.
-
Не е обичайно за мен да пиша в Емоционални проблеми, дори почти не чета тук. :oops:
Тази тема ме заинтригува, поради факта, че в последно време разсъждавам върху това.
Какво да кажа.....
Имам усещането, че това все едно не е моя живот.
Преживях толкова много, с нокти и зъби се борих за щастието си , поех огромни рискове и в момент, който си мислих, че ето успях, устоях, преживях..... ГО ИЗГУБИХ ....
Отново събрах сили, да се изправя и продължа.
Получих нова плесница но вече зная урока си - това е част от цената.
По пътя загубих себе си но не искам да загубя видението за своята мечта. :heartbeat:
-
Как ме промени стерилитета? Ами, на първо място мога да твърдя, че ме накара да се чувствам дефжектна. Например нещо съм сгрешила в миналото си или пък в миналия си живот и затова ... Не че вярвам в това. Или просто твърде много глупости съм правила в тийнейджърските си години. Може би съм песимистка и сама го предизвиквам този стерилитет?! Може би просто не съм родена, за да бъда майка?!
Ето какво промени стерилитета в мен ... винаги съм била уверена в себе си, амбициозна, устремена към успеха ... сега ми се налага да поспра ... да се усъмня и да се боря само за това - да го преодолея!
-
Как ме промени стерилитета ли? Спрах да се усмихBaм, избагBам да се срестам с приателки, които са бременни или имат бебета. Не ми се разгоBapиа за памперси, биберони... Не ми се слусхат оплакBаниа коа кога не е спала заради забките на бебето... И аз не спиа, но от страх да не би никога да не усетиа малките неудобстBa на бременността или бебето. Станала сам нерBна и сприхаBa. Скоро най - добрата ми приателка ми сподели, це скоро се омажBa. Bместо да се зарадBам за неиа, трапки ме побиха, це може би е бременна. До кога тоBa сте продалжи?
-
По-често се замислям, какво ли им е да кажем на слепите хора. Всички ние си виждаме и това е толкова естествено, а те не, сигурно се питат и те ЗАЩО. Мислех си, докато вливах 2 пъти имуновенин, какво ли им е на хората на хемодиализа, които всяка седмица трябва да пропиляват един ден "вързани" - как ли ходят на работа, как ги пуска работодателят.
Понякога пък си мисля, че нямам място за още много болки и грижи в сърцето си, тази си ми тежи достатъчно много :?
Оценявам още повече как имам чудесни роднини,приятели и колеги, толкова са мили, разбиращи и деликатни :D
Иначе се радвам много на любовта, вкъщи се смеем много :D И с колегите се смеем :D Понякога пък се вкисвам :?
-
Момичета,
нека всяка от нас напише :"Как ме промени Стерилитета и борбата с него?"
При мен лично стана следното:
Спрях да се усмихвам,а преди бях усмихната непрекъснато.
Затворих се много в себе си и се самоизолирах от околните-техните проблеми не ме интересуваха,а моите не исках да споделям с хора които не са в моето положение.
Станах много разсеяна в работата-чак се чудя как постигнах усепхите в кариерата ми.
Станах саркастична,потайна и мнителна-като защитна реакция.
Започнах да си хапвам и пийвам повече от преди-и надебелях!Сигурно и хормоните са виновни за това.
Настроението ми се мени често и с големи амплитуди.
Чуствам се по някакъв начин непълноценна като жена.Само бебета ме вълнуват.Видя ли дори бебешка обувка се разплаквам-да не говорим за филми и песни.
Радвам се само на бременности на момичетата от "Зачатие".
Излкючително са малко нещата ,които могат да ме зарадват и да ме накарат да се чуствам щастлива.
А при вас,мили момичета,какво е положението?
Все едно слушам моята история :roll:
-
и моята също,с изключение на хапването.аз пък започнах да спортувам като луда,и без това не става...аман от това крепене,след инсета и инвитро.имам чувство че умишлено се самоизмъчвам като тваря тежести и клякам до припадък.мразя се че съм рязка с мама
-
Докато не осъзнах, че може би има доста сериозна причина за да минавам по този, се пънех и инатях "Защо", "Какво сме направили, че ни се случва така" и т.н.
Може би причината, поради която се боря със стерилитета, то с "тежката артилерия", ще я разбера на края на жизнения си път. И някакси изпитвам блаженство, като си помисля, че ще кажа на внуците си "Струваше си, всичко си струваше".
Преди си мислех, че този наш проблем е в следствие на нещо, което сме направили или не направили. А сега си мисля, че може би всички ние тук минаваме през блатата, за да стигнем по-пряко и по-бързо до широкия и красив път! Незнам може би е доста философско виждането ми, но отговор винаги има и аз съм сигурна, че един ден ще го научим. И най-вече, че ще постигнем мечтите си.
А относно тези, наши приятели, които си родиха на две на три по няколко деца, те сигурно по друг начин ще стигнат до своята истина.
-
Наистина съм съгласна, че всичко си заслужава за да постигнем мечтите си и не бива дори за миг да се предаваме. успех и кураж момичета. :wink:
-
Момичета, аз си мисля, че нашите деца не са се появили на бял свят, защото още не им е дошло времето. Те просто си чакат момента, за да се появят. Всички мъки - физически и психически си заслужават, за да изпитаме двойно по-голяма радост и за да сме двойно по-благодарни, когато прегърнем дечицата си за пръв път. И съм сигурна, че цената, която "заплащаме" не е толкова висока, за радостта която ще изживеем. Аз не пляча за нероденото си дете, защото човек плаче, когато се случи необратимо нещастие! Сигурна съм, че един ден ще имам мъничка красива душичка до себе си, която ще ме разтапя с нежното си "мамо".Плача само за моята майка, която загубих преди няколко години и връщане назад няма! Дечицата ни чакат в бъдещето, а тези най-близки същества, които сме загубили, никога няма да се върнат.
Горе главите момичета, ние не сме спряли да се борим! Не погубвайте нито миг от живота си в страдание! Животът е твърде кратък и не си заслужава да го изживяваме "наполовина". Никоя от нас не е толкова грешна, че да бъде наказана така от съдбата. Всички ще имаме нашите малки слънчица! Целувам ви всички!
-
Момичета, аз си мисля, че нашите деца не са се появили на бял свят, защото още не им е дошло времето. Те просто си чакат момента, за да се появят. Всички мъки - физически и психически си заслужават, за да изпитаме двойно по-голяма радост и за да сме двойно по-благодарни, когато прегърнем дечицата си за пръв път. И съм сигурна, че цената, която "заплащаме" не е толкова висока, за радостта която ще изживеем. Аз не пляча за нероденото си дете, защото човек плаче, когато се случи необратимо нещастие! Сигурна съм, че един ден ще имам мъничка красива душичка до себе си, която ще ме разтапя с нежното си "мамо".Плача само за моята майка, която загубих преди няколко години и връщане назад няма! Дечицата ни чакат в бъдещето, а тези най-близки същества, които сме загубили, никога няма да се върнат.
Горе главите момичета, ние не сме спряли да се борим! Не погубвайте нито миг от живота си в страдание! Животът е твърде кратък и не си заслужава да го изживяваме "наполовина". Никоя от нас не е толкова грешна, че да бъде наказана така от съдбата. Всички ще имаме нашите малки слънчица! Целувам ви всички!
:good_post: Миличка, много хубави думи, дано да са истина! Дано се сбъднат мечтите на всички момичета от форума!
-
Промених се доста. Първо отсях всички хора, които ме гледаха като непълноценна и ме караха да се чувствам така. Второ приех проблемът си като здравословен(какъвто всъщност е) и твърдо реших да се боря докато не успея.Промених цялата си житейска философия. Стерилитетът е като всяка друга болест(гастрит,анемия, рак, спин)нито по-добра , ното по-лоша . Най-важното от всичко е че вярвах 100% в успеха и знаете ли? Успях.
Сигурно някой ще запита какво правиш тук тогава?
Тук съм, защото не мога да забравя болката. Онази голяма болка в душата дето ти изпива силите, краде усмивката, краде от времето в което трябва да работя и раста ,за да осигуря най-добро за едно същество, което ме повтаря.
-
Аз пък започнах да се уча да съм смирена и толерантна. Станах по-чувсвтителна и по-малко високомерна. Започнах да виждам обратните страни на нещата. Заобичах си мъжа още повече. Сближих се с родителите си по нов начин. Намерих нови приятели. Видях кои са приятелите ми от старите.
И научих какво е да те боли, да си безпомощен и да молиш.
