Снощи първата ми реакция беше "Да загинат така дано децата на тези, които са допуснали това". Откъде да знам, че съм егати лошия пророк.
Оказа се, че моя съученичка е собственичка и съпругът й е загинал. Момичето беше мило, много мило, супер емпатичен и загрижен човек, вярно, не винаги се усещаше, че може да нарани, имаше си своите лоши страни, но те бяха повече от недоглеждане, не от лошотия. Как бе, джанъм, моята красива и мила съученичка е част от това, която се омъжи преди месец, как стана така...вярно е, не съм тъпа, знам, какво ще ми кажете, и аз осъзнавам и двете страни на монетата, на мъката, на вината, на всичко, съпътстващо трагедия, която за мен стана и по-лична. И все пак...мамка му, можеше всички да са живи, ако бяха осигурили мерки за безопасност!
Уф, живот...а аз се чувствам зле, защото ...абе осъзнавам, че не мога да изпитам съчувствие в пълния му вид, защото знам, че те са отговорни за трагедията. И това в моите очи ме прави лош човек. Явно пък не съм цвете, кво сега