-
Аз също се промених много. Сега знам много неща, които преди незнаех. Винаги съм имала проблеми и съм била потайна..., но се усмихвам както преди. Имах период когато се усмихвах тъжно, но сега вече не е така. Като видя дете му се радвам..въпреки, че понякога ми става тъжно. Имам нови приятели, които са ми най-скъпите и тези приятели срещнах благодарение на този проблем. Разбрах, че някои мои "приятели" не са искренни и просто не се виждам с тях. Разбрах, че винаги има изход, че парите не са най-важното го знам от малка(това е причината да имам разправии с мъжа ми, защото процедурите са скъпи, а аз искам да съм сигурна, че правя най-доброто и съм готова да гладувам). Разбрах, че повечето лекари са "бизнесмени" и не им пука за моето или нечие друго здраве, а са важни парите, които ще вземат. Разбрах, че на хората не им пука за мен и моите проблеми, дори сестра му на мъжа ми е с 9 годишен стерилитет и пак нямат нормално отношетие-нито свекървата нито тя...Дори са доволни. Станала съм доста чувствителна, което е недостатък и е резултат от този проблем. Опитвам се да се контролирам доколкото е възможно. Станах по-предпазлива в контактите си и в отношението си с хората. Станах и по-напориста в някои други отношения. Най-важното за мен, че имам приятели, които не бих заменила за нищо на света и това са приятелите, които намерих тук!! :D
-
На първо място ценностната ми система се преобърна! Научих се да различавам хората, които наистина искат да ти помогнат и тези, които си умират от желание да те наранят. Станах доста по-затворена в себе си, спрях да се усмихвам и много по-често съм тъжна. Страх ме е, че сама не знам до кога ще издържа, а трябва да бъда силна. От друга страна съм доста по-толерантна към хората и се научих да приемам, че всеки има своите проблеми. За съжаление и аз научих какво е да си безпомощен, да искаш нещо с цялото си същество, да те боли толкова силно, сякаш сърцето ти спира, а да не можеш да направиш нищо, освен да се молиш....затова следващият път болката да е по-слаба!
-
Розовелка, и аз се чувствам така. :bighug:
-
Това е интересен въпрос, мерси за темата, Анджи! Досега не се бях замисляла как съм се променила, но ще се опитам сега да обобщя, хем и за себе си:)
Първите година-две изпадах в депресия и плачех много:
- винаги, когато ми дойдеше;
- когато разберях, че накоя приятелка или позната е бременна.
После тези чувства се уталожиха, сега мога да се радвам на приятелките, които забременяват, за познатите ми е все тая.
Не обичам да се събирам със семейства с деца (добре, че в компанията ми все още са малко). Иначе обичам децата, и най-вече племеницата ми.
Не мога да си направя дългосрочни планове - за какво да си използваме спестени пари: дали да планираме пътуване или да направим ремонт на кухнята - всичко зависи от това дали ще забременея...
Надявам се всеки месец чудото да стане. Вече не се разочаровам толкова много като не става, но имам чувството и, че ми е по-трудно да повярвам, че ще стане.
Понякога ми се губи смисъла на живота, губи ми се желанието за работа, забавления, срещи с приятели... старая се да не обръщам внимание на тези кризи и да продължавам да се боря.
За щастие нямам "зли" хора около мен, които да ме дразнят, но честно казано и не обсъждам проблема с много хора, макар че повечето ми приятели знаят, но и те не знаят какво да кажат и не ме притесняват, освен ако аз не реша да споделя нещо.
Най-важното, което съм открила напоследък е свързано с поговорката: "Човек не знае какво печели когато губи" - може би ако бях забременяла от първия път нямаше да мога да постигна много други неща, които постигнах през тези 4 години - пътувания, кариера... И най-важното - искрено се надявам и вярвам, че с мъжа ми ще си имаме собствено бебе, скоро!
-
И най-важното - искрено се надявам и вярвам, че с мъжа ми ще си имаме собствено бебе, скоро!
Радвам се на оптимизма ти и ти пожелавам вашето бебче да дойде по-скоро от колкото очакваш :)
А иначе - права си за плановете :( Всичко се върти около това - да има пари за изследвания, прегледи и т.н. Освен това - да сме свободни в точно определени дни, че нали тогава трябва да се ходи на фоликулометрия или пък трябва да се прави инсе или нещо друго. Ама сега - малко почивка от тези планове :) И като се върна при мъжо и ще видите как от раз ще забременея - в една друга тема нали пишеше, че трябва да спим отделно и после ще стане :lol: Е, 3 месеца са си достатъчно въздържание и послееее :bfp1:
-
Пиппи, и аз съм така с плановете - направо големи трудности имаме с планирането в живота :?
-
Планирането изобщо е невъзможно бих казала :(
-
мдааа... то хубавите неща уж ставали без планиране, ама... като знам, че примерно за да отида някъде на екскурзия с low-cost примерно трябва да го планирам месеци преди това, но не мога, защото всеки месец се надявам да забременея... и после като пак не е станало ме е яд, че не съм използвала възможността:( гадно е.
а за излизането от работа в работно време за прегледи да не говорим колко ми е неудобно, то това няма как да се планира, само се надявам, че все пак си върша работата и няма да ме изгонят заради това
-
всичко зависи от това дали ще забременея...
Да, това взе да се превръща в най-големия ми кошмар. Посрещахме Новата 2007 с една голяма компания от приятели в едно курортно селище, тогава някой повдигна темата за ново място за следващата година и понеже мъжа ми веднага се влючи в разговора, а аз веднага си помислих, ами ако забременея тази година, нали на връх нова година мога да съм голям корем или пък току що съм родила и няма да можем да отидем с тях, и долових едва ли не упрек в мислите си към мъжа ми, той пък изключва ли по дяволите какво правим. Направо нямам думи за невероятните мисли, които ми минават. или пък точно преди стимулацията си харесвам в един магазин блуза и панталон, доста елегантни и описващи фигурата, веднага болния ми мозък щракна "ама нали почвам стимулация, сега ще напълнея от хормоните, после на пункцията може пък да се подуя, и ако забременея, кога ще ги нося тези дрехи. Естествено не си ги купувам, а и защо да давам пари за дрехи, може да ми потрябват я за лекарства или прегледи. И така накрая оставам без дрехата която съм харесала и без бебе....
Опитвам се да променя тази нагласа, защото мисля е много вредна, не ни стига всичко друго.
-
Да, това взе да се превръща в най-големия ми кошмар. Посрещахме Новата 2007 с една голяма компания от приятели в едно курортно селище, тогава някой повдигна темата за ново място за следващата година и понеже мъжа ми веднага се влючи в разговора, а аз веднага си помислих, ами ако забременея тази година, нали на връх нова година мога да съм голям корем или пък току що съм родила и няма да можем да отидем с тях, и долових едва ли не упрек в мислите си към мъжа ми, той пък изключва ли по дяволите какво правим. Направо нямам думи за невероятните мисли, които ми минават. или пък точно преди стимулацията си харесвам в един магазин блуза и панталон, доста елегантни и описващи фигурата, веднага болния ми мозък щракна "ама нали почвам стимулация, сега ще напълнея от хормоните, после на пункцията може пък да се подуя, и ако забременея, кога ще ги нося тези дрехи. Естествено не си ги купувам, а и защо да давам пари за дрехи, може да ми потрябват я за лекарства или прегледи. И така накрая оставам без дрехата която съм харесала и без бебе....
Опитвам се да променя тази нагласа, защото мисля е много вредна, не ни стига всичко друго.
И при мен е същото дередже. :wink: :wink:
-
st, отлично си го описала :?
Ако откриеш начин как да се пребориш с тази ситуация, свиркай :D
-
st, отлично си го описала :?
Ако откриеш начин как да се пребориш с тази ситуация, свиркай :D
Момичета, начинът е един. :D Начинът расте 9 месеца в теб, а после продължава навън. :lol
Ще успеем по този начин.
-
да, ама докато успеем, значи ли, че не трябва да живеем нормално? Да не си купиваме дрехи, да не правим планове за отпуска, да мислим само и единствено за това кога най-после ще стане...
аз лично основно това правя, а не искам да е така... не искам да се превръща в самоцел и единствен скиьъл в живота... верно е, че е много важен смисъл, но все пак трябва да можем да обръщаме внимание и на други хубави неща около нас
не знам как...
-
Здравейте момичета! Искам да споделя с вас моята болка. Аз съм майка -дъщеря ми има проблем със зачеването и това много я промени. Не знам как да и помогна. Не иска да говори, затваря се в себе си, иска да е сама. Преди бяхме приятелки, а сега не мога да стигна до нея, до душата и. Когато беше мъничка много я беше страх-гушвах я и сякаш я запазвах от цялото зло на земята, а сега съм безсилна. Разбирам я прекрасно, но като я видя как върви с наведена глава и не смее да погледне хората в очите сърцето ми се къса. И лекарите казват, че нямат никакви физически проблеми със зет ми, а бебето не става. Тя активно участва в този форум. Сигурно споделя с вас проблемите си и това някак си и помага. Но не знам аз как да и помогна. Искам да и дам спокойствие и сигурност от което има нужда. Тя е толкова крехка.Даже не смея да я попитам при кой лекар ходят. Сега направиха инсеминация, но виждам, че е неуспешна. Две седмици очите и светеха в очакване и сега пак е угаснала светлината. Посърна и аз съм само един безсилен свидетел на това.Моля Ви споделете от вашия опит- как да и помогна, как да я накарам да разбере, че проблема не е само неин,че не трябва да се чувства виновна за нищо. Имам чувството, че проблема им идва от психическата нагласа. Толкова много я обичам!!!
-
Мила майко, забрави това с проблема е на психична нагласа. Такова нещо при нас няма, има винаги проблем, въпроса е да се открие какъв е. Рано или късно дъщеря ти ще почне да говори с теб, да споделя. Важното е да не я притискаш, да не говориш - успокой се, ще стане. Подкрепяй я, бъди до нея и нещата полека лека ще влязат в релси. Такова едно изпитание е много голяма тежест за семейните отношения. Важно е да си до нея, дори и безмълвно. Да има на чие рамо да поплаче, ако има нужда.
-
Включвам се само да кажа, че съм съгласна с Ганка. Не й казвайте как проблемът е на психическа основа и като се успокои бебето ще стане. От личен опит го казвам. Казано от родител /пък и от когото и да е, но особено от родител/ това не помага, само ще отдалечи още повече дъщеря Ви от Вас. Тя просто ще реши, че сте твърде далеч от проблема. По-скоро, моят съвет е, да я насърчавате да се лекува и да споделяте прегледите, казаното от лекарите, да я подкрепяте да не се отказва и да продължава. Само така ще й помогнете.
В клиниката, която посещавам, вече няколко пъти виждам едно момиче, което на всеки преглед е с майка си и това ми направи пирятно впечатление - ето една майка, която не казва "Успокой се и ще стане".
Дано да съм Ви била полезна.
-
Здравейте момичета! Искам да споделя с вас моята болка. Аз съм майка -дъщеря ми има проблем със зачеването и това много я промени. Не знам как да и помогна. Не иска да говори, затваря се в себе си, иска да е сама. Преди бяхме приятелки, а сега не мога да стигна до нея, до душата и. Когато беше мъничка много я беше страх-гушвах я и сякаш я запазвах от цялото зло на земята, а сега съм безсилна. Разбирам я прекрасно, но като я видя как върви с наведена глава и не смее да погледне хората в очите сърцето ми се къса. И лекарите казват, че нямат никакви физически проблеми със зет ми, а бебето не става. Тя активно участва в този форум. Сигурно споделя с вас проблемите си и това някак си и помага. Но не знам аз как да и помогна. Искам да и дам спокойствие и сигурност от което има нужда. Тя е толкова крехка.Даже не смея да я попитам при кой лекар ходят. Сега направиха инсеминация, но виждам, че е неуспешна. Две седмици очите и светеха в очакване и сега пак е угаснала светлината. Посърна и аз съм само един безсилен свидетел на това.Моля Ви споделете от вашия опит- как да и помогна, как да я накарам да разбере, че проблема не е само неин,че не трябва да се чувства виновна за нищо. Имам чувството, че проблема им идва от психическата нагласа. Толкова много я обичам!!!
Като чета това имам чувството, че го е писала моята майка преди 6-7 месеца. Знам, че е трудно....Знам, че боли... Моята майка също категорично не приемаше, че има проблем. Когато споделих, че ще правим инсеминация ме укори дори. Било рано. Защо толкова бързо сме се предавали и пр. Когато разбра, че инсеминацията е неуспешна остана като попарена - в очите и видях безмълвното и парещо "ЗАЩО??? КАК ТАКА??? ЗАЩО ТОЧНО НА ТЕБ???" След няколко месеца, когато пък казах, че започваме инвитро процедурата пак срещнах стената на отричането и вечния въпрос "Ама ти как си толкова сигурна? Не мислиш ли, че прекалено много го мислиш и си се вманиачила и, затова не става. Я се успокойте малко и не го мислете и то ще си стане само!" Е да, ама не. Знам, че както моята майка така и на всички останали им е трудно да приемат, че точно тяхното дете минава през този кошмар... След неуспеха с инвитрото, майка ми вероятно прие окончателно, че наистина има някакъв проблем и той съвсем не е психически и няма да се оправи с "успокояване". Това, което написах беше с една цел - Никога не казвайте на двойка бореща се със стерилитета "УСПОКОЙТЕ СЕ И ТО ЩЕ СТАНЕ" - това е вероятно най - болезнения израз. Поне за мен е така. Защото знам, че дори когато бяхме много спокойни ( след сватбата ) и не сме го мислили толкоз много пак не стана. Една майка трябва да е приятлка с дъщеря си и по един или друг начин да намери пътя към нея точно по тази деликатна тема. Нека дъщеря Ви знае, че каквото и да се случи, Вие ще сте до нея и може да разчита безрезервно на помощща от която сега най-много се нуждае. Колкото до блясъкът в очите и - всички ние сме го загубили. Всички момичета, които преди сме били весели, усмихнати и лъчезарни сега пазим в погледа си една мечта, една мъка и ...надежда. Бласъкът може да се върне само по един единствен начин....
-
Здравейте момичета! Искам да споделя с вас моята болка. Аз съм майка -дъщеря ми има проблем със зачеването и това много я промени. Не знам как да и помогна..... Толкова много я обичам!!!
:balk_81: Сигурно е хубаво да си имаш такава майка. Не знам. Моята не че е лоша майка, но така и не разбра, че съм с нередовен цикъл, че ходя по прегледи, на изследвания, тъпча се с хормони, може би и аз съм виновна, отделих се рано и свикнах да се оправям сама без да споделям.
А стерилитета,
Преди 7 - 8 години: не съм и чувала за такова чудо, сега уча, имам изпити да вземам, не ми е до бебета, ще се пазим, а и противозачатъчните ми регулират цикъла - планирам си спокойно морето, ските, косата ми е фантастична, нямам нито една пъпка и т.н.
Преди 4 - 5 години: то това чудо не може да се отнася за мен,сега градя кариера, какви бебета, че аз от работа нямам време, вкъщи съм като на хотел.
Преди 2 -3 години: е има такова чудо,но все пак на мен ли ще се случи, сега вече не уча, имам си добра работа, май е време за бебе, не става от първия път, но все пак ще стане, хайде бе, толкоз жени са родили, не ше да е толкоз трудно, ще меря температура, тая овулация няма къде да се скрие, ще я хвана те точно този месец, е може и следващия, а и казват, че по - зрелите жени раждали по - умни деца, мойто, да знаете ще е вундеркинд. Плача, плача.
Юли 2008 година: изписват ме след лапароскопия, слава Богу лекичка - поизчистили са сраствания
и са стимулирали яйчиците, док каза,че сега вече ще имам овулация, дано. Вземам болничен, цял месец ще си почивам, все пак работя толкова години за тази държава, ще ме изтрае един месец, ще отида и на море, чудно лято.
Но има едно нещинце, което разваля цялата идилия, диагнозата: Първичен стерилитет, сега вече няма накъде да отричам, такова чудо има, хората са си го написали черно на бяло. Пак плача.
Щастлива съм, че Господ ми е определил моя мъж, то кой ли друг ще ме трае с всичките ми хормонални избухвания, да ме чака с часове да мина прегледи, да направя изследвания, да меря фоликули и да правим секс /не любов/ по график, че и да ме обича.
А как си игра на морето с децата на другите. За пръв път плаках за него, той НЕ заслужава.
-
Здравейте момичета! Искам да споделя с вас моята болка. Аз съм майка -дъщеря ми има проблем със зачеването и това много я промени. Не знам как да и помогна. Не иска да говори, затваря се в себе си, иска да е сама. Преди бяхме приятелки, а сега не мога да стигна до нея, до душата и. Когато беше мъничка много я беше страх-гушвах я и сякаш я запазвах от цялото зло на земята, а сега съм безсилна. Разбирам я прекрасно, но като я видя как върви с наведена глава и не смее да погледне хората в очите сърцето ми се къса. И лекарите казват, че нямат никакви физически проблеми със зет ми, а бебето не става. Тя активно участва в този форум. Сигурно споделя с вас проблемите си и това някак си и помага. Но не знам аз как да и помогна. Искам да и дам спокойствие и сигурност от което има нужда. Тя е толкова крехка.Даже не смея да я попитам при кой лекар ходят. Сега направиха инсеминация, но виждам, че е неуспешна. Две седмици очите и светеха в очакване и сега пак е угаснала светлината. Посърна и аз съм само един безсилен свидетел на това.Моля Ви споделете от вашия опит- как да и помогна, как да я накарам да разбере, че проблема не е само неин,че не трябва да се чувства виновна за нищо. Имам чувството, че проблема им идва от психическата нагласа. Толкова много я обичам!!!
Здравей dankatabg,
Разбирам колко ти е трудно и притеснено, но още по-добре разбирам дъщеря ти. Тя много добре знае, колко много те боли от това и това още повече я натъжава, за това, че ти причинява болка и на теб. Изпитала съм това чуство на гърба си. Два пъти по-трудно ми беше от отрицателния тест за това какви ще са очите на майка ми, когато й кажа какъв е резултата. Опитай се да изглеждаш оптимист пред нея и силна, покажи й че ще я подкрепиш във всичко - емоционално, финансово (ако е възможно), като приятел и като най-близък човек. Не зная доколко и кога е редно да повдигнаш ти темата пред нея, но аз лично в началото не смеех да споделя нищо с майка ми за да не я натъжа. Когато видях, че очевидно тя е по-силна от мен психически и може да поеме и моя товар започнах да споделям и някак си бариерата падна, не ми стягаше буца на гърлото, когато повдигнем тази тема, свикнахме с нея и я възприехме за нормална тема на разговор. Не знам дали ще повярваш, но тя е информирана за почти всичко от АРТ-а, за което и аз, лекарства, протоколи, ембрионално развитие, всички видове изследвания и процедури свързани със стерилитета. Дай й опора, сигурност и утеха, покажи й че се интересуваш и че си оптимист. И както са казали момичетата - това "Успокой се и ще стане" не върши работа. Благодаря ти, че сподели с нас. Сигурна съм, че скоро ще се редувате нощем покрай коликите на внучето ти (или внучетата). От сърце й пожелавам успех!
-
Аз не казах на майка ми, че имаме проблем, защото зная колко досадна може да бъде. Не ми се даваха обяснения по няколко пъти на месец какво и как правим. Не ми се слушаха нейните истории, как на времето са й били казали, че не може да има деца, а сега има две и два аборта... Не съм си мислила, че може да се опита да съхрани мен. Не съм си смислила, че няма да разкаже на всичките си колежки и да ме гледат като извънземно като ги срещна.
Сега съм бременна за втори път и нямах никакво намерение да й казвам, че забременяването е било проблемно. Но се оказа, че тя прекалено много е досаждала на сестра ми за това, че няма бебе и сестра ми й е казала, че имат проблем. Предпочетох да й кажа, че ние сме имали проблеми и не сме й казали, за да не досажда. Дано се усети и да престане да тормози сестра ми. Дано го е разбрала! Ама силно ме съмнява.
Сестра ми знаеше, че ние имаме проблеми още преди 10 години. Още от самото начало. Фактът, че сега не ми казва за проблемите за мен означава, че наистина онази досадница е прекалила.
dankatabg ако искаш да чуеш тези думи за себе си - опитвай се да помагаш и да даваш идеи, когато не ти ги искат. Поемай инициативата и си мисли, че си много опитна. Предлагай непрекъснато помощта си.
Ако не - просто изчакай дъщеря ти да прецени и да те потърси, когато има нужда от това.
А това, че я обичаш и страдаш с нея... сигурно се досеща.
Ама трябва ли да й го повтаряш. Дали самата ти не си се смяла на тези толкова обичливи съпруги, които непрекъснато обясняват на мъжете си колко много ги обичат и колко много ще страдат, когато той се спомине?
Дъщеря ти не държи да страдаш, напротив предпочита да я обичаш такава, каквато е. Дали ще имат деца или не, не зависи от това колко си страдала ти. Тя предпочита да има трезва майка, която чака нещата да станат. Която не се съмнява, че ще станат и няма емоционални проблеми, за които тя да е виновна.
-
Мили момичета.Много ви благодаря. Мисля,че никога не съм досаждала с въпроси относно това кога ще имат бебе. Даже съм забранила на бабите и да говорят по този въпрос. Първо тя бе студентка, когато се омъжи и допущах, че докато не се дипломира няма да работят по въпроса. После , когато разбрах, че има проблем и тя се промени, като обвиняваше себе си без да са се консултирали с лекар, аз бях тази ,която ги записа в клиниката в месеца на безплодието за първия преглед. Оставих листчето на масата с думите- "не ви ангажирам с нищо, идете на преглед и тогава решете какво да правите" Непрекъснато им давам кураж-казах им, че сега медицината е толкова напреднала, че няма начин да не им помогнат лекарите. За първите прегледи или аз или баща й я водехме до София /когато трябваше само тя да се преглежда/ после със зет ми се прехвърлиха в Пловдив защото е по-близо и ходят двамата. От време на време ме канят с тях на разходка. Никога не питам какво става-чакам те да започнат да говорят. Аз съм оптимист по принцип и никога не падам духом. Вярвам, че един ден и те ще гушнат тяхното бебче. Просто ми е мъчно, че не мога нищо да направя. До тях съм и ги подкрепям. Това от което се страхувам е да не би да са попаднали на неподходящия лекар. Не смея да попитам даже кой е лекаря, но тайничко видях, че е д-р Даскалов от клиника Медикус алфа-има добри отзиви за него. С думите -Толкова я обичам исках да кажа, че я обичам такава, каквато е! И колкото и да не е за вярване обичам и зет си и снаха си-приемам ги за мои деца и ги приемам такива каквито са. Няма идеални хора и аз сигурно имам недостатъци, но спрямо децата си винаги съм се старала да бъда приятелка и майка. За всичко сме говорили с тях-никоя тема не бе табу-даже и секса. Аз родих първото си дете на 18 г., а второто на 21-така, че винаги съм била близка с тях и по години! А вие тук във форума сте чудесни и още един път благодаря! Пожелавам на всички да се сбъдне онова за което мечтаете най-много!
-
Мила, на всички наши майки им е мъчно. Нормално е. Всяка една жена обича децата си и се стреми да им помага, за да им е лесно. Но има товари, които дори ние, майките, не можем да поемем. Стерилитета е такъв товар. Просто се изживява по някакъв начин - дали се отчайваш, дали събираш сили и продължаваш напред, просто се бориш. Рано или късно борбата я печелим. Дали със собствено дете, дали с осиновено. Просто успяваме по един или друг начин. И твоите деца ще успеят. Бъди до тях и ги подкрепяй, дай ми от твоята вяра и надежда, за да могат да вървят напред. Пожелавам ви от сърце техния път да бъде по-лек и скоро да се радвате на малки щастия!
-
Как ме промени Стерилитета?
Направи ме по-силна, по-упорита, повече инат (на съпруга ми това последното не му харесва де:), показа ми, че мога да се справям и сама когато се налага та дори и да не ми харесва:)
Научих се да не бъда така наивна и да разпознавам малко по-добре хората около мен:)
Научих се и да бъда търпелива и да се усмихвам дори когато очите ми се пълнят със сълзи.Научих се да се радвам заради радостта на хората.Научих се да мечтая повече, много повече от преди, да се доверявам на верните си приятели и да говоря свободно за стерилитета си без да се чувствам като инвалид, без да съм различна от всички останали хора по земята.
Научих коя съм аз и се научих да живея свободно,спокойно и уверено, защото за всичко има начин.
Dankatabg, моята майка е като теб:)Тревожи се много,тъгува заедно с нас, но винаги когато се изморя ми предлага рамото си за да се облегна и да събера сили да продължа. Искрено ви желая всичко това скоро да прключи с много радост:)
-
Мили момичета искам да ви кажа, да не се предавате. Да не вървите с наведени глава. Ние живеем в малък град и клюките са неизбежни. Това, което ме е водило напред и което се опитвах да предам и на децата си е следното " Данък обществено мнение не плащам". Искам и моята дъщеря и вие да разберете, че трябва да си живеете живота. Вие сте семейство в пълния смисъл на думата. Важното е с половинката да се подкрепяте. Ние родителите винаги ще ви подкрепяме- и морално и финнсово-само да сме живи и здрави. На другите-майната им. Никой не е дошъл да ме пита аз как се оправям в този живот или децата ми. Който е истински приятел те подкрепя, а на тези които гледат сеир ги наказвайте с презрение. Всички трябва да сме силни и да се подкрепяме. А малките краченца все някой ден ще потропат и у нас.
-
dankatabg направила си всичко необходимо. Освен едно :)
Ти се успокой и ще стане :)
И сега ако ми кажеш, че не е лесно. Ами зная, но ти искаш същото от дъщеря си. А за нея това е невъзможно. Ти можеш да погледнеш нещата отстрани, тя не.
Ти трябва да си до нея, за да не й позволиш да се откаже след пореден неуспех.
Сигурно много пъти си виждала дъщеря си хленчеща и омърлушена. Най-вероятно при всяко грипче. Но после температурата е спадала и тя е била същото весело дете без спомен за гадния вирус. Така ще стане и сега. Когато успее и гушне своето детенце, вече няма да приема стерилитетът като присъда. Ще си бъде същата дъщеря от преди няколко години. Може би малко по-зряла, но всички порастват.
При втората бременност вече ще е много по-спокойна. Ще приема нещата трезво и на теб няма да ти хрумне да се тревожиш.
По-добре се погрижи децата да имат една здрава баба, която да ги гледа, когато мама трябва да се върне на работа. Това че си раждала млада не те извинява. Пенсионерка или не... някой ще рябва да помага :lol:
-
Първа фаза :
Имаме проблем. Не , не е възможно! Не и на мен! Това не би могло да е истина!Плача , тръшкам се , бунтувам се!
Втора фаза :
Имаме проблем. Да така е! Не плача . Търся лекари. Защо ли им приличам на сгъната банкнота????!!! Не разбират ли колко ме боли , колко ме е срам ,колко ме е страх...
Няма да ходя по лекари!
Приятелите ни ,вече имат бебета. Ще имаме и ние, само да спрат тези унизителни подмятания....!
Трета фаза:
Първи учебен ден. Приятелите ни си изпращат първолачета. Кога мина това време?
Пак плача! Тъжно ми е ! Животът ни ,не е пълен , нещо му липсва , нещо много важно...
Ще ходя на църква . Ще се моля!
Не , ще се отдам на работата си ,ще работя до припадък!
Един път за винаги ще подтисна тази болка , ще я заглуша! И комплексите си ще избия, ще се престоря на безгрижна....
Какви ти лекари , те с нищо не ми помогнаха!
Четвърта фаза:
Я имам си интернет. Зачатие? Боже , колко момичета имат моя проблем. Щастлива съм!
Представяте ли си,НЕ СЪМ САМА!!!!
Не мога да повярвам , имало и лекари с човешки , много големи сърца.....
Господи , бременна съм!
АЗ СЪМ БРЕМЕННА! Как звучи само!
Нещо в душата ми се свива , страх ме е , дали съм го заслужила?
Та нали съм половин човек, виновна ,смазана ,невярваща...
Вече го няма!
Знаех си!
Потъвам!
Умирам!
Тази сутрин е изгряло слънце?! Дали и вчера е било слънчево ? Събуждам се!
Не е било мираж!
Докоснах се до моето детенце , за миг...
То ще се върне!
:good_post: :balk_21:
-
Аз също спрях да се усмихвам.
Плача доста често, станах и доста сприхава дори заядлива.
Чувствам се непълноценна и това ми смазва самочувствието.
Навсякъде, където отида, само бременни виждам и малки деца, всички приятелки и колежки само затова говорят.И се усещам, че това ме разтроива, не че злобея нещо, а като че ли на мен нещо лошо ми се е случило, стяга ми се отново душата и не мога да се отпусна и да погледна оптимистично.
Непрекъснато си мисля защо така сме наказани, не ми стигаха притесненията за нас, сега и за сестра ми също, с какво сме го заслужили.
Винаги съм се старала някакъв морал и поведение да спазвам, "любовниците" ми се броят на пръстите на едната ми ръка, никога не съм си мечтала за охолство и пари, винаги съм водила скромен начин, какво всъщност стана накрая, изнервили сме се, отчаяли сме се и не виждам светлина в тунела, чудя се колко ли време ще издържа.
И така, какво да се прави, нещата са сложни и трудни.
Все някога нещата ще се наредят добре!!!
Хората казват "Всяко нещо, което не те убива, те прави по-силен", нещо такова, чудя се доколко ще ни стигнат силите.
Допреди съм била винаги оптимист и съм се старала да мисля позитивно, а сега всичко ми е сиво, и НЕ ВЯРВАМ В ДОБРОТО изобщо, което хич не ми харесва.
Но ще стискаме зъби, няма как.
Все някога ще видим светлината в тунела , Дай Боже, Амин!!!
-
Много ме промени.
Все по-често си забравям усмивката някъде,а преди беше непрестанно на лицето ми.А сега просто не ми се усмихва,някак апатично и безразлично ми е.Не ме вълнува нищо,безразлично ми е.Не ми е важно.
Важното е само едно,а аз го нямам.
Е, на моменти пак съм такава,каквато бях преди и сякаш се радвам сама на себе си,но нямам сили да поддържам това настроение.Прекалено много енергия ми отнема,а всичките ми сили са ми нужни,за да удуша и победя стерилитета.
Аз съм кълбо от нерви и противоречия.Сама не се понасям,как успяват околните не знам.Ту съм отчаяна,че никога няма да се преборим,ту пък съм окрилена от вяра и надежда.Едновременно се чувствам безкрайно уморено и пълна със сили да преборя всичко,което ме се изпречи на пътя.Казвам си,че не издържам и ден повече,а имам усещането,че мога да чакам цяла вечност,само и само да дойде деня,когато ще прегърна мечтата си.
Много се надявам,че предишното лъчезарно момиче не си е отишло завинаги,а се е скрило някъде дълбоко в мен и когато премина през това изпитание,и прегърна детето си отново ще се радвам на живота всяка секунда .
-
Ми как ме промени ?! Станах по- отговорна ,по- търпелива и маааалко по- толерантна.. Иначе и аз загубих жизнерадостта си и все по-рядко съм безгрижна.. Много често в мен се бият две идеи,едната е възможно най-скоро да имам дете,а другата е да спра да се тормозя и да се навия че ще се забави ,но все пак ще дойде този момент.. Когато успея да спра да мисля за този проблем ,се прокрадва мисълта че бързо се отказвам,а като започна да действам пък,започвам да мисля че съм прекалено припряна и това ми вреди повече.. Угодия нема ... Иначе с мъжа ми станахме доста по- близки, от както разбрахме че сме "проблемни".. Дано всичко скоро приключи и то с добър финал ,чеееее....
-
Как ме промени?Стерилитета промени не само мен ,но и съпругами.Станахме по- силни по-единни Подкрепяме се по-вече.И се обичаме оп-вече.Щастливи сме всичко е страхотно Но ни липсва едно детенце за което се борим със всички сили и вярвам че ще го имаме за това се молим всяка вечер :bighug: :bighug:
-
Върнах се към себе си... Започнах да харесвам и ценя мъдростта си, която притежавам от дете - бях "старо" дете - добротата си, много важно, че живеем в свят на вълци, важното е, че аз искам да съм добра, да се радвам на светоусещанията си, възвърнах желанието да се вглеждам в хората, в дълбочината на душите им...казах си за пореден път, че успехите от типа в кариерата са ... в крайна сметка само суета..., а друго ме прави богата... това ме прави некомерсиална и от вида неоцеляващи в днешния свят, но един път съм и искам да съм точно такава... Та върнах се към себе си, това направи с мен този проблем 8)
-
Хммм... Мнооого ме промени стерилитета.
Вече не посрещам новия ден с усмивка и обнадеждена, че ще се случи нещо ново, нещо интересно...
Вече не намирам радост в малките неща и дребните детайли не ме трогват до умиление...
И много ме е страх...
Страх ме е, че след мен няма да има никой...
Че не ми предстоят никакви радости, а само това да изпращам любимите си хора един по един, докато остана сама...
-
О,много ме е променил стерилитета!За съжеление...как ми се иска да не беше така,но уви!Станах много чувствителна и всичко свързано с това ме разплаква,и колкото повече се старая да не мисля за това имам чувството,че света около мен се върти само около бебета :( и ми е мъчно,и пак плача..млади хора сме,а ежедневието ни се върти само покрай това-а най ме е яд като кажат,че от толкова време сме женени,а защо поне една кола не сме си купили(това просто познати,които не знаят че заплатите ни отиват право в клиниката).Ами и аз искам,ама няма!
Миличкия ми и той се промени,но проблема ни направи много единни!Сближи ни.Щом преживяваме това значи можем да минем през всичко!И лекичко в себе си усещам че пак съм малко щастлива..и се чудя нали казват,че пълно щастие няма,дали това ни е взел Господ в замяна на тази голяма и истинска любов,защото наистина само това ми липсва за да имам всичко на този свят(не говоря за материални неща!)И пак плача...и чакам...и пак нищо!
-
Zdraveite momi4eta,az za purvi put vlizam vuv foruma,no mn me stresira tova,4e pove4eto ot momi4etata spodelqt,4e sa stanali po-revlivi.Predi 5-6 godini imah strahotni psihi4eski problemi,porodeni ot grijite mi za nenormana rodnina,nerazbiraneto na roditelite mi i edin kup drugi ne6ta,koito ne sa vi po temata.NO momi4eta az po4ti 2 godini ne sprqh da pla4a i v sledstvie na tova SLOJIH O4ILA ne sled dulgo!Trqbvaha mi mn sili i mn podkrepa ot supruga mi da zagurbq vs ujasno v minaloto mi i da jiveq v nastoq6teto,da se radvam na malkite ne6ta i da sum 6tastliva.Sega kato pogledna nazad se qdosvam za6to ne sum si jivqla jivota na 17-18 godini,a vmesto tova sum plakala v ku6ti.Moje bi,kogato re6ite problema si(zabremeneete) i mine malko vreme i vie 6te sujalqvate,4e ne ste se radvali na mladinite si.Zamislete se,4e problemi nqkakvi vinagi 6te ima,no Jivota e 1 i dnes6niq den nikoga nqma da se vurne.POmislete i za bude6to si dete,za nego kakva maika 6te e nai-dobra?Dali detenceto vi 6te iska da 4ue ,4e vie,kogato ste bili nai-6tastlivi ste go za4enali ili ...?Az ne sum bila jelanoto dete i tova mn mi e natqkvano,tejalo mi e,no ve4e e vreme az da imam detence.Nie opitvame ot 8 meseca i edva sega se konsultirahme sus specialist i si napravihme izsledvaniq.Az stavam ne6tastna za nqkolko dni i v ostanalite se radvam na jivota.Supruga mi dosega vinagi be6e do men,no ot izvesno vreme se durji mn hladno i v momenta se 4uvstvam sama!Sujalqvam,4e mislite mi sa razpokusani i izvinqvaite,ako ne vi e bilo interesno!
-
Как ме промени стерилитета? Отговорът е един, МНОГО, но може дълго да пиша за това!!! :?
Вече се усмихвам по-рядко, не съм щастливото момиче, което бях преди!!! По-силна съм със сигурност, но до кога ще издържа, не знам!!! По-неспокойна и изнервена съм, отколкото преди, а безсънните нощи и очите изпълнени със сълзи са много често явление!!! :? Благодарение на момчето до себе си се държа и успявам да намеря сили да се изправям след всеки опит и да продължавам напред!!! Изолирах се от много мои приятелки!!! :?
Прекрасното, което ми се случи обаче, че тук открих много истински момичета, с които винаги мога да споделя болката и радостта си!!! Всяко момиче в този форум е невероятно само за себе си, сигурна съм в това!!!
-
Искам да добавя още нещо... за това как този проблем ме промени... промени и отношенията ни със съкровището...
Започнах да се чувствам по-нежна, по-женствена... Не знам дали това тръгна от самата мен или на златото му се наложи да порасне, но той започна да се грижи повече за мен, като за едно по-крехко и любимо създание... А и аз така се чувствам и искам точно това... Стига еманципация, стига съм се опитвала да бъда като бегач на дълги разстояния, или като човек способен да се справи с всяка дори мъжка работа, вече не се чувствам "каката" ... И колкото и парадоксално да изглежда - завърши ме като жена...
Пазете се момичета и се обичайте повече, с вашите половинки, обичайте повече и самите себе си, нежно, заслужавате го...
-
Прочетох не всичко, но достатъчно за да си поплача и да кажа, че 80% от написаното се отнася за мен. Тъжно е, но няма как това са последствията и въпреки тях, аз вярвам, че този проблем стои пред нас за да ни научи на нещо! Порастнах или остарях, незнам точно, но факта е че отново съм си същото момиченце, с чувство за хумор и оптимизъм в живота, но ве4е не лигаво и знаещо че не всичко което лети се яде! Минах през няколко етапа в борбата си и смея да твърдя, че сега се чувствам по-спокойна. След 4-тата години по малко плача, по- вече се усмихвам, по-лесно общувам с майки. Преди гледката на майка с коли4ка ме караше да се чувствам лабилна и заплаквах, а сега знам че отърване няма- майка ще стана, независимо по какъв начин, въпросът е на време! Имам си разбира се и своите моменти на слабост- като се затварям в себе си или просто задавам въпроси на милото "Ще имаме ли бебе", а той винаги ми отговаря едно и също с голяма увереност - "Ще имаме мило!" По-лесно приемам провала и изградих един реализъм за нещата. Ето сега се впускам в поредната битка и ако не спе4еля, зна4и още е рано, значи победата ще дойде по нататък!
-
Прочетох не всичко, но достатъчно за да си поплача и да кажа, че 80% от написаното се отнася за мен. Тъжно е, но няма как това са последствията и въпреки тях, аз вярвам, че този проблем стои пред нас за да ни научи на нещо! Порастнах или остарях, незнам точно, но факта е че отново съм си същото момиченце, с чувство за хумор и оптимизъм в живота, но ве4е не лигаво и знаещо че не всичко което лети се яде! Минах през няколко етапа в борбата си и смея да твърдя, че сега се чувствам по-спокойна. След 4-тата години по малко плача, по- вече се усмихвам, по-лесно общувам с майки. Преди гледката на майка с коли4ка ме караше да се чувствам лабилна и заплаквах, а сега знам че отърване няма- майка ще стана, независимо по какъв начин, въпросът е на време! Имам си разбира се и своите моменти на слабост- като се затварям в себе си или просто задавам въпроси на милото "Ще имаме ли бебе", а той винаги ми отговаря едно и също с голяма увереност - "Ще имаме мило!" По-лесно приемам провала и изградих един реализъм за нещата. Ето сега се впускам в поредната битка и ако не спе4еля, зна4и още е рано, значи победата ще дойде по нататък!
Чуствам е ужасно....изнервена до безобразие. Почти без мъж, т.е. със съпруг, тип "съквартирант", не правим нито любов, нито секс, по простата причина- обеснение на мъжа ми че няма смисъл да се прави като не мога да забремениея! Стигнах до дъното и се чуд на къде да хвана, ред дилемата съм след като мъжа ми не ме желае какво правя аз в тоя брак, дали да се разведа, ако ми трябват любовници- цял куп......но не е там въпроса! Просто пропаднах ине ми се живее!
-
Ние станахме по-отговорни към здравето си. Стерилитета ни накара още повече да се подкрепяме и обичаме. Огняна го е казала много добре - не ми се налага да бъда силна. Съпругът ми е силният в нашето семейство и прави всичко за мен. След два аборта и купища проблеми и при двамата, все още продължаваме напред с усмивка и надежда, че някой ден ще бъдем родители. Естествено, че има и моменти на слабост, когато плача, но после осъзнавам, че със сълзи няма да се оправят нещата. Единственото, което не харесвам в себе си като промяна е това, че станах малко по-рязка с някои хора, които все се оплакват от някакви дребни и маловажни неща.
-
Purko, не така мила, няма да пропадаме, ще живеем и ще се борим и ще се усмихваме;-))) Няма смисъл от отчаянието, ако сме отчаяни трябва да е за малко, само колкото за да излезем малко по-силни!
Поговори с мъжа ти, обсъдете нещата, може да е казал нещо което е било израз на неговото отчаяние. Двама души се събират и правят любов, а децата са божа работа, как и кога ще дойдат и дали ще дойдат - никой не знае!
Покажи му на мъжа ти любовта си към него - въпреки всичко и обсъдете нещата с любов и разбиране в диалог!
Желая ти успех!
И мен ме промени стерилитета, направи ме по-силна, по-мъдра, по-уязвима, по-човечна!
Промени и ме и в една друга насока, научи ме , че човек не трябва да гради дългосрочни планове, да гледа далеч в бъдещето, трябва да се научи да живее в и с настоящето такова, каквото е, а бъдещето се оказва доста непрогнозируемо, както се казва, ако искаш да разсмееш Господ, кажи му че имаш планове за бъдещето;-)))
-
Хммм... Мнооого ме промени стерилитета.
Вече не посрещам новия ден с усмивка и обнадеждена, че ще се случи нещо ново, нещо интересно...
Вече не намирам радост в малките неща и дребните детайли не ме трогват до умиление...
И много ме е страх...
Страх ме е, че след мен няма да има никой...
Че не ми предстоят никакви радости, а само това да изпращам любимите си хора един по един, докато остана сама...
:good_post:
-
Много истинска тема!
-
Така е. Темата е много истинска и много силна. И показва, че колкото и да ни е променил стерилитета, ВИНАГИ ще имаме надежда. Пиша това, защото ми направи впечатление отчаянието на този цитат, който пускам:
Хммм... Мнооого ме промени стерилитета.
Вече не посрещам новия ден с усмивка и обнадеждена, че ще се случи нещо ново, нещо интересно...
Вече не намирам радост в малките неща и дребните детайли не ме трогват до умиление...
И много ме е страх...
Страх ме е, че след мен няма да има никой...
Че не ми предстоят никакви радости, а само това да изпращам любимите си хора един по един, докато остана сама...
И ето, че няколко месеца по-късно, под сърцето на авторката му, расте нейното ЧУДО!!!
-
Аз преминах за сега през 3 фази:
Фаза 1: ще пробваме - ще стане. бързо ще стане - страх ме е - не съм готова (но се правя пред мъжа ми, че много го искам);
Фаза 2: Има проблем - къде е? Започна едно главоломно четене в интернет, влк. на статии на английски език и си правих записки в "хипохондричния" ми тефтер, също имена, телефони на доктори, часове, изследвания, притеснения. Много се затворих тогава, защото цялото ми внимание беше фокусирано в намирането на проблема и ходенето по доктори, реших, че някоя система в мен не функционира правилно. Осъзнах, че съм станала хипохондричка, след като влязох в болница за пълни изследвания (причина "артрит", резултат "нямам такъв"). Отърсих се от хипохондрията си.
Фаза 3: Скорошна фаза, мъжът ми вече е много изнервен на тема забременяване. А аз вътрешно видях края в тунела (имам план вече). За съжаление се отдалечих от мъжа ми (с цялото това четене и хипохондрия), но той също предпочете да остане на страна.
Иначе видя ли бременна жена - страх ме е, че и аз ще имам такъв огромен корем - как ли ще го нося? Все това се питам.
Видя ли бебета - радвам се и побутвам мъжа ми "Ей, такъв бебок да ми направиш :). Ама точно такъв го искам :)"
-
Всеки месец надежди, а после малко тъга ...
И аз се заглеждам по бременните на улицата (понякога даже се обръщам след тях) - мисля, че най-красивата гледка на Земята е бременна жена ... или жена с детенце ... или семейство с деца ...
Кофти ми е когато ме подпитват "Хайде де - време ви е вече" и все гледам да отбия темата. (Много е тъпо да си вреш носа в чуждия личен живот, но забелязах, че мнозина го правят.) Изобщо станах по-чувствителна, по-тъжна, по-нетърпелива ... Но пък и по-ината ! Няма да се откажа ! Докато имам желание, ще имам и надежда и вяра !
-
Изобщо станах по-чувствителна, по-тъжна, по-нетърпелива ...
Garga, за съжаление това важи и за мен :( За по-инат не знам, по скоро напоследък взех да се отчайвам.
-
Привет:))) Аз бих обявила конкурс за ПО- УСМИХНАТ и оптимистичен отговор / ... Ако има желаещи моля да се включат.
Аз станах много по- толерантна, по- разбираща, по- обичаща и обичана и по- богата с приятели.
Пожелания за успешен ден!
-
Здравейте и от мен! Много мислих преди да напиша каквото и да е и реших и аз да споделя как невъзможността да зачена превърна живота ми в истински ад! Преди 2 години бях щастлива, самоуверена,имах висчко за което мечтаех- бях студентка,учих психология и имах до себе си прекрасен човек. Но вече не е така нито съм щастлива, нито самоуверена...Най-тъжното,е че дори най-близките ми не ме подкрепят...Дори собствената ми майка остана шокирана,когато и споменах за ин витро. Думите и бяха: "Какво ин витро, та ти си на 24 години?" И въпреки, че съм сама в борбата си със стерилитета,вярвам, че един ден и аз ще стана майка !!!
-
Руби, съжалявам за това че си сама в борбата... За съжаление много от нас са сами. Околните, близките - те често не рабират. Смятат, че след като при тях се е получило - при всички е лесно ! Напълно те разбирам ! За съжаление - аз също съм сама...
-
прекрасна тема,
дали ме промени - промени ме, много или малко, още не мога да осъзная;
преди да ни поставят диагнозата все се радвах но коремите на другите бременни жени, с милото все се шегувахме моят колко ще е голям; мечтаехме, правехме си планове....
сега.... все още съм усмихната, намирам сили да се усмихвам дори, когат ужасно боли, дори когато ме питат "ти не мислиш ли да раждаш" и пр...почти ежедневно
станах по-плачлива, просто не мога да си сдържам сълзите;
преди време мъжът ми забеляза, аз не се бях усетила, че вече като видя бебе - направо се мръща и обръщам на другата страна със свити в подтискане на сълзи очи;
явно е бил момент на слабост от моя страна, защото сега все им се радвам и им говоря на беебшки език...мой си, те едва ли ме разбират...(както преди);
като се замисля, станала съм малко по-сопната, особно спрямо най-близките (може би, защото те винаги прощават);
най-тежък при мен е моментът със съня; трудно заспивам, трудно се отпускам, сънувам много, понякога ужасни неща, но толкова истински, че се будя обляна в сълзи;
и преди, и сега съм си борбена и не се предавам лесно!!!
живея с мисълта, че всичко ще си дойде на мястото и действам целенасочено в тази посока!!!
Вярвам, че един ден, всички ние ще гушкаме своите мили дечица!!!!
-
Как ме промени ли ....
Странно доста ме промени даже! Аз, и преди не бях вечно усмихната, но сега ... още по-малко се усмихвам, то и няма за какво. Нищо не ме радва вече ... нито това, че до мен е любимият ми човек, че имам подкрепата на близките си на приятелите ... нищо не е в състояние да ме развесели аз, искам само едно..., съзнанието ми мисли само за едно, за бебче ...
Никой и нищо не може да ме зарадва, животът просто си тече покрай мен а аз, дори и неискам да се включа в него, плаче ми се, плаче ми се когато видя бременна жена, когато видя майка с деца, когато видя бебета, плаче ми се често, дори много често, само от снимка на бебе мога да се разплача. Душата ми плаче, неутешима съм, от момента в който разбрах, че аз именно аз, съм стерилна, че не мога да имам своя рожба, нещо за което цял живот съм мечтала ....
Дори колкото и крайно да звучи, животът ми загуби смисъл, не искам да живея ако никога няма да гушна свое бебче, то ще запълни онази голяяяяяяяяяма празнина, която сега я има и никой и нищо друго не може да я запълни.
Така, че ме промени стерилитетът и то много .... Ноооо аз, няма да се предам и ще продължавам да се боря с всички средства за да сбъдна мечтата си, направете го и Вие мили момичета и да знаете, не сте сами, много сме ...
-
Нищо не ме радва вече ... нищо не е в състояние да ме развесели аз, искам само едно..., съзнанието ми мисли само за едно, за бебче ...
Никой и нищо не може да ме зарадва, животът просто си тече покрай мен а аз, дори и неискам да се включа в него, плаче ми се, плаче ми се когато видя бременна жена, когато видя майка с деца, когато видя бебета, плаче ми се често, дори много често, само от снимка на бебе мога да се разплача. Душата ми плаче, неутешима съм ....
Така, че ме промени стерилитетът и то много .... Ноооо аз, няма да се предам и ще продължавам да се боря с всички средства за да сбъдна мечтата си, направете го и Вие мили момичета и да знаете, не сте сами, много сме ...
:bighug: .
-
Исках да копирам цитата.
И аз така се чуствам, нещастна, празна отвътре и наранена, наранена от живота!!!
-
Несъмнено борбата със стерилитета се е отразила върху всяка една от нас...за съжаление!
При нас всичко започна още преди 6 год. Тогава обърнах внимание, че бебето все се бави, но като ходех по лекари обикновено ми казваха - "Много си млада, успокой се и ще се наредят нещата". Те обаче така и не се наредиха, и така вече 7-ма година.
В началото изживявах всичко много зле - затварях се в себе си, вторачвах се в мисълта за това дали този месец се е случило Чудото, но то така и до днес не се случи... Изкарвах си яда върху съпруга ми, станах още по-раздразнителна, трудно контактувах с познатите ни, изпадах в големи депресии....
Така до миналото лято - тогава дните и нощите ми бяха изпълнени с черни мисли от сорта на "Сега ако не стане - к`во правим?!"
Спомням си дори, че спях възможно най- много часове, за да ми минава времето по-бързо до евентуалния тест за бременност /след инсеминациите/. Всичко това естествено се отрази върху всичките ми летни дни, едва към септември разбрах, че съм направила огромна грешка - т.е. не е трябвало да си причинявам сама целия този тормоз и всичките нерви, които изхабих.
Тази пролет осъзнах, че всичко зависи от мен - това с каква настройка съм при мен определя как ще се чувствам и какво ще е поведението и държанието ми спрямо другите хора около мен.
Благодаря на Бога, че имам подкрепата на майка ми, свекървата и свекъра, и не на последно място на моето златце - мъжа ми!
Важно е да отбележа, че до ден днешен никой нищо не ми е натяквал относно забременяването, защото много пъти сме си говорили с майка ми, че има хора всякакви - и сигурно много свекърви и съпрузи не биха изтърпели дълго жена като мен.... Изключително съм благодарна на всички, че се отнасят към мен с такова разбиране!!!!! :grouphug:
-
сигурно много свекърви и съпрузи не биха изтърпели дълго жена като мен.... Изключително съм благодарна на всички, че се отнасят към мен с такова разбиране!!!!! :grouphug:
Кристи, а как иначе! Обичта им е безусловна, и затова е истинска.
Ти преди всичко си скъпо за тях същество, а не жената, която се предполага да износи и роди дете. Никога не се подценявай и омаловажавай, най-малко по повод способността или скоростта да забременееш.
Радвай се на семейството си и на живота!
Сигурна съм, че бебето ви няма да закъснее.
-
Cigularche, благодаря за окуражителните думи! :bighug:
-
Мили момичета ,чета постовете ви и във всеки един от тях намерам и нещо от себе си.А и как иначе ,нали се борим с едно и също нещо...Мен също ме промени стерилитетът ,отричах го до скоро , но себе си ли да лъжа ?!Още когато се оженихме и бебчо не идваше ,започнах да се чувствам нещастна,стараех се да не го показвам ,да не си втълпявам сама мрачни мисли, но уви...След дълго лутане и след съвети от рода на : "Иди на море ,почини си ,спри да мислиш ,нищо ти няма ",разбрах ,че имам проблем .Трудно понасях всичко ,а паниката ,която ме обземаше с всяка изминала година нарастваше.Много въпроси -защо , без отговор ....Как да се науча да живея с тази мисъл ,с тази болка ,не знаех .Как да прикривам сълзите си при всяка новина за бременна приятелка и родено бебе - не знаех ,как да изтърпя погледите и съчуствието -не знаех ,вече знам...сякаш.Различна съм и се приемам такава...Вярвам ,че ще стана майка !Вече вярвам!
-
Здравейте и от мен,
прекрасна тема. Като ви чета и все едно аз съм писала част от нещата.
При нас се борим за бебе от 13 години. Първо бяхме млади, ама не обръщахме внимание. После започнахме лека по лека да ходим по лекари, докато не чухме и диагнозата. Да съм се отчаяла, не съм се. Но определено се промених. И мен ме натъжават коремите на моите приятелки и количките с усмихнатите бебета, радвам им се, ама някак си някъде дълбоко в сърцето ме боли.
Не съм загубила надежда. Знам, че там някъде ме чака моето бебе. Миналата година забременях радвах се, летях от щастие, но уви до 25 г., с когато загубих и двете си момиченца. Болката е ужасна, но трябва да гледаме напред, да сме силни и щастието ще дойде.
Бъдете позитивни, вярвайте, надявай те се, усмихвайте се. животът е кратък, нека не го пропиляваме в сълзи и тревоги.
-
Наистина и аз съм изпитвала повечето от описаните тук чувства, хубавото на темата е, че сега като рева видимо безпричинно, знам че не съм чак толкова откачила, явно не съм сама :( което едва ли е толкова утешително, но просто ... не знам как да до изразя!!!
Иначе и аз минах през бая етапи, като почнеш...
"сега няма начин да не стане",
"Защото мисля за това, затова не става- демек аз съм си виновна",
"Господ е решил, че съм грешна и че трябва да ми изтекат сълзите от болка и мъка, за да си изкупя греховете",
"Много гадости преживях, че даже и кюртаж, заради мисед..сигурно съм си изкупила "греховете", втория път ще стане"
Сега съм насочила цялото си отчаяние и гняв да обвинявам лекарите (къде с право, къде без), пак си рева от време на време, пак нямам сили да стана сутрин, нямам сили за обичайното "червило и спирала", не ме интересува как изглеждам. Не изкам никой да ме заприказва!!! Искам да спя, докато всичко свърши...
Мъжът ми казва, че му е писнало да сме опитни зайчета и не иска да правим нищо повече, аз не мога да се откажа сега, но го разбирам, ДЕСЕТ ГОДИНИ го влача по болници... знам че пак ще се оправя, но сега не мога да се спра да плача! Не мога да спра да се питам "Защо?"
-
Поглъщам всеки ваш ред и очите ми се пълнят със сълзи.Защото всяко чувство ми е толкова близко.
В началото си казвах още ми е рано,да завърша,да започна работа,да сключим брак и....Но не,сметките ми излязоха криви.После...надежда,...оптимизъм-ще стане.Следва втора фаза-защо аз,защо на мен,с какво съм го заслужила,та нали това е нашата мисия-да дадем живот. Незнам дали съм стигнала дъното? Дано да е така.Нямам приятелка с такива проблеми,с която мога да споделя и само тези,които го преживяват могат да разберат как се чувстваш.О да, доза съчувствие получавам и от това се чувствам още по зле,незавършена,непълноценна.
Никога не прочетох в очите на човека до мен укор, той е този,който непрекъснато ми повтаря,че ще се случи и само трябва да бъда спокойна. Спрях да говоря за чувствата си с него, просто не мога, сякаш буца засяда в гърлото ми. Знам,че ще ме прегърне,ще ме целуне,ще ми се усмихне и ще каже "всичко ще бъде наред".
След поредното изследване и поредния преглед се разходих в Морската градина във Варна.Накъдето и да се обърнех или бременни или майки с деца.Зарадвах се на първо,второ,трето,...на поредното ми идеше да крещя "стига".
Сега се надявам да потърся дълбоко в себе си и да намеря надеждата отново.
Благодаря,че Ви има.
-
Туна, Сиеста ... толкова силни думи ! Благодаря ви, че ги изразихте. Те толкова силно пасват с моята реалност. И аз преминах през тези фази, като добавя и искрения гняв на себе си, че явно съм грешница или че Бог ме лишава, защото може би нещо друго ми е дал. Понякога си мисля, че с някоя своя мисъл съм Го предизвикала и сега ми "гледа сеира". Напоследък все по често си измислям диагнози, ядосвам се че времето лети, а нищо не се случва, обикалям от лекар на лекар и се наслушах на какво ли не, а резултат - Няма ! Е, как да съм усмихната и позитивна в тези трудни времена ?!
-
Тези дни често си задавам този въпрос. Още не съм си отговорила и това, което напиша е възможно да е неподредено и малко объркано :oops:
Питам се защо трябва да минем по този път и колко дълъг ще е той. Няма нищо случайно в живота ни и нашия стерилитет трябва да ни научи на нещо.
Промених се много. Даде ми друга гледна точка, много по-близо до истината. Изпитах много болка, но и много истинска радост, надежда, ентусиазъм ...
Минах през различни етапи. Научих се, че не всичко е под мой контрол и това вече не ме плаши. Плаках много. Вече все по-рядко.
Не се отдалечих от бременните си приятелки и порасналите им деца. Останахме близки, помагаме си. Приятелите ни се молят с нас при всяка поредната процедура и са така добри да не питат за резултата.
Това изпитание ме научи кое е важно и кое каприз и суета. Благодарна съм за урока. Възприемам света по различен начин от забързаните и заслепени от материалното хора.
Преди се определях като много щастлив човек. Сега тъгата се е загнездила дълбоко в душата ми. Може би това е най-лошото, което ми се случи. Все още не ми личи, но се притеснявам да не се превърна в сянка.
-
Ооо не не,какви са тия приказки,няма да се превърнеш в сянка.Често има моменти,в които си мисля,че нямам повече сили и че,не мога да продължа напред.Вдигни глава и се поогледай.Направи като мен но потърси по-дълбоко.Ще намериш. :bighug:
-
Много силна и истинска тема!
Щях да напиша и аз няколко реда но след като прочетох постинга на Туна....
едно към едно с моите мисли и преживявания.
За всички една силна :bighug:от мен.
-
Туна иска да ви каже, че след като си изля ммислите във темата, сега се чувства много по-добре osi_5 osi_5
Явно всяка от нас си има своите непосилни моменти на болка и отчаяние, но също така е сигурно, че винаги ще ТРЯБВА да си намерим начина да се справим с тази ситуация.
Силни прегръдки и много целувки от мен момичета!!!
-
Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
— Хайде да играем на криеница, а!?
ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
— Криеница? Що за игра е това?
Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.
ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.
— Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.
Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.
Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
— Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.
Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).
Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.
ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.
И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...
-
За първи път чета тази легенда(или поне ми прилича на легенда),но с такова увлечение,че останах захласната като дете на което му разказват любимата приказка.
Цялата истина е скрита в нея.Е има някои изключения когато РАЗУМА надвива ЛУДОСТТА,но това е когато дойде ВЪЗРАСТТА.
-
Що е то възраст?
И дали винаги полудяваме?
-
Мили хора, след всичко прочетено, аз няма какво повече да добавя, защото толкова ясно е казано от всяка от вас...това което изпитваме...в това в което сме се превърнали...това на което сте се научили...това че вярвате и не се отказвате от мечтите си...
Моя мъж вчера ми каза...
"...какво ти става Плашиш ме, не те познавам такава ти си толкова силна..."
може би това ме върна...но още съм слаба, но няма да се предам няма ще се боря.
Усмивки и преградки на всички...и като си помисля от колко дълго чета тук и не бях писала до скоро, но знам че Вие ще ме разберете...
-
аз не мога сама да преценя как съм се променила, но в общи линии :? май избягвам срещи с бебета и малки деца, изключвам моята племенница, която обожавам. друго...за усмивките е ясно, силите ми стигат само за милото, относно работата съм щастлива, че поне колежките ме подкрепят и търпят. но да вдигнем глави и да го бреборим стерилетата. благодаря ви, чи ви има и срещите които организирате ми вдъхват много кураж и сила, че всички ще станем майки. :)
-
Как ме промени ли ....
Странно доста ме промени даже! сега ... още по-малко се усмихвам, то и няма за какво. Нищо не ме радва вече ... нито това, че до мен е любимият ми човек, че имам подкрепата на близките си на приятелите ... нищо не е в състояние да ме развесели аз, искам само едно..., съзнанието ми мисли само за едно, за бебче ...
Никой и нищо не може да ме зарадва, животът просто си тече покрай мен а аз, дори и неискам да се включа в него, плаче ми се, плаче ми се когато видя бременна жена, когато видя майка с деца, когато видя бебета, плаче ми се често, дори много често, само от снимка на бебе мога да се разплача. Душата ми плаче ....
Дори колкото и крайно да звучи, животът ми загуби смисъл, не искам да живея ако никога няма да гушна свое бебче, то ще запълни онази голяяяяяяяяяма празнина, която сега я има и никой и нищо друго не може да я запълни.
Така, че ме промени стерилитетът и то много .... Ноооо аз, няма да се предам и ще продължавам да се боря с всички средства за да сбъдна мечтата си, направете го и Вие мили момичета и да знаете, не сте сами, много сме ...
Точно така се чуствам, опитвам се да вдигна глава, но е страшно трудно!!!
-
Много често съм си мислила за това "Как ме промени липсата на дете?", защото вярвам че зад всичко което ни се случва има някаква причина. Минах през етапите на съмнение, несигурност, страх, безпомощност, депресия, плач, гняв към всички и всичко и т.н. В крайна сметка осъзнах колко много хубави неща пропуснах в живота лутайки се между тези различни настроения и чувства. Живота ни не бива да спира и да се върти само около това да имаме дете - майчинството не е самоцел, то е дар. Дар за който не бива да спираме да се борим и надяваме! Горе главата, защото отчаянието е малка стъпка към неуспеха!
-
Как ме промени ли??Станах депресиран и отчаян човек,почти не се усмихвам...Нищо не ме радва истински,всичко ми е монотонно и еднообразно.Срам ме е да си призная,но дори и първородното ми дете вече не ми е достатъчно,не ми носи утеха и успокоение.Но съм благодарна на Бог,че поне него си имам. :oops:
А като видя бременна жена едва сдържам сълзите си....
Имах само едно-едничко желание за Коледа,уви...не се сбъдна.А дали някога ще се сбъдне? :(
-
Станах раздразнителна,депресирана и завистлива,което е ужасно :oops:.Чувствам се ужасно.
Единствената ми утеха е моето момченце,което толкова години не успях да зарадвам с едно братче или сестриче.
Дано 2010 е нашата година